Jump to content
Ани

2.1. Мирът

Recommended Posts

2.1. МИРЪТ

Стоях над бездната над езерото на Съзерцанието и наблюдавах как в глъбините гаснат последните светлини. Езерото заспиваше. Слънцето клонеше на запад. Вечерният покой се спускаше над планината.

Зад формите на природата има скрит живот. Човек може да общува с него и да придобие неговия мир. Тогава мирът е сила, която се излъчва от човека. Чрез нея човек може да има всичко, каквото пожелае. Нема същество, което да не чувствува мира и да не е послушно на неговите повеления.

Наметнат със сивата гуна, аз не се различавах много от камъните наоколо. По тях пробягваха светлини и багри. И те имаха свой живот -разговаряха на свой език.

Животът има вкус и човек може да го опита, както чистата изворна вода. Човек може да го изследва и анализира с незнайните сетива на душата си, и да придобие знание и сила.

От скалите на бездната излезе зверче. То приличаше на лисица, но беше по-дребно. Зверчето се приближаваше към мене, като че не ме виждаше. Скоро се уверих, че ме вижда и знае за моето присъствие. От време на време то се спираше и издаваше стенание, като че въздишаше. Като дойде до мене, животното замря неподвижно, свело глава до земята.

Поисках да узная от какво има нужда, тъй като беше явно, че то молеше за нещо. Тогава, на онзи всемирен език без думи, чрез които ние мигновено и непосредствено научаваме, каквото поискаме, узнах молбата на майката. Станах и тръгнах след нея. Тя ме поведе по самия ръб на бездната, широк едва една стъпка, и спря до малка полянка сред скалите. Чух слабо скимтене, и като се наведох, видях малко лисиче. То беше заклещило крачето си в цепнатината на скалата. Наведох се, внимателно освободих крачето и турих малкото при майка му.

Всяко живо същество чувствува мира и му се доверява. Проверил съм това много пъти, и на малки и на големи животни.

Майката издаде слаби, едва доловими звуци. Иззад скалите излязоха още три лисичета. Тя ми представяше своето семейство, оказваше ми най-голямото доверие. Не е лесно да се преодолее родовия страх.

Сега майката лежеше щастлива на земята, а малките бозаеха, като се побутваха едно друго.

Големият живот присъствуваше тук.

Отдалечих се внимателно, за да не смутя семейната идилия.

Разделихме се и едва ли ще се видим вече. Но остана една малка радост от тази среща - една невидима нишка остана между нас. По нея тече Любовта, която свързва всички същества.

Върнах се пак на моя камък. И продължих разговора си с Великия Дух.

Той е, Който ни учи. Той е, Който бди над нас и ни пази.

Нека Неговият Мир да изпълня душата ни. Нема по-хубаво нещо от това.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×