Jump to content
Ани

2.4. Благодарността

Recommended Posts

2.4. БЛАГОДАРНОСТТА

Въздушните нападения над града следваха едно след друго. Много сгради бяха разрушени или опожарени. Столицата се обезлюди. Зимата беше люта, с дълбоки снегове и тежки студове.

Една сутрин виждам на пътечката в градината голямо старо селско куче. Беше тъжна гледка! - Кучето беше контузено при бомбардировката. Смазана беше задната част на тялото му, задните му крака се влачеха, бяха се претрили и оставяха кървави дири по снега. Кучето виеше от болки и навярно беше гладно.

Повиках моята другарка. Ние му говорехме, но когато го приближавахме, то ръмжеше. Беше крайно измъчено и озлобено. После научихме, че са го изгонили от съседните дворове. Така то беше попаднало в нашата градина.

Направихме му попара от мляко, турихме я близо до него и се отдалечихме. То се приближи до попарата и я изяде.

В двора имаше купа сено. Издълбах в него дупка като колиба, показвам я на кучето и му говоря. То разбра. Когато се отдалечихме, с големи усилия, стенания и вой се довлече до купата и вмъкна тялото си в колибата. Само главата му се подаваше от отвора. Сега поне беше запазено от студения вятър.

Направихме му втора попара, още по-голяма. То изяде и нея и не ръмжеше вече, когато го приближавахме.

След десетина дни кучето започна да излиза от колибата и стъпяше на задните си крака. След още десетина дни то вече се разхождаше из двора.

Кучето само пое грижата да пази къщата. Не пущаше да влезе външен човек, особено селянин. Заставаше на пътеката и ръмженето му приличаше на далечна гръмотевица. Никой не смееше да влезе, но чудното беше това, че познаваше хората от Братството и ги пускаше. То се привърза към нас и оставяше да го помилваме. Ние му говорехме - то приемаше и разбираше добрия тон на гласа. Хранехме го добре, и то се поправи. Особено се привърза към другарката ми, която го хранеше. Когато тя сядаше в градината, то лягаше до нозете й.

Така минаха няколко месеца. Една пролетна утрина духна южнякът и донесе миризма на близкото село. В кучето се събуди някакъв спомен. То стана неспокойно - дълго души вятъра, като че се бореше между две решения.

Вятърът засили чувството, свързано със спомен в него. Най-после то взе решението си, но не замина веднага. Приближи се до другарката ми, потри се в краката й, лизна ръката й с езика си. То се прощаваше и й благодареше. После решително тръгна към родното село.

И вече не се върна при нас.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×