Jump to content
Ани

2.14. Скалничетата

Recommended Posts

2.14. СКАЛНИЧЕТАТА

Тази година бяхме опънали палатките си на Големия връх*. На тази височина беше студено - нощем водата замръзваше, наоколо лежаха постоянни преспи, но тук беше високият въздух и дълбокото безмълвие.

Тревите още не бяха трепнали. Само сините минзухари окръжаваха снеговете. Зимата си отиваше, след като беше свършила своята благодатна работа. Край потоците и влажните места цъфтяха игликите. От пукнатините на скалите надничаха каменоломничетата. Обърнали ли сте внимание колко чистота и красота, и свенливост има в тези цветенца? Какви големи художници са показали тук изкуството си!

Нямаше много живот наоколо - тук беше царството на голямото мълчание! Рядко сърничка прекосяваше поляните. По-ниско, около стадата се навърташе мечка. Вълци бяха издавили няколко овци край реките. Понякога глигани пробягваха с тропот и се скриваха в клековете. Тук човек можеше да почувствува, да се докосне до Големия живот.

Още първата сутрин забелязахме птичките - скалничетата. Преди да изгрее Слънцето, те излизаха от гнездата си и летяха на ята, за да се стоплят. Когато кацваха на скалите и стояха неподвижно, те се изгубваха -дрешката им напълно наподобяваха скалната повърхност: имаше същия цвят и същите петна, каквито лишеите бяха образували по скалите - жълт, зелен и черен. Понякога сокол дълго трептеше във въздуха, дебнейки плячка, но скалничетата си имаха прикритие и бяха предпазливи птички. На върха не се намира много храна и ние им поставяхме трошички на определени места по скалите. Те идваха да се хранят, свикнаха с нас и не се плашеха. Отблизо можеше да се чуе техния говор. Птичките разговарят. Езикът им е музикален. Ние не можехме да проследим високите октави на гласа им - в областта на ултразвука, но песен имаше и там. Наистина те изразяваха само няколко елементарни чувства, но ги предаваха със съвършена интонация. Колко оттенъци имаше в техния говор! Те бяха достатъчни, за да изразят мъничкия живот.

Сутрин скалничетата ни приветствуваха с нежен звук и дружният им утрен полет беше явно предназначен и за нас. У тях имаше закачливост, хумор и дружелюбие. Сами търсеха приятелството ни. Скоро тъй свикнаха с нас, че се хранехме заедно. Всяко същество и най-малкото, има желание да изяви себе си. Птичките излитаха на ято и ни показваха изкуството си да летят. И в песничките им се чувствува същото желание. Така се създаде нашата хубава дружба.

През четиридесетте дни, които прекарахме на върха, дружбата ни се разви, обогати и укрепи. Тя имаше скромен израз - според възможностите, но все пак беше дружба.

Когато дойде време да си отиваме, когато изчезна палатката, изпитахме тъга за нашите мили пернати приятели - оставихме ги сами на върха, да се борят със стихиите.

Каква смелост имаше в това малко сърчице - голямо колкото грахово зрънце! Защото тук, понякога сред лято, зимата внезапно се връщаше: наваляваше дълбок сняг, завиваше същинска зимна веялица, с дни се стелеха студени мъгли или вилнееше северния вятър. Не беше лесно да се издържа! Но те бяха като нас тук, защото един хубав Рилски ден изкупваше всичко! Птичките обичат и своя чист свят и само, когато идваше голямата зима, слизаха долу по-ниско, в горите, или отлитаха на юг.

Удивително, колко обич и красота е скрита и в най-скромните форми на живота! Човек има дарбата да я открива и да й се радва. Те са малки, но и те са една връзка с Големия живот. Ето кое е важно.

*3абележка на съставителя: Големият връх са „Салоните”.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×