2.18. Овчарските кучета

[Ани]

2.18. ОВЧАРСКИТЕ КУЧЕТА

Работех в голямо село на Културния дом*. Имах около 30 души бригада. Хранехме се заедно. Трябваше сутрин някой да отива за мляко при овчарите, но никой не се решаваше да отиде при стадата, защото овчарските кучета бяха толкова зли, че и селяните не смееха да минават наблизо. Казах: „Аз ще отивам за млякото.”

Овчарите бяха на два-три километра от селото. За мене това беше хубава утринна разходка. Вземах две кофи и тръгнах. От обедите оставаше много хляб и с него напълних едната кофа.

Вървях бавно, съсредоточено, спокойно. Вятърът духаше откъм моята страна и кучетата ме усетиха отдалеч. Те се устремиха с такава ярост, като че бяха готови да ме разкъсат. Направих мислено светлия кръг. Като дойдоха до него, те се спряха. Вдигнах ръка и викнах високо: „Стойте там!” Тогава разгледах глутницата: разбрах, че тон даваше кучката. Беше толкова зла, че не лаеше, а само скимтеше. Между кучетата имаше младоци и старци, всички мършави с хлътнали хълбоци.

Извадих от кофата комат хляб и го хвърлих на кучката, втория на голямото рунтаво куче до нея, след това по ред - на всички. Ако ставаше някъде бой за хляба, гълчах строго. Тъй турих ред. После тръгнах към овчарите. Те не можаха да видят срещата - бяха отдалечени на около 500 метра - и недоумяваха! Очакваха викове за помощ, да се затекат да ни помогнат, но не стана нужда - всички кучета вървяха спокойно след мене.

Овчарите в това време дояха овцете. Поздравих високо и приветливо. Почувствувах, че веднага спечелих сърцата им.

Как така те пуснаха кучетата? Виж, и сега нищо не му правят!

Овчарите не знаеха за кофата с коматите. Кучетата налягаха наоколо. Големите им опашки приветливо се люлееха. И аз седнах спокойно на едно дърво - трябваше да почакам да издоят.

Овчарите ми оказаха изключително внимание и разположение -наляха ми от току що издоеното мляко и ми притуриха малко над мярката.

Казвам им: „Лошо си храните кучетата. Какво им давате?” - „Ами малко царевичено брашно с вода, като измием съдовете от млякото, и малко мляко им сипваме.” - „Налейте ми три литра мляко.”

Разпределих млякото на три дървени корита пред жадните погледи на кучетата. Нямаше нужда да ги каня - те всички разбраха.

Когато си тръгнах, кучетата ме изпратиха до края на кошарата.

От тогава всяка сутрин те ме чакаха там, където за пръв път ме срещнаха, точно по времето, когато идвах. От този ден нататък и двете кофи пълнех с хляб.

Научих имената им. Когато хвърлех хляба, казвах: „Това на Султан, това на Мечо, това на Юра, това на Балкан.” - И така изреждах всички по име. Това особено ги ласкаеше.

Корените на личните чувства са в царството на животните.

Колко много има още да се работи върху тях!

*3абележка на съставителя: Борис е затворник.