Ани 129 Публикувано 18 Март, 2017 2.37. МОЛИТВАТА НА ЩЪРКЕЛИТЕ Правехме едно от обичайните си пролетни пътешествия. Пътувахме с жадни отворени сърца. Радвахме се на живота, който се връщаше, дишахме с пълни гърди, гледахме с благодарни очи: Пролет! Гости от един невидим свят изпълваха нашия. Първи се бяха пробудили върбите - още преди да се разлистят, тънките им гъвкави клончета се бяха раззеленили. Изведнаж ни посрещнаха и златистите цветчета на подбела. Потоците преливаха от сила, песента им се носеше навсякъде, пълна с надежда: Не се страхувайте, имайте вяра! Животът не се губи, Животът вечно се обновява! Всъщност, всичко идеше от Слънцето. Пътувахме пешком. Замръкнахме до някакво ханче край пътя. Понеже бяхме изморени и гладни, решихме да пренощуваме тук. Сутринта излязох да се поразходя, но времето се беше променило - духаше студен североизточен вятър. Валеше сняг на големи мокри парцали, зимата се връщаше. Изведнаж се спрях - на поляната пред мене стояха ято щъркели. Те бяха се наредили в правилни редове - всички обърнати към вятъра, с глави наведени и клюнове забодени между краката. Картината беше тъжна, трогателна. Птиците стояха неподвижно, мокрия сняг се трупаше върху тях. Щъркелите се молеха безмълвно. Застанах зад тях и се присъединих към молитвата им. Не мина много време и вятърът спря, снегът престана. Слънцето изгря, небето пак се усмихна - върна се пролетта! Когато тръгвахме, ятото се изви край нас и продължи пътя си. Животът има незнайни области. От тях иде към нас милост и благоволение. Един Любящ свят ни обгръща и бди над нас. Той е отзивчив и за най-малките ни нужди. Сподели публикацията Адрес на коментара Сподели в други сайтове
