Jump to content
Ани

2.52. Самодивските поляни

Recommended Posts

2.52. САМОДИВСКИТЕ ПОЛЯНИ

Ако някой тръгне да търси Самодивските поляни, едва ли ще ги намери, но ако се изгуби в горите, може да попадне точно на тях.

Само Скитника* можеше да ги намери във всяко време, даже и в непрогледна нощ. Те бяха за него магнит. Човек има магнитно чувство. Животните благодарение на него намират гнездата си, то ги ръководи и при дългите техни прелитания.

Самодивските поляни бяха любимо място на Скитника. Тук той прекарваше дни, че някога и седмици. Самодивските поляни бяха свежи и сочни. Те бяха обилно напоявани и добре огрявани от слънцето. Тук имаше богата растителност: дървета, храсти, цветя и то от всички видове. Това не беше станало без участието на човешка ръка. В горния край на поляните, в меките варовици, беше изсечена килия, някога тук беше живял отшелник - свят човек. Това беше запазено в преданието. В долният край на поляните имаше чешма, а до нея вековен дрян. По него бяха навързани всевъзможни парцалчета и конци - водата беше лековита, и онези, които се бяха излекували, връзваха парцалчета от дрехата си - оставяха болестта.

На самодивските поляни зрееха най-хубавите горски ягоди, малини, боровинки. Това знаеха и мечките, и не беше рядък случая да ги срещнеш. Тук бяха събрани цветята от целия Балкан. Те бележеха годишния календар, като се почне от кокиченцето и божиката, и се свържи с есенния минзухар „клашникът”, който посрещаше снега.

Този път Скитника излезе на поляните към обед. Слънцето беше затоплило гората и от влажната земя се издигаше ухание сложно и деликатно. То показваше, че живота се готви за голямата почивка. Ако разложиш това общо чувство, можеш да знаеш каква ще бъде зимата, какво има да се случи, защото човек е свързан с живота на Цялото. Животните и птиците долавят тези сигнали.

На поляните Скитникът излезе по обед. Първото нещо на което се натъкна бяха две рунтави опашки, които се подаваха от земята. Скитникът се учуди много, но веднага разбра - тук беше работил „Лисицата”.

Лисицата беше дребен селянин, тих и невидим. Със Скитника се срещаха често, но никога не разговаряха. Лисицата веднага изчезваше, не обичаше да се среща с хора. Той беше бракониер по професия, и то не толкова от нужда, защото беше заможен, а заради изкуството. Той беше майстор да поставя примки и капани, и с всевъзможни хитрини ловеше птички и зверчета. Със Скитника бяха врагове, макар че не бяха разменили нито дума, но Скитника разваляше неговите капани, където и да ги срещнеше.

Сега той хвана първата опашка и измъкна зверчето, извади и втората, и ги пусна. Това бяха капани на Лисицата - половин кюнец от печка, заровен в земята на дъното гнили круши или друга примамка. Зверчето подуши примката, пъхне главата си, спусне се до долу, и вече не може да излезе. Скитникът измъкна кюнците, прегледа поляните, откри още две, но праздни, смачка кюнците и ги скри в камънаците.

Пое дълбоко въздух. Бог присъствува в творението Си и всичко ти стане близко и любимо - Животът е ЕДИН.

Тази вечер огънят в килията не угасна. Скитникът разговаряше с отшелника. Какво е мислил този свят човек, какво е преживял? Той е лекувал и е помагал на хората. Прекарвал е лютите снежни зими, не ще е могло да има хора до него. С какво се е хранил?

Скитникът прехвърли през ума си всичко, което можеше да му послужи за храна през зимата: дивият грах, има го много и сега, по-дребен е, но вкусен, копривата - корени и листата, изсушени и пресни, шипки, ягоди, малини, какви ли не още билки и корени има! Да, тук можеше да живее човек и да бъде здрав и свободен. Тук може да чете човек Голямата книга на природата. Човек не е затворен на земята. Пространството е живо, а пред човека седи Космичния Живот - има какво да учи.

*3абележка на съставителя: Скитникът е Борис Николов.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×