Jump to content
Ани

2.56. Михаил Ковачът

Recommended Posts

2.56. МИХАИЛ КОВАЧЪТ

Винаги, когато минавах край Ковачницата на моя приятел Михаил, отбивах се да го видя, да си поговорим, да му поръчам някои сечива.

Михаил беше отличен майстор. Но той беше мълчалив, затворен, тъжен. Не съм виждал на лицето му усмивка. Той беше чист татарски тип -мургав, скули изпъкнали, вежди сключени, мустаци увиснали. Но очите му-всичко беше в очите. В този поглед се четеше непоколебима жестокост. Но същевременно се пооткрадваше и милост, съчувствие. Цялото лице беше като изписана книга. Бурен живот беше прекарал той. Всичко това беше изрязано дълбоко и представляваше трагична смесица от нещо свенливо, стеснително, което като че просеше снизходителност.

Този път в Ковачницата беше тихо - от куминя не се издигаше пушек, наковалнята не пееше. Помислих, че е заминал някъде, но като надникнах, видях, че Михаил беше вътре.

Той седеше на стария плетен стол, облечен празднично-чист, измит, сресан. Пред него на масичката - отворено Евангелието - единствената книга, която четеше. Сам той, със затворени очи, беше в размишление или молитва. Разбрах, Михаил имаше свой празници. Той си определяше дните сам. Това бяха някакви възпоменания за далечни събития - това бяха дни на разкаяние. В тях той отдаваше почит на отдавнашни спомени. В неговия бурен живот такива имаше много. Той ги преживяваше отново -преценяваше, изпросваше милост от Бога. И в такива дни не биваше да му се говори за работа.

Аз влязох тихо и приседнах на сандъчето срещу него.

Тъй прекарахме един час в мълчание. После Михаил въздъхна, отвори очи - този поглед беше гледал в миналото и беше още мътен, мрачен като нощ.

- Ех, не знаеш ти, какво е вършил брат ти Михаил! Колко хора е избил той без нужда! Сега това ми тежи, измъчва ме миналото! Минало, но то не е безвъзвратно. То се връща пак и застава пред нас. То не е безвъзвратно. То се връща пак и застава пред нас. Такова нещо е войната. Във войната убийството не само не се забранява, но се насърдчава и заповядва.

Бяхме ние на южния фронт срещу французите, но срещу нас бяха чернокожи. Те искаха на всяка цена да завладеят позицията ни, но ние се бяхме окопали здраво и отблъсквахме всички атаки.

Ех братко, такъв човек съм аз - куршум на халост не хвърлям. Другарите стрелят безразборно, но аз - не. Ще си избера жертвата и ще я следя: той тича, заляга, пак тича, аз чакам. Като дойде на мушката, аз стрелям: Бам - долу. След него, други и други. Бях най-добрия стрелец в ротата.

Но това беше още нищо - изляза през нощта, отида напред пред окопите и заложа мини - само капсулите се показват.

На сутринта почват - първо барабанен огън по нашите позиции, после настъплението - идат, идат, идат на вериги. Аз чакам, като дойдат до мината - стрелям в мината: Бам! И отиде цялата верига във въздуха, после втората и... Да, много хора съм избил аз братко!

Сега намерих утеха и спасение, но кой да ми каже тогава. Виж сега какво пише тук: „Любете враговете си!” - Че кой е казал по-хубаво нещо от това? Сега се учим, как да живеем. И благодаря, благодаря на Бога -отвори очите ми! Сега зная, и за мене ще има милост пред Господа!

В тъмните му жестоки очи проблесваха небесни светлинки.

Такъв беше Михаил -живееше скромно, каквото спестеше, помагаше на хора в нужда. И никога никому не говореше за това.

А Евангелието, с изцапаните корици, винаги беше на сърцето му.

Понякога, в разгара на работата, ще захвърли чука, ще спре духалото и ще извади Евангелието: прочете няколко стиха - обичаше и Псалмите на цар Давида.

- „Ех, зверове бехме тогава - сега ставаме човеци!”

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×