Jump to content
Ани

2.57. Последната борба

Recommended Posts

2.57 ПОСЛЕДНАТА БОРБА

Ех, тези пролетни праздници, тези пролетни праздници, каква неукротима сила има в тях! Народа ги нарича „Лазарни”, може би защото ставаха около Великден. Тук всеки бързаше да покаже какво има и какво може. Народът беше отпочинал през зимата, и сега беше богат и силен. Радостта от живота беше пълна - песни, разговори, сърдечни срещи. Всички празднично облечени, особено момите - в най-хубавите си премени, и то изработени от тях самите. Какви сукмани надиплени, с шарени кутниидолу и златни кинари, ризи и ръкави извезани с цветни плетеници, с вещината на художник! Сърцата преливаха от най-добри чувства, лицата грееха. Празднуваше един здрав и чист народ. И старците бяха тук на почет, подхванати от общата вълна, и те се чувстваха млади. Спомняха си далечните години, бурен живот бяха минали и те!

Лазарните ставаха на големите ливади долу край реките, горите се бяха разлистили, тревите кипнали, реките преливаха от много води, навсякъде се носеше дъх на младост, от Балкана слизаше свеж планински въздух, радостта от живота изпълваше всички. Разбира се, на първо място бяха хората - гъдулките, зурлите, гайдите, тук свиряха майстори. И над всички се чуваше гласа на Инджето - прочут гъдулар. Пък и какви хора бяха те! Каква сила, каква лекота, какви стъпки чудновати! Че ръченицата, че ситната, че всевъзможни още сложни хора, музика имаше в този народ. В нея можаха да се доловят старинни мотиви.

Този народ беше учил в миналото, святи хора го бяха учили. Срещнат се двама, единият каже: „Добър ден!” - пожелание, другият отговори: „Дал ти Бог добро!” - Това са формули, мъдреците по този начин са запазили правилата за живота, и хиляди години не са се загубили.

Пък и какви певци и певици имаше! И какви песни! Народ, който има такива песни, не може да се загуби! В тези песни се чува ритъма на водите, звъна на стадата, вятъра в горите, гласа на потоците, веселият смях на младостта.

Никой не липсваше на праздника: тук беше и Дудата с шарените шекери, и баба Каля с мекиците. Пържеше ги с орехово масло, пък и какви гевреци и банички се разнасяха! Тук беше и Сака с печените семки и пандишпана. - Бележити хора бяха те!

След хората, почваха борбите. Те бяха важни, очакваха се с интерес, силата беше на голяма почит. Немаше професионалисти, борците излизаха от самия народ. Старо изкуство беше борбата.

Под големите липи и брястове, Къню беше стъкмил кръчмата - временни маси и пейки, скарите вече печаха. А какви вина имаше тоя Къню, от собствени лозя! Сам ги приготовляваше. Той имаше лозя от старите, преживяли филоксерата и подновили се. Неговият тъмен пелин беше прочут, и особено малагата му - вино, варено с билки и подсладено. То се държеше в специални изби. Къню беше винаги усмихнат, разположен, на всякого намираше да каже добра дума.

Под старите липи, на първо място седяха чорбаджиите с достойнство, те изискваха почит и уважение. В средата - чорбаджи Тихол, почтеният председател. До него от дясно беше седнал Къртипъня. През изтеклата седмица Къртипъня беше спасил внуците му - пет-шест дечурлига - в талигата, конете силни, буйни, подплашили се от нещо и хукнали. Тъй както се бяха засилили с талигата, на големия завой при стария мост, всички щяха да отидат в пропастта, ала тук се намери Къртипъня. Той се хвърли, хвана конете за юздите и ги задържа. Той извика високо, конете се изправиха на задните си крака, но се спряха. Чудна власт имаше Къртипъня над животните. Дотичаха и други и свалиха децата. Дотича и чорбаджи Тихол, той видя всичко, прегърна Къртипъня и го целуна. Затуй сега Къртипъня седеше от дясната му страна. Мезетата бяха вече турени, очакваха печеното. Къню вече наливаше от голямата пръстена кана пелина, пред всеки от гостите стоеше голяма пръстена паница - шарена. Къню нале паниците. Виното играеше като живо и пръскаше искри.

Поп Досю разчупи хляба и благослови, когато от към хорището се надигна плач и жалби - идяха жените, начело на Цона момчето и викаха на висок глас: „Този турчин развали праздника ни, помръкна веселието ни, изпотръшка всички наши борци! Нема вече кой да излезе на среща му! Зурлите и гъдулките на него свирят - победителя. Сега той ни гледа надменно, нема ли вече кой да излезе на среща му?” Народът беше смутен - немаше ли мъжка сила в Балкана?

Къртипъня не отпи от паницата, сложи я внимателно на масата и се измъкна заднешком от пейката, отиде към хорището.

Турчина ходеше гордо и чакаше противник. Гъдулките свиряха на него - победителя. Къртипъня го гледа малко време, после разбута народа и застана пред турчина. Турчина го огледа, усмихна се и му подаде ръка - това значеше, че приема борбата. За един миг мълвата се пръсна из събора: „Къртипъня ще се бори с турчина!” Гъдул ките засвириха друга песен - „опознаване”, борците се хванаха за ръка и почнаха да обикалят в такта на музиката. Това бяха древни церемонии, в тях имаше тържественост. Борците се поклониха един на друг, и борбата почна. Къртипъня не бързаше, той проучаваше противника си. На младини беше прочут борец, но отдавна не беше се борил. Беше учил това изкуство при старите пехливани, които бяха обиколили света, знаяха секретите на всички видове борби, пък имаха и свои. Къртипъня беше минал тази строга школа. Сега беше предпазлив, внимателен беше в отбрана. Турчина беше нападателен, но не можеше да хване Къртипъня както му се искаше.

Изведнаж Къртипъня тласна турчина, сниши се, сграбчи краката на турчина, вдигна го и го тръшна на земята. Народа нададе възторжени викове! Турчина стана, поклони му се и му подаде ръка.

Зурлите и гъдулките пак засвириха, почна втората борба. Сега и двамата бяха нападателни. Борбата имаше трудни моменти и за единия и за другия, турчина беше силен и гъвкав като змия, а Къртипъня отстояваше непоколебим като скала. Борбата продължи дълго, употребиха се много хватки и чалъми, напрежението достигна крайни предели, и двата изпаднаха в трудни положения. Народа се задъхваше, някои се задъхваха, като че те се бореха. Къртипъня падна на колене като остави турчина да вилнее около него, но в един момент той подмъкна едната му ръка, и полека подмъкна турчина под себе си. Това беше такова напрежение на силите, че народа се изпоти! Къртипъня пусна противника си и се изправи.

Третята схватка започна при голямо възбуждение на силите. Сега се приложиха последните секрети и похвати, и двамата бяха нападателни. При едно нападение Къртипъня отстъпи неочаквано, пропусна край себе си турчина и преди онзи да се оправи, той го сграби и го тури на земята. Народа нададе рев! Къртипъня се изправи, той като че беше замаян, отърси се, усмихна се и подаде ръка на турчина.

Донесоха вода да се измият, и се отправиха към масите. От новите дрехи на Къртипъня не беше останал помен, но Неда се усмихваше. Къртипъня покани турчина на мастие, представи го на чорбаджиите и го покани да седне до него. Къню напълни паниците, донесе мезетата, тури печеното. Народът ликуваше! Чорбаджи Тихол извади от силяха тежка кесия, развърте гайтаня, бръкна с голямата си шепа и отброи дванадесет турски лири и ги тури пред Къртипъня. И другите чорбаджии не искаха да останат назад, даваха щедро, че и от народа също - жените даваха дрехи, кърпи и кой каквото имаше. Къртипъня раздели парите, и тури половината пред турчина. После го покани да му гостува. Вечерта на софрата го запита: „Ти си от далече, кой ти каза да дойдеш тук?” Турчина се замълча и после на най-чист български език каза: „Майка ми! Тя е от вашия народ!” Къртипъня се замисли, припомняше си далечна история, а сега каза на турчина: „Като идеш при майка си, кажи й: „Спах в къщата, където ти си се родила.”

Далечната история оживе в спомена му.

На сутринта той изпрати турчина през Балкана, подари му хубавият, як кон, разделиха се като братя. На своите приятели Къртипъня рече: „На шейсет години съм, нема вече да се боря.” Тъй завърши ПОСЛЕДНАТА БОРБА.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×