Jump to content
Ани

2.65. Абубекир

Recommended Posts

2.65. АБУБЕКИР

Ако отидете някога в Цариград, потърсете сладкарницата на Абубекир. Тя е най-голямата, тя е към джамията. Когото и да запитате, ще ви я покаже. Като влезете в големия салон, тук се чувствува чистота и порядък. Въздухът е наситен с най-различни сладости и аромати. Посетители винаги има много. Тук се сервира най-хубавото кафе, чай и всевъзможни източни сладка и сладкиши. През лятото тук се продава най-хубавата боза, прочута в целия град.

Известно е, че сладкарското изкуство на Изток е на голяма почит, и че най-добрите майстори в него са от албанския народ. В сладкарницата работеха петимата синове на Абубекир. Те завеждаха разните отдели - за халви, локуми, шекери, които се изпращаха из цялата страна. Какви пък кадаифи, баклави, ашурета, сладоледи се приготовляваха за клиентите тук! Въпреки многото клиенти, обслужването беше отлично. Прислужваха млади, пъргави, подвижни, сръчни хора от албанския народ. Никакво забавяне, никакво чакане, поръчките се изпълняваха веднага. Абубекир имаше клонове във всички по-големи градове, само в Скопие нямаше. Тук живееше семейството му и той не искаше да има предприятие.

Ето как стана запознаването ми с Абубекир и как влязох в живота му и той в моя. Бях мобилизиран. Изпратиха ни в Скопие, бяхме стопанска рота, хамалска рота - товаряхме и разтоварвахме вагони, пренасяхме и пазяхме складове с храни, обработвахме стопанство някъде към летището.

Бях поставен на пост пред един склад за храни край Вардара, стотина крачки по-долу от големия мост. Вардарът беше придошел, проливни дъждове се бяха изляли горе в Шар планина. Водната стихия се носеше с гръм, тя влачеше всичко, каквото беше задигнала по пътя си: дървета изтръгнати с корен, дъски, греди, курници, цели бараки, купи сено. Беше страшно да гледаш тая стихия! Тя замайваше, тоя хаос притегляше, искаше ти се да се хвърлиш в него, човек трябваше да се противи на това влечение.

На големия мост имаше много народ - гледаха водите. Бях се загледал и аз в мътните талази, когато откъм моста се разнесоха викове и писъци. Видях че водата подмята някаква синя дрешка, тя се носеше право към мене. Хвърлих пушката, съблякох куртката, събух ботушите, хвърлих се в мътните талази и сграбчих синята дрешка. Беше детенце, прегърнах го с едната ръка, а с другата и с краката плувах, като се държах над водата и се пазех от плуващи предмети. Водната стихия ни грабна и понесе надолу. Народът тичаше по брега, махаше с ръце и викаше. Борех се да се държа в средата, защото в краищата водите можеха да ни хвърлят в зидовете и да ни смажат. Померих да се хвана за едно дърво, но то беше вече заето - змий се бяха настанили на него. Пуснах дървото да отмине. Водите ни носеха с голяма скорост, тъй че отминахме далеч напред. Детенцето беше обвило ръчички около врата ми и беше прилепило личицето си до моето. Скоро реката излезе от града, навлязохме в оризища, тютюнища, зеленчукови градини, водите се бяха разляли на широко, скоростта на стихията намаля. Опитах с крак да достигна дъното - едва го докоснах. Пак плувах и плувах, пак опитах да докосна дъното, водата беше до гърдите ми. Плувах още, виждаше се брега, някакво шосе слизаше надолу. Пак опитах дъното - водата беше до пояс, стъпих и почнах да газя. По шосето се зададоха конници, явно е, те нас търсеха. Водата достигна до колене, със сетни сили се измъкнах. Конниците дотичаха, вземаха детето, аз паднах на земята.

Свестих се, когато чух викове и плачове, изправих се, народът беше дошел. Майката прегръщаше синята дрешка, плачеше и я целуваше. Като ме видя, затича се, прегърна ме и ме целуна. Народът ликуваше! Спомних си: „Ами че аз съм войник на пост.” Казах на конярите: „Трябва да се върна веднага на поста си.” Дадоха ми кон, яхнаха и двама с мен, препуснахме към поста. Постът беше вече сменен - имаше друг войник. Ротният поръчал да се явя при него. Отидох в помещението, бяхме настанени в Търговската гимназия. Преоблякох се и се явих при ротния. Той седеше зад бюрото си строг и намръщен. И фелдфебелът беше тук. Ротният каза: „Знаеш, че войник не може да напуска поста си, наказанието е строго, може да отиде и до военен съд. Но понеже спаси един живот, смекчавам наказанието ти.” И като се обърна към фелдфебела, рече: „Тури го в карцера за 15 дни.” Фелдфебела ме отведе в мазето. Тук имаше килер без прозорци, той служеше за карцер - нямаше нищо, ни стол, ни легло, ни завивка. Легнах на цимента.

Колко съм лежал, не зная, вратата се отвори, влезе фелдфебела: „Ела с мене.” Отведе ме в канцеларията. Ротният не беше навъсен. До него в креслото седеше човек ебяла брада и чалма-едър, хубав, представителен. Като ме видя, стана, приближи се до мен, прегърна ме, като ме държа дълго в прегръдките си и говореше на език, който не разбирах. Като ме пусна, ротният рече: „Наказанието, което ти наложих, остава, но ще го прекараш при Абубекир.”

Абубекир му се поклони, взе ме под ръка и ме изведе. Навън народ и войници много, а пред зданието каляска с два бели като мляко коне. Седнахме и каляската се понесе. Не познавах добре града, но видях, че навлязохме в турската махала, по тесните и криви улички. Каляската спря пред голяма порта, наоколо високи зидове, портата се отвори, влязохме в обширен двор, каляската спря пред къщата. Посрещнаха ни жени и прислуга, затича се майката на синята дрешка, прегърна ме и ме целуна. Синята дрешка се прилепи до мен, пак обви ръчички около врата ми и прилепи личицето си до моето. Гледам се с тези войнишки неподходящи дрехи и казвам на Абубекир: „Дайте ми дрехи като вашите.” Дойде прислужница, която знаеше български и превеждаше. Абубекир ми каза: „Полегни да си починеш, докато приготвят вечерята.” Млад прислужник ме заведе в стаята, определена за мен. Зад плюшен балдахин имаше легло. Заспал съм веднага.

Когато се събудих, свечеряваше се. Младият прислужник ми помогна да се облека. Като турих и чалмата и се огледах, видях хубав мюсюлманин, и главното, не се различавах от тях. Сега видях колко са удобни тези източни дрехи - широки, удобни, красиви, няма тези кюнци, джобове, копчета, които те ограничават. Когато излязох, всички бяха възхитени от вида ми. Приближи старата майка и ме прегърна. Тя казваше думи - преведоха ми ги: „Синко, синко!” Дойде майката на синята дрешка: „Приличаш на моя Орхан бей!” Синята дрешка вече не се отдели от мене. Това беше най-малкият внук на Абубекир, негов любимец, пък и на всички.

Под астмата беше сложена трапеза, беше дошел и Рамадан хожда - главният ходжа. Сложиха ме да седна между него и Абубекир. Ходжата беше хубав човек, чист, спретнат, спокоен, имаше достойнство и авторитет. От него излъчваше мир, беше приятно да го гледаш. Абубекир ме представи.

Притворих очи и си казах нашата малка молитва преди ядене. Всички усетиха, че се извърши едно малко тайнство. Донесоха гореща пилешка супа. Казвам: „Аз не ям месо, дайте ми нещо друго.” Стана суматоха, жените се разтичаха: „Как така да не ядете месо, че какво тогава?” Дойде старата майка. - „Дайте ми кисело мляко или някое яйце.” Донесоха, вечерята тръгна. В кристални чаши почнаха да наливат вино от голяма кана - виното пръскаше искри. Казвам: „Не ми наливайте, не пия!” Учудването им беше още по-голямо! - „Налейте ми вода от чешмата.” Зад нас чешма с два чучура. Донесоха сладкиши, баклави, халви, вечерята тръгна гладко. Тук вече нямаше противоречия.

Вечерята завърши. Влязохме в къщата, в камината гореше голям огън. Винаги когато Абубекир си беше в къщи, палеше се огън - напомняше му далечното детинство в бедното планинско селце и голямото любимо семейство. Горяха борови дърва и във въздуха се усещаше дъх на смола. Седнахме на низки удобни кресла, запалиха се наргилетата, туриха и за мене едно. - „За мене не трябва, не пуша!” Стана пак суматоха. - „Какъв е този човек?!” Ходжата рече: „Аллах изпраща такива хора да ни покаже как да живеем!” Настана хубаво мълчание, вретената пееха, огънят пращеше, пламъците се виеха нагоре. Има в огъня нещо родно, едно далечно минало говори чрез него! Колко пъти ни е спасявал той от студ и зверове! Човек изпитва към огъня благодарност и дълбока привързаност.

На вечерния огън присъствуваха и жените, на почтено място старата майка, около нея младите. Поднесоха кафето, то се сваряваше винаги на жарта. Тук вече нямаше противоречие.

Няколко дни почивахме в стария дом. Показаха ми всичко хубаво, каквото имаха. Той беше богат дом! Какви килими видях тук, от коприна, лен и памук, с чудни везби по тях. Видях дърворезби от столетия. Старинно изкуство! Какво са мислили тези майстори, как са виждали! Показаха ми картини, когато Скопие е бил в разцвета си като столица - град на джамии, дворци, градини, чешми и фонтани - слънчев град. Къщата беше като музей, имаше колекция от старинни оръжия и съдове - благородно древно изкуство.

Каляската с белите коне ни заведе до подножието на Шар планина.

Тук Абубекир имаше голямо стопанство: овощни градини, гюлови градини, много декари. Имаше и повече от сто кошери. Беше идеално поддържано стопанство. Прекарахме няколко дни тук. Управителят предложи да идем на лов, имало в планината сърнички, диви кози, а по високите върхове се срещали муфлони, диви овни, пък за зайците да не говорим. Имал и хубави кучета. Донесе пушките. Имаше и за мен. Казах на Абубекир: „Аз на лов не ходя, животни не убивам! Ако е да отидем на екскурзия, да им се порадваме - идвам. Но с пушки и кучета на лов не отивам.” Приеха моето предложение. Сутринта рано тръгнахме по стръмните тесни пътеки на Шар планина. Нямаше да видим дивите козички, ако да не бяхме чули шума от камъчетата, които събаряха като тичаха. Стадото беше голямо - 30-40 козички, имаше и малки. Радостно беше да гледаш техния грациозен бяг. Спряха на високата поляна срещу нас и почнаха да пасат. Но на един камък стоеше пазач. Един от младежите се опита да ги приближи, мина от подветрената страна, сниши се по долчинката, но пазачът го усети, издаде глас и стадото побягна. Не закъсня да се покаже и заякът. Големите кадифяни уши му бяха докладвали всичко. В небето кръжеше голям кръстат орел. Беше ясен, топъл, тих слънчев ден. Абубекир тури ръка на рамото ми и каза: „По-хубаво, че не взехме пушките, нямаше да можем тъй да им се радваме!” Върнахме се привечер.

Дните вървяха неусетно! Грижите за мене бяха родителски. Бях като в родно семейство. Една вечер Абубекир ме заведе в стаята си. Застанахме пред малка кръгла масичка, покрита с бяла копринена кърпичка. Абубекир махна кърпата. На златен поднос блеснаха скъпоценности - в средата торбичка, обшита с бисери, пълна със златни монети, наоколо кадифяни кутии отворени - в тях пръстени, обици, гривни, нанизи и една диадема за глава - всичко от злато и скъпоценни камъни - цяло богатство.

Абубекир ме погледна щастливо и рече: „Всичко това е твое." Изправих се, застанах пред него, турих ръце на раменете му, потопих поглед в очите му и рекох: „Не мога да го приема!” Погледът ми говореше по-красноречиво от думите ми. Абубекир наведе очи, той ме разбра. После посегна, извади от дена кутия малък пръстен със сапфир - синият скъпоценен камък. От него струеше студен далечен живот, като че идеше от края на Вселената. Абубекир ме погледна с молба: „Това ще вземеш!” Нямаше как, приех пръстенчето. То отиваше на малкия ми пръст.

Отидохме при огнището. Жените вече бяха там. Беше дошел и Рамадан ходжа. Запалиха се наргилетата, поднесе се кафето.

Тогава казах: „Ще ви разправя една стара приказка за Гърбавия роб. От тази приказка се вижда кое е истинското богатство и как трябва да се пази то.” Всички обичат приказките. Разправях бавно, но живо, с акцентиране и паузи - всичко с мярка. Да се разправя приказка, е голямо изкуство. Рамадан ходжа превеждаше, знаеше отлично български - беше помак.

Като свърших приказката, някои от жените се бяха разплакали! Абубекир беше дълбоко замислен. Рамадан ходжа каза: „Тази приказка трябва да я чуе народът в джамията.” Казвам му: „Позволено ли е друг да говори в джамията, освен ходжата?” - „За онези, които Аллах е белязал, позволено е!”

Другата вечер разказах приказката за Гърбавия роб в джамията. Ходжата беше седнал до мен и превеждаше. Джамията беше пълна с народ.

Турците бяха трогнати от приказката за Гърбавия роб! Следва приказката.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×