20.12. Атентатът

[Ани]

20.12. АТЕНТАТЪТ

И сега ще ви разкажа един още по-страшен случай. Аз отивам в „Малкият дом" на Мария и Борис. И влизам вътре, и слугинята Станка казва: „Няма Борис и Мария." - „Къде са?" Ами казва: „Излезнаха." - „Ама те казвам в София ли са, или отидоха в провинцията?" Защото понякога заминаваха за една седмица някъде в провинцията. Някои приятели ги бяха поканили на гости. Но това беше много мъчително за Мария, да се отдели от своя дом! Тя не се чувстваше добре на друго място. И така, тя казва: „Отидоха до града и ще се върнат." И аз казвам: ,Добре." А тя ми казва: „Почакай малко." И аз почаках така 10-15 минути. И аз, трябваше вече да отворя портата и да излезна. А пред техния дом, на 10 метра от тяхната врата се намираше спирката на автобуса, автобус № 67, който спираше пред тяхната врата. Този автобус тръгваше от Семинарията, от така наречения Дворец на пионерите, и отиваше до Симеоново. Тогава той се движеше през половин час. Сега вече се движи на 15 минути.

И аз излизам от портата, и автобуса спира, и от задната врата слизат Мария и Борис. Първо слиза Борис, подава ръка и се измества на една крачка назад. В същия миг една лека кола с голям трясък се удря, именно там, удря се в автобуса, и удря се така, че да помете и да ликвидира Борис и Мария! Само благодарение на това, че той беше дръпнал Мария „случайно" една крачка назад - не бяха пометени от колата! Иначе щяха да останат на място! - Убити пред собствения им дом, само за части от секундата.

Те стоят, гледат разтреперани и не могат да повярват! Колата пушеше, шофьора беше ранен, настана голяма олелия! От автобуса излезнаха хора, имаше ранени. Беше голяма олелия! И аз отидох, помогнах на Мария и на Борис. Те влезнаха в двора, седнаха на пейката и не можеха да повярват, че са се отървали от насилствена смърт. Да!

И Борис казва: „Абе тези ни целеха, целеха ни, целеха ни и ни улучиха. Обаче, небето за части от секундата ни изтегли и те вместо нас, удариха автобуса, и удариха стълба, който стоеше точно там до автобуса." Така, че колата удари и стълба, който запази Мария и Борис, и удари и автобуса.

Така, че това е вече накрая, като финал на този раздел - „Атаките на Черните сили срещу „Малкият дом" на Мария и на Борис."

Така, че това, което аз съм изтърпял там, никога не бих желал да го изтърпя още веднъж! А защо го разказвам? Трябва да го разкажа, защото аз това нещо съм го преживял, аз съм го записал. И това, което аз чета в момента от листовете хартия, е написано преди 18 години. А случките, които ви разказвам са преди 1976 г. Значи това се отнася за един период 30 години назад. Но ще кажете: „Дали е вярно?" - „Вярно е!"

Дали не съм пропуснал нещо? Може би нещо да съм пропуснал, но това, което съм го написал, това не е малко. Но мога да кажа, че това е 1/10 от онова, което аз съм преживял. Защото аз го описах, когато бях на 50 години. Това означава 1988 г. А това беше 12 години след смъртта на Мария Тодорова. И аз го описвам въз основа на моите записки, които аз тогава съм водил.

Без тези записки нямахте да имате тези истории. Е, трябва да издържите като ги четете, така както и аз съм издържал, макар че при мен е 100 пъти по-силно!