1.2. Атаките през деня и през нощта

[Ани]

1.2. АТАКИТЕ ПРЕЗ ДЕНЯ И ПРЕЗ НОЩТА

И аз тука виждам в моя лист на който съм описал песните, виждам, че съм започнал да правя записите на 16 април 1972 г. И на този 16 април аз съм записал само две песни - „Фир Фюр Фен благославяй", и песента „Аум". Отбелязал съм песните, отбелязал съм номератора от колко до колко метра е записано. Значи на 16 април 1972 г. аз съм записал две песни. След това съм записал на 23 април - шест песни. След това идва на 3 май, на 10 май. И фактически аз записвам тука, почти всяка една седмица. И тези песни са отбелязани.

И така, аз записвам всяка седмица почти по няколко песни. И като направя сега справка, значи съм започнал на 16 април, тези неща съм извадил по дати, и кои песни са записани. И приключвам на 17 юни. Значи април, май, юни аз съм работил и фактически аз съм записал 3/4 от песните. Да.

А сега ще ви разкажа как се записваха песните. Вие да не смятате, че този запис се е осъществил много лесно? - Слагаш магнетофона, слагаш микрофона и Мария Тодорова свири, а ти записваш. Няма такова нещо! Наистина магнетофона е сложен на една поставка, на една масичка, преметнат е микрофона през една връв. А отгоре аз съм забил един пирон над пианото. А това пиано се намира там, където спи Мария Тодорова. Тя е една мъничка стаичка - три на три метра, едно пиано там, няколко шкафа, едно малко легло за Мария Тодорова. Обстановката от скромна по-скромна, или може да се каже от мизерна по-мизерна. Такива бяха времената тогава. И в момента тя, трябва да започне да свири. Обаче, един час преди това започват да я болят ръцете. А ръцете се зачервяват, те се подуват. А преди един час не е имало нищо, тя е репетирала. И точно, когато трябва да дойде времето аз да се явя и да почна записа, болките се явяват, ръцете се подуват, кожата се зачервява, и тя не може да свири. А аз пътувам не от София, а от Своге. Аз трябва да имам свободен ден да дойда, да се подготвя. Магнетофона там е оставен, ние го укриваме на едно специално място да не би да дойдат от Милицията да направят обиск и да го приберат. А един магнетофон по ония години беше много скъп. Аз съм спестявал три години, за да го купя. И като спестиш пари, те не се продаваха свободно по магазините, а бяха по разни складове, продаваха се скришно - на познати, на приятели. Такива бяха времената тогава. И аз трябва да почна да свиря, а тя е атакувана. И в такъв случай аз започвам да й разтривам ръцете не с минути, а с часове, за да се отпуснат малко ръцете, червенината полека-полека да се махне, оттока да изчезне, за да може тя да се облекчи, защото тя е атакувана. При това положение тя не може да свири. И моето отиване, и подготовка за запис е осуетено. Това беше единия начин.

Вторият начин, втората атака беше следната, а това нещо се явяваше много често. Значи аз съм готов за запис, подуват й се ръцете, не може да свири. Говоря за пръстите и за глезените, не говоря горе. А когато получаваше пристъпи в лактите и в рамената, беше изключено. А между другото тя получаваше и й се подуваха колената, и глезените долу на краката. Ама то беше страшна работа! Направо искаха да я ликвидират, искаха да я вържат, да я приковат на кръста с пирони навсякъде, за да не може да свири. Беше жестока борба! Ако аз не бях, тя изобщо нямаше да може да се справи, да излезне от това положение, защото беше сама. Борис нищо, той не се интересуваше от тези неща - и да искаше, той не може да помогне нищо. Така беше устроен. Той дори и за себе си не се интересуваше за своето здраве.

И сега, кое е най-интересното? Най-интересното е, че следващия път да кажем след 2-3 седмици ръцете са свободни, тя е репетирала или пък не е могла да репетира, защото не е била добре, не е имала настроение или пък са дошли гости, които са й отнели времето и силата. И аз отивам, ръцете са свободни, обаче тя не е подготвила песните. Пак нищо! Аз беснея, ядосвам се и казвам: „Абе ти не виждаш ли, че това става нарочно и че това е един план първо да не ти позволят да го направиме това нещо, и пречат." И тя казва: „Абе да, разбирам, че ми пречат, ама не мога да се справя!" - „Ама казвам ти не можеш да се справиш, защото не слушаш. Махни ги тези тука тези, които идват непрекъснато." И тя казва: „Неможеме да ги махнеме. Те идват. Не може да ги спреме." И значи, когато е що годе разположен има някакъв свободен прозорец, и е що годе добре, тогава пък не си е подготвила песните, понеже не е имала настроение, не е била добре или пък са идвали разни посетители.

Третият случай: вече всичко е добре, подготвени са песните, ръцете са свободни. Сядаме да записваме, обаче тя не може да записва. Почва да свири на пианото и прекъсва. Свири, свири и спре, прекъсва - бърка. И не може. И тя казва: „Абе аз вчера го свирих, ама сега не мога да го свиря." И аз тогава разбрах каква е работата. Заставах зад нея, заставах както тя седи на стола, аз съм на 30-40-50 см. от нея. Заставах прав, вдигах си двете ръце нагоре, нали и правех нещо като чадър над нея, за да може да я съхраня. А през това време, вие знаете ли какво значи чадър да го разтворите и да пада дъжд, и след това град върху него? Вие пътували ли сте и вие дали сте се движили с чадър, когато дъжда премине на град, и града бие по чадъра, и прави дупки на чадъра? Не сте имали такава опитност, обаче аз съм имал. Имам един-два чадъра, които са продупчени от парчетата град, големи като лешник и малко повече.

И аз така съм си разперил ръцете над нея, и правя нещо като чадър. А ония отгоре ни бият, не с град, не с парченца град колкото лешник или колкото орех, направо с парчета от камъни! То беше атаки, то беше жестока работа, обаче аз всичко поемах върху себе си и така я охранявах, и така се правеха записите! Значи всички записи, които съм направил тук на тези записи, които са обозначени по дати, те са правени винаги по един и същ начин. Аз съм заставал зад нея, разтварял съм си ръцете, моля се, охранявам я и ония ме бият! Атаки по всички линии! И накрая няколко пъти ми прилошаваше, си спомням. И след това като свършиме записа аз седна, не че съм изцеден психически, не че съм съкрушен физически, ама аз нямах сила да стана бе, аз нямах сила да се движа! И така седях, и някой път полегна така, седя на един креват отзад 1-2 часа, за да мога малко да се възстановя. Пия някакъв чай и полека-полека стана, стана, стана и тръгна и се прибирам.

Отивам до влака, качвам се на влака, отивам в Своге и се прибирах в късните часове, когато са последните влакове. И сутринта бях на работа. Обаче, аз като се върна, ама аз нямам сила да заспя. Човек когато е уморен, той не може да спи. Защо не може да спи? Ами той няма сила бе, той не може да се извлече от тялото си бе. Той е прикован в тялото си и е вързан за тялото си. И ти не можеш да заспиш. За да заспиш и да излезеш от тялото си, ти трябва да имаш сила. Като нямаш сила, ти си вързан за тялото си. Така бях и аз.

Жестока работа и много-много трудни времена! И по този начин бяха записвани всички песни - чрез охрана от мен. И аз платих много жестоко за тези записи. Аз се изразходвах психически, физически, умствено. И аз като си спомням сега, и си възстановявам паметта, аз съм почнал през месец април, и съм приключил на 17 юни 1972 г.

След това, това беше 1972 година, когато бяха разрешили летуванията на Рила. Те бяха забранени до 1970 г. от властите да се летува на Рила от т.н. „последователи на Учителя". После разрешиха и Мария и Борис бяха организирали своя лагер горе на Салоните. Те отиваха с няколко коне, натоварени с багажи, разпъваха палатките и там престояваха няколко месеца. През това време те не почиваха, те непрекъснато от 10 часа до вечерта горе посрещаха гости. Те бяха хора, които след Паневритмия в 10 ч. сутринта, те тръгваха на екскурзия по езерата, преминаваха горе по Хребета, отиваха към Салоните, престояваха при тях 1-2-3 часа. И полека, полека се смъкваха към хижата или към лагера. И това всеки ден. А между другото, те като отиват там горе, те не отиват на посещение, те отиват и разнасят всичко, което се говори, борбите които се разиграват в лагера между различните групировки. И това всичко, горе се занася на Борис и на Мария. Мария едвам издържа, за да възприеме всички тези неща. А тя се е качила горката, и казваше: „Абе аз съм дошла тука малко да се възстановя, да поема енергия от природата, да се напълня с енергия, за да мога да си продължа работата. А то какво? Аз оставам като парцал от сутринта до вечерта." И тя се връщаше в София много по-изтощена и изморена от Рила отколкото, ако беше останала в София.

Та това бяха т.н. лагерувания горе. Живота беше горе невероятно труден, невероятно драматичен. И ако го разказвам някога, едва ли някой би повярвал как е възможно такова нещо. Да, възможно е и аз присъствах на тези борби между последователите на Учителя Дънов, които бяха воювали помежду си от 1945 година до процеса. След процеса продължаваха да воюват, обвиняваха този или онзи за процеса. И накрая те се провалиха по всички линии! Добре че аз се явих, че ги спасих от исторически провал.

И сега аз тука наблюдавам тази 1972 година, те се върнаха септември. Аз пак продължих да работя с Мария Тодорова, за да може да приключиме записа. И както наблюдавам тука на 1 октомври 1972 г., аз съм записал 6 песни. След това съм записал следващата седмица още 4-5 песни. И така, аз месец октомври 1972 г., аз съм приключил със записите на песните на Мария Тодорова. Да, приключих ги и не мога да повярвам, че Невидимия свят отвори няколко месеца през които Мария Тодорова беше добре. Нейните ръце можеха да свирят, като пак казвам, предварително пред всеки един запис аз независимо какво беше положението, аз й разтривах пръстите на ръцете някъде към половин час. След това разтривах нейните глезенни стави, тука ръцете до лактите, за да може да се отпусне, защото пръстите й бяха втвърдени и ръцете втвърдени. И тя се отпускаше.

Това всичко, което беше там и я атакуваха, минаваше и през мене, и аз целия треперех, и целия бях втвърден. Абе всичко това, което минаваше през нея, минаваше през мене! И аз трябваше по два начина да го изхвърля. Как да го изхвърля? Да го изхвърля чрез тялото си, чрез мисълта си, чрез молитва. Има различни начини. Да, ама ти си задръстен! - Не можеш да ги изхвърлиш. И да искаш, не можеш! Направо си, абе сложена ти е някаква тапа в тебе и край!

И така, дни наред. Аз след всеки запис нито мога да слушам, нито мога да възприемам. И като съм в болницата, като ми говорят нещо, аз изобщо, те питат: „Абе какво става с тебе? Ние ти говориме, ти чуваш ли ни, не ни ли чуваш? Разбираш ли ни? Какво става с тебе?" - „Абе казвам не съм добре нещо. Нещо ми стана и не съм добре. Чувам ви, разбирам ви, обаче така, нещо съм занесен и съм замаян." И това, което им обяснявах: „Абе казвам нещо съм замаян, нещо ми стана, занесен съм, замаян съм." И тогава една от сестрите казва: „Абе, ние ни прави впечатление, че ти си замаян няколко дена. После се оправяш, събота и неделя ходиш в София, и като се върнеш пак си замаян, и си занесен, и си затапен като с тапа." Значи бяха забелязали, че има промяна в мене и, че аз се връщам много зле. Много зле се връщах физически, психически, умствено. А това се дължеше на това, че възприемах от Мария всички нейни състояния. Вкарвах ги в себе си, за да може да се освободи и да свърши някаква работа.

Така че този запис, който е направен, той е направен благодарение на това, че Онзи Който ръководеше програмата на „Изгревът" успя да се справи с много неща, даде една свободна година през 1972 г., когато аз успях да запиша нейните песни. Октомври свършихме и ноември, декември тя се разболя. Отново се явиха същите заболявания, ревматични пристъпи, подуване на ръце, подуване на лактите, подуване на раменните стави, подуване на колената долу. Обаче, това подуване не ставаше едновременно, а ставаше на етапи. Един месец подуване на ръцете, таман отмине, следващия месец се подуват лактите. След това на рамото, явяваха се колкото юмрук подутини. След това на колената - зачервяване, подуване, жестока работа! След това на глезените на краката. Ами тя не можеше да се движи. А как я лекувахме? Ами лекувахме я с лекарства, налагахме я с разни компреси от народната медицина. И полека-полека тя успя да се възстанови. И това беше 1972 година - успяхме да запишеме. 1973 година я атакуваха. 1974, 1975 година ходихме на Езерата, ходихме на Секирица. И тя вече не можеше да запише нищо. А имахме план чрез който тя трябваше, дори бях правил един опит, обаче тя каза: „Изтрий го!" Т.е. тя трябваше да изсвири една песен и след това да даде коментар как трябва да се изпълнява, да даде някои спомени как е дадена песента, някои други неща за дадена песен. А тя имаше тези неща, тя можеше да говори най-малко по 5-10 минути за всяка песен.

Този мой план не можа да се осъществи и жалко! Ако го имахме това нещо, нямаше да имаме проблем с изпълненията на песните на Учителя. А сега има проблем. Между другото аз заварих и онези музиканти по времето на Школата, които отхвърляха нейната Песнарка. И те я отхвърляха, благодарение на разразилите се борби между Кирил Икономов и Мария Тодорова в ония времена, и години, когато е имало комисия за приемане песните на Учителя, за подготвяне песните на Учителя. Имало е комисия, обаче тази комисия се разваля. След това тази Песнарка излиза на Мария Тодорова. И което е най-интересното - след излизането на тази Песнарка, те почти я отхвърлят другите музиканти, макар че в последствие почват да свирят по нея. И докато беше жива, непрекъснато имаше коментари. А коментарите продължиха и след нейното заминаване. И накрая аз публикувах нейните спомени, и всички тези неща, които в момента се разиграваха по отношение на нейната Песнарка, и всички ония неща, които бяха отбелязани в нейните спомени в „Изгревът" том V. До тука така.