1.6. Изворът на Петър Филипов на Рила (23.10.1988 г.)

[Ани]

23.10.1988 г.

1.6. ИЗВОРЪТ НА ПЕТЪР ФИЛИПОВ НА РИЛА

В онези години, 1969-1972 г., властта разреши последователите на Учителя Дънов да правят ежегодни лагери при 7-те Рилски езера. Но Петър имаше свое избрано място над езерото на „Чистотата" в близост до един извор, излизащ между скалите. Подготовката и изкачването на багажа ставаше през Зеленият рид с коне и мулета от хижа „Вада". Имаше един лесничей на име Боре, който осигуряваше със своите коне изкачването на багажа. Заплащаше се скъпо и прескъпо - по 15 лева на кон, което правеше четири надници на един чиновник. Трябваше да се изкачат дрехи, палатки, храна за един месец за група от 6-8 човека. Изкачването на багажа бе скъпо и прескъпо. За един кон взимаха по 15 лева, което се равняваше на 6 кг. Балкански кашкавал. За един човек да натовари багажа и храната си, му бяха необходими два коня. Петър опъваше палатки и оформяше своя бивак.

Обикновено ония, които бяха на основния лагер при Молитвения връх, протестираха и негодуваха, че Петър се отделя от всички. Но, когато се изкачваха да играят Паневритмия на поляната пред Харамията, то Петър и неговата група слизаха и вземаха участие в Паневритмията. След това следваха разговори, и той поканваше да му гостуват някои приятели на неговия бивак. А там ги очакваше специално направена маса и седалки от събрани и подредени каменни плочи [Виж снимки № 40, 41 от „Изгревът", том XIX]. Поднесеният чай беше ароматен, и той винаги беше поднасян с много сладкиши, направени лично от него. Аз гостувах два пъти на неговия бивак. Той ме посрещна радушно, и ме обсипа със сладкиши и други лакомства. Не зная защо, но аз тогава бях обул едни къси панталонки, и то доста къси. Тогава бях млад, имах спортна фигура, бях обут с цели туристически обуща, пазех си краката, но бях с къси панталонки. Обикновено възрастните приятели ме посрещаха, усмихваха се, но не ми правеха забележка. Ако днес видя млад човек с къси панталони да се движи между хора, събрани за духовна работа, непременно бих му се скарал. Отидох при Петър, седнахме на плочите, а той взе връхната ми дреха и с нея покри голите ми колена и крака [Виж снимка № 40 в „Изгревът", том XIX]. Каза ми: „Тук има сестри, те са жени и не трябва да ходиш така." Аз кимнах с глава, че съм разбрал. - „Не трябва да се изкушава чрез плътта." По-късно го изпитах, когато видях една стройна, млада жена, която бе с къси панталони дошла на Рила и движеща се между млади мъже, и всеки се заглеждаше в краката й. За каква духовна работа може да се мисли в такива случаи, освен за крака. Приближи се един фотограф и ни направи няколко снимки с Петър и неговата група.

Петър ме остави на обяд, а след това взе две одеала и отидохме при неговия извор. Той постла двете одеала. Петър застана срещу извора и запя една песен, която той бе съчинил за извора. Това беше песен за съществото, което бе довело този извор между тези скали. Аз стоях като зашеметен. Изворът течеше мощно и бълваше своят ритъм надолу по скалите. Петър пееше песента на извора. Като че ли излизащият извор от недрата на планината преминаваше през него и задвижваше песента на извора. Такова усещане и преживяване друг път не съм имал. Това продължи около пет минути, после той ме помоли да легнем на двете одеала, поставени от двете страни на извора и да заспим, за да се пренесем отвъд. Аз полегнах, но не мигнах очи, не можех да заспя. Петър спеше. Изворът си течеше, беше заглъхнала песента, но ритъма на клокочещите води отброяваше времето. Непонятно усещане - нашите възприятия не можеха да възприемат това усещане като величина от друг порядък. Не зная други да са присъствували, когато Петър е пял песента на извора, освен онези, които бяха от неговата група.

Спомням си един весел случай там. В подготовката на обеда вземаха участие много хора. И всеки обикновено искаше да вложи нещо свое в готварското изкуство. А Петър не позволяваше друг да му се бърка и пречка в неговата работа. Държеше групата си строго и дисциплинирано. Имаше ред и порядък. Накрая, когато се свареше яденето, той отиваше и слагаше солта, опитваше на вкус и слагаше други подправки. Но веднъж решил да сложи сол, и накрая и Петър сложил сол без да опитва супата. Когато сложили масата и разлели супата, казали си молитвата и опитали супата. Тя била осолена като саламура. Тогава се оказало, че всеки сложил сол, за да може да засвидетелствува своето участие при подготовката на обеда. Е, супата я изхвърлиха след това, но Петър не случайно слагаше накрая солта, защото това бе един символичен жест, че групата му остава под негово ръководство.

Обикновено там отиваха към 11.30 ч. сутринта и оставаха на обед и на гости до 3-4 часа след обед. После се завръщаха към основния лагер. Да приемеш, да посрещнеш гости, да ги нагостиш и да ги изпратиш по живо и здраво, това не бе лесно в планината. Но Петър умееше и имаше качества за това.