Jump to content

Съборът през 1926 г. Стоян Ватралски: Кои и какви са Белите братя (дъновистите) Статия 2-ра


Recommended Posts

Статия II-ра

Молитвено тържество пред изгрев Слънце

„Господи Боже, Ти си Бог мой,

Тебе търся от ранни зори;

За Тебе жадува душата ми.

За Тебе чезне плътта ми

В земя пуста, суха и безводна". . .

Пс. 62.

Моите любезни гостоприемци бяха семейства запасен полковник Б. и инженер С., наричани в това общество брат Б. и брат С. Те и мен тук наричаха и третираха за брат (16).

Званията "брат" и "сестра", докато са нови и пресни, са наистина мили и топлят сърцето. Сладка е мисълта, че сме деца на Бога; следователно, братя и сестри. Помня, колко хубаво ми се видя това, когато, преди години, за първи път чух методистите да се здрависват и означават така. Но, уви, аз доживях да науча, че кога изфиряса чувството, когато изчезне братствеността на дело, същите думи стават баяти, банални и нещо по-грозно от гавра. Дано Белите братя и сестри никога не изпитат това душевно огорчение и разочарование.

* * *

Както бяха ми известили още от вечерта, всички станахме рано, къде 4 часа; набързо се облякохме, поизмихме се и се отправихме за сборището всред лагера. Беше хубава нощ, обещаваща ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почваха да бледнеят пред пукващата се зора, която бе обявена от Зорницата, блестяща, една копраля над хоризонта.

Когато малко подир 4.30 ч. стигнахме голямата, сред лагера, поляна, аз бях изненадан от неочакваната гледка. Може би, по-право е да кажа: моите изненади започнаха засилено да се нижат. Там ние заварихме може би до 500 мъже и жени, а други, едновременно с нас прииждаха на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове.

Още при пръв поглед три неща ме изненадаха, най-малко три: че толкоз хора бяха самоволно там толкоз рано; че всички стояха и продължаваха да се образуват в стройни, геометрично правилни редове; и то без никакъв видим или гласен разпоредител; и че там владееше невъобразима, за такова множество, пълна, тайнствена тишина. Сякаш, че това множество стоеше със страхопочитание пред живо някое божество в тайнствен някакъв си храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чудесен ред, на които един соколски вожд, един параден генерал би завидял. Редът беше тъй правилен, щото, отдето и да погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично отстоящи, равномерно на два метра един от друг. Мъжете, гологлави, стояха отдясно; а жените, в пребрадките си побелява лявата половина на полянката. Всички с лице към изток, стояха прави, неподвижни и безмълвни като статуи.

Изненадан и трогнат от грандиозната пред мене гледка, аз напразно търсех с око оня, който е пружина и душа на тоя народ. Затова попитах тихо на английски брат С. ,

- Къде е г-н Дънов?

- Той още не е тук, отговори г. С.; но е вече време да пристигне. Той идва точно навреме, излизащ измежду боровете пред нас.

Натам именно бяха обърнати в сериозен взор всички лица. Пред нас с потайна тържественост се издигаха замъглени в утренната дрезгавина стройните борики. Над тях трептиво бледнееше Зорницата, готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора; - когато един невисок, спокоен глас отпред наруши получасовата тишина. (Както разбрах после, това било гласа на неусетно пристигналия вожд). Минутно, гласа на брат С. (гръмогласно, за да се чуе от цялата фаланга) (17) повтори произнесените от Учителя думи:

- „Благославяй, душе моя, Господа!"

Тогаз се разигра една част от драматичната, невъзможна за описване сцена, която се не подава на изказване; но която може да разплаче от радостно умиление един архангел. Дължимо може би, на ранното утро на горската, под небесния свод, обстановка, на тисящогласния хор от клеветени и угрозявани люде, - не зная на какво се дължи: но ефекта на изпетия псалом бе за мен несравняем, освен с апокалиптичните сцени в Откровението на Йоана. Никаква тържествена литургия не може да се сравни за минута с това тържество в неръкотворния храм в подножието на Витоша (18).

В миг, с ръце, издигнати над главите си, песента се поде от 1000 гърла с такава трогателна ревност и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки неатрофиран духовно човек.

А думите, които тъй тържествено се пееха, бяха следните:

„Благославяй, душе моя, Господа!

Не забравяй всичките му милости,

Не забравяй всичките му благости,

Не забравяй всичките му добрини!

Не забравяй милостта Му,

Не забравяй благостта Му,

Не забравяй Обичта Му,

Не забравяй Любовта Му!"

Последните четири реда се повтаряха три пъти: първият път силно; втория път - тихо; третия път, много тихо.

След това почнаха седемте физически упражнения, които се изразяваха с разни телесни пози и движения: с главата, ръцете, краката, но и с цялото тяло, като следваха сякаш автоматично Учителя, който стоеше пред тях и сам, с чудесна ловкост за възрастта му, правеше едновременно същите движения. Понякога падаха на земята, коленичеха и ставаха, всички едновременно, с чудесен такт, хармония и пълна тишина. А преди всяко от тия телесни упражнения, всички заедно наизуст пееха някоя песен, изговаряха една молитва, или някое назидателно изречение. Песните и изреченията се повтаряха, или части от тях, трикратно (19).

Между молитвите бяха Господнята молитва, "Отче наш" и 91 Псалом, изговаряни задружно от всички. А седемте назидателни изречения, по едно пред всяко упражнение, са следните:

1. „Господи, да дойде Твоето благословение върху мен".

2. „Да се изпълни душата ни с Божията Любов".

3. „Да възрасне в нас Божията Правда".

4. „Ще служа Господу с всичката си душа".

5. „Ще се радвам на Божиите блага".

6. „Ще ходя в пътя на Истината".

7. „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди". (20)

Тъкмо тогава, след шестото упражнение се зададе слънцето. С появата на крайчеца от светлото кръжило, множеството се раздвижи, заловиха се за ръце, като на хоро, та образуваха седем хармонични или концентрични кръга: петте вътрешни кръга от жените, а двата външни от мъжете. И всички заедно запяха:

„Изгрява слънцето,

Праща светлина,

-Носи радост за живота тя". (21)

От друга песен, която пяха, схванах тези думи:

„Мисли, право мисли;

Свещени мисли за живота ти

Крепи, крепи, крепи!"

„Сила жива, изворна, течуща

-Зун ме зум

Бином ту мето. Аомен!"

Дали това са части от същия химн и какво е значението и езика на последните два реда, аз не зная. Предполагам, че са санскритски. Се-таки, с думата "Аомен" ("амин", вероятно) се свърши утринното молитвено тържество, бдение и упражнение.

* * *

Аз имах случай, доколкото е възможно за един ден да се запозная с членовете на това загадъчно братствено движение.

От гледище религиозно, те произхождат от толстоистки и протестантски среди, ала най-много измежду православните (22).

От гледище народностно, както и самият им Учител, те са чисти българи. Има по един или двама от други народности: евреи, руси, един италианец, една американка; но подавляещото мнозинство са българи от всички части на България, Тракия и Македония.

От гледище съсловно и обществено, това са наши съграждани и съселяни: учени и прости, учители и студенти, адвокати и чиновници, търговци и военни. Каза ми се, че обществото им наброявало около сто души запасни офицери. Според един противен тям източник, имало „генерали" и „генералши" дъновисти. Но аз такъв не срещнах. Има и висшисти, както и от всяка степен на култура. Ала болшинството ми се видяха като хора от средна класа: еснафлии или „малоимотни", както ги биха нарекли социалистите.

А от гледище психично, характерно:

- Те са съзнателни, дисциплинирани, любознателни, набожни и, както всички нововерци, високо-нравствени. Ето това е най-ценното: може би трябва да кажа: най-бялото нещо, което видях у Белите братя.

* * *

Аз приказвах с мнозина от тях частно и внимателно ги наблюдавах на беседите, които слушахме заедно на „Изгрева".

След закуска, на която се повториха сцените на вечерята, аз с нетърпение чаках беседата, където можех да видя и да чуя Дънов в по-непосредствени обръщения към своите последователи.

Къде 10 часа, към източната страна на полянката се яви подвижна дъсчена платформа, или площадка, издигната около метър и половина над земята. Платформата бе добре засенчена и постлана с килимче. На килима имаше стол, пред стола - маса, а върху масата, Библия (23).

Всички се стекохме там и насядахме пред естрадата на тревата в полумесец. Жените, както обикновено, носеха белите си пребрадки. А мъжете, макар слънцето да печеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички с очакване гледаме празната пред нас платформа. Изведнъж всички се изправят на крака. Значи - Учителят иде. Всички стоят, докато той бавно стига стъпалата, изкачва се на естрадата и сяда, - тогава едва сядат и те.

Г-н Дънов чете и проповядва седешком, без какви да било писмени бележки; и чете с увеличително стъкло (леща или лупа). Оная утрина той говори повече от час, но макар слънцето да печеше силно, та мнозина бяхме в пот, никой не се помръдна от мястото си (24).

Преди да почне да говори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в които участвуваха всички. Музиката им е особена, за качествата на която не съм компетентен да дам мнение. Песните им, слаби откъм поезия, са чисто духовни и щастливо засягат братствените подвизи на земния живот - една евангелска черта, която пакостно липсва у старите формалистки черкви. За пример, вземете следните откъслеци:

„Зора се чудна зазорява,

зора на светъл нов живот". . . .

„Слънцето на любовта

изгрява веч на света:

Вредом праща светлина

И разнася топлина.

Ний сме слънчеви лъчи,

Носим новия живот"....

„На слабите да носим

Подкрепа и обнова,

На страдащите - милост

И свободата нова.

. . . Напред да полетим

Света да обновим". . .

Хор нямаше, нито музикален инструмент да води пението; но те пееха въодушевено, с победна вяра и радостен екстаз. Техният особен начин, да преповтарят части от строфите, въздействува упоително и увеличава заразителността на новата вяра (25).

Интересни бяха тези нововерци да ги наблюдава човек по отблизо и като слушателство. Мнозина от възрастните хора имаха бледи, делнични лица, тъй да кажа. Това бяха усърдни, решителни лица, лица на духовни подвижници.

Тяхната пълна вяра и преданост към Учителя се четеше по лицата им.

Докато той говореше, много хора, особено между жените, слушаха със затворени очи, с усмихнати и възхитени лица, като че ли звука на гласа му ги милваше с благодатен лъх. Мнозина държаха в ръцете си молив и тетрадка и записваха всяка паметна мисъл от проповедта (26).

Отдясно ми, почти срещу мене, седеше една млада поетеса. Изразителното й лице се четеше като отворена книга. Тя не слушаше, а просто пиеше думите на Учителя с всичкото си младо същество. Отвреме навреме, когато някоя мисъл я огрееше особено и по-сладостно, тя с озарен и обърнат към мене поглед, възклицаваше:

- „Е, сега видя ли! Разбра ли? Ти чул ли си нейде другаде таквиз светли и крилати думи,

таквиз мъдри и дълбоки мисли, таквиз сияйни и божествени идеи!"

* * *

Две са отличителните черти на Белите братя: лоялна, беззаветна преданост, заедно с благоговейно доверие към Учителя им; и братствени, любезни обноски помежду им. Първото, по своята голяма сила, изненадва. Второто, по своята морална хубост, плени.

Гибон и всички историци свидетелствуват, че това бяха отличителните качества на първите християни; и че тези, именно, качества им дадоха победата над всякакви неприятели от тогавашния свят и култура. Културният, било елин или римлянин, гледаше на тях отвисоко, с презрение или насмешка. Ала общелюдието, изморено от себеубийствени ежби и омрази, при вида на християните казваше:

- „Я вижте как се любят помежду си!" И един по един се прилепваха към тях.

Вие, които се чудите или питате, защо дъновистите напредват, по-добре се запитвайте:

днес няма ли нужда или жажда за братствен живот?

* * *

Ето това са в бегли черти Белите Братя, дъновистите. Хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата. Които копнеят за „братство-единство". Пластични души, защото са пияни с виното на едно ново-старо-ново учение на братолюбието (27).

За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други из България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на грънчаря-учител да прави от нея, какъвто си ще съсъд. И той, изглежда, че не е злоупотребил със своя небесен мандат.

Създал е от тях честни люде. Искате пример? Ето го. В лагера "Изгрев" имаше до едно дърво поставен сандък или долап, наричан „пощата". Всеки изгубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намерваше там. Защото, който намери нещо чуждо, там на пощата го оставя (28). И „нищо", казаха ми, „през всичкото време на събора не се загуби". Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, панаир? Така ли е по вашето село? Там вероятно е както у нас, а именно: близо половина от плодовете на моето стопанство аз неволно деля с „нощни ортаци". Онзи ден цяла прогимназия ученици ми обраха две дървета круши. Не зная дали и учителите не са били с тях, защото и досега не са дошли за извинение и обяснение. Изобщо, хищната ръка на българина е като лепка за всичко чуждо, което пипне. А тези хорица, невероятни българи, не само не крадат, а си дават труд да търсят стопанина на каквото намерят чуждо. Това не е ли чудо?

Честни люде, честни българи! Това е чудо и истинско благодеяние. „Честният човек", казва английският поет, „е най-благородното от ръката на Бога създание". А човека, който посредничи да създава от крадеца - честен човек; от паразита - производител; от алкохолика - трезвеник; от кръвника - братолюбец; от бюрократа - служител, е велик обществен благодетел.

Прочие, кой и какъв е тоя чудотворец на 20-и век?

[Зорница, Г. XLVI, бр. 39 (29.IX.1926), с. 2]

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...