Jump to content

Когато говорим за Петър Дънов...


Ани

Recommended Posts

Когато говорим за Петър Дънов...

Преди всичко трябва да имаме предвид, че става дума за една личност, която всички в България знаят, но която почти никой не познава. В енциклопедията на братя Данчови има три статии, свързани с Дънов („Петър Дънов“, „Бяло братство“ и „Николаевка“). Това показва популярността на името му през тридесетте години, и осъзнатата необходимост това да се отрази. Най-важното за една енциклопедия обаче, рождената му дата, е сбъркана с девет години, което показва непознаването на материята, свързана с Учителя. Както е със всички, познаването на които е от кардинално значение за разчистването на джунглата на накърненото ни национално съзнание. Егалитарните комплекси на българина винаги го водят до тотално блокиране, щом някой се издигне над ефимерните залисии на махалата: вапцване на котката на комшията в отговор на това, че те е омаскарил в карикатура, забодена на вратника ти. (виж „Чичовци“)

Творчеството на виденеца Паскен, на габровеца Кристо, на русенеца Канети - недостигнати върхове на световното изобразително изкуство и литература - са извън състава на българската култура. Още се съска защо Пенчо Славейков не е получил Нобелова награда, а Канети, че я получи, е нищо (защото е недостижим за нашите пишещи братя). Да ама не живеел в България! (Т.е. не можеш, когато ти скимне, да му се друснеш пиян на масата и да плещиш глупости.) Американската култура да се е отказала от нобеловия си лауреат Хеминнгуей, който не живее в Щатите? Да,ама не пишел на чужди езици и не отказвал да говори за бизнеса си на родния си език! (На неговия си там габровски). Полската култура да се е отказала от Шопен, полският език на когото е бил по-лош от българския на Кристо?

Така че като говорим за Дънов, става дума за прекрачване през забраните, поставени от българската ксенофобия. Всъщност от новобългарската ксенофобия (този пагубен продукт на шестотингодишната перманентна селска революция в България).

„Става дума за връщане към отхвърлената същност на българското, така както то се формира е средновековието и с което винаги се мъчим да се идентефицираме. И направо нека оставя академик Лихачов да ви опише тази същност, защото на мен може и да не повярвате:

„Върху територията на България са живяли различни племена и народности - и в дружба, - и във вражда, едно рядко по своето богатство народно общество. Старобългарската култура се отличава със своята отвореност, тя не се ограничава от своята националност. И произведенията на братята Кирил и Методий, и на техните ученици, и старобългарската литература от следващите векове, са били в полза на човечеството. Преди всичко за християнското човечество, в частност на православието, но във всеки случай тази култура не се е затваряла в себе си. Затова тя лесно е възприемала постиженията на други култури и е отдавала своите богатства на други култури. А отдаването на култура на други култури е извънредно важно начало в творчеството. Ако актьорът е в празна зала, той не може да играе. Той трябва да твори за другите. Ако човек се смее сам той е луд, или чудак. Той трябва да се смее в обществото на други. Забележете това! Само тогава възниква смях, само тогава възниква радост. Ако една култура съществува сама за себе си и сама себе си възвеличава, тя се самозадушава, не може дълго да просъществува.“

За да възвърне органичността си, българската култура трябва да интегрира обратно в себе си съзнанието за своите планетарни параметри, да включи в речника си и да мисли чрез своя духовен учител Дънов, чрез художниците Кристо и Паскен, писателите Канети, индустриалци като Добри Желазков, търговци като благодетелите братя Георгиеви, държавници като Богориди, политици като Тодор Икономов, учени като Петър Берон, лекари като Селимински, общественици като д-р Миркович - нашата тежка артилерия!

Второ.

Начинът, по който виждам Дънов - безспорно най-големият проповедник, роден между българите, - е, че той е повече от проповедника в него. Син на виден православен свещеник от времето на българското възраждане през no-миналия век, възпитаник на американското методистко училище от отоманско време, завършил две теоложки и едно медицинско образование в Медисън и Бостън (САЩ), методистки пастор, лектор, учител, ясновидец, музикант, антрополог, лекар и астроном, той е повече от син на поп, повече от подготвен американски методист с три висши образования, повече от пастор, повече от учител, повече от учен.

Не е ли така с всяка голяма световна личност? Така е. И все пак, когато мислим за физикът Айнщайн, знаем за неговите допуснати математически грешки и гафовете му като политик, но ги пренебрегваме. Когато мислим за Шекспир, знаем че е бил бракониер, но го пренебрегваме. Когато мислим за Исус, знаем за неуспеха му като дърводелец и за провала на св. Петър като рибар и оставяме обсъждането на Айнщайновия живот на физиците, на Шекспировия - на литераторите, на Исусовия и Петровия - на теолозите. Едното голямо постижение озарява тези титани цялостно и останалото е замъглената периферия на съществуването им, от която никой не се интересува.

С Дънов не е така. Нищо в него не е периферно; неговата цялост е ненакърнима и нищо от това, което е бил, не може да се пренебрегне като второстепенно, неясно и неадекватно. Това при нашите порядки води до ироничното положение, при което мнозина го боготворят, като едновременно с това се мъчат да го направят по-малък, за да могат да си го присвоят изцяло. И обратното. Някои имат критично отношение към него, само защото е надраснал границите, в които те, като родеещи се с него, за тях са непрекосими.

Така именно съм срещал отделни днешни дъновисти (единици - не масата, и то - днешните, а не старите), които омаловажават връзката на Петър Данов с методистката църква на младини. Според тях, той не е получил нещо особено от учението си в България и САЩ; просто е бил озарен тридесетина години по-късно след като се е върнал от Америка, от Светия дух да построи Школата на Бялото братство и ето че те я следват и се издигат над останалите. И пак така, някои отделни представители на източното православие пък го третират като развратител на българския дух, който дух според тях може да бъде поддържан само от Православната църква (приживе Дънов официално е отлъчен). Някои методистки учени и историци не гледат на него като на най-значителния възпитаник на техните теологически институции от времето, когато тези институции са най-гъсто населени с български студенти (докато Дънов учи в Медисън, в щата Небраска и Монтана има седем български методистки проповедници, обикалящи на кон от плевня на плевня с по една Библия и едно парче хляб в дисагите!). Те не признават простия факт, че Дънов достига най-далеч в усвояването на проповедническата техника (в университета Дрю, където проповядва Голямата Петорка), както и на духовната мисъл (като последовател на методистките персоналисти, раздрали с религиозните дискусии от деветдесетте години на 19-ти век единството на методистките догми). И това - само защото не е вървял в крак с останалите протестантски проповедници в България. Някои нацисти гледат на него като на американски агент (той помага за спасяването на българските евреи чрез внушения към царя). Някои днешни монархисти предпочитат да гледат на него като на неясен проповедник с нереалистични идеи (той съветва царя да не приема стъпки, които те предлагат, за да се избегне национални катастрофа). А комунистите се стовариха върху него, когато взеха властта, с обвиненията, че е реакционен проповедник на любовта, по времето на свирепата класова борба за установяване на пролетарска диктатура в България и смазването на буржоазната държава.

България има нужда от изчерпателна светска биография на Дънов, написана не от комунист, не от фашист, не от православен, не от католик, не от земеделец, не от методист, не от монархист, не от когото и да било, който би искал да ограничи Учителя и да го смали до размера, в който той да служи на неговите групови интереси.

И тук ми се ще, да преразкажа със свои думи една история от моя любим ямболски вестник „Неделник.“ Отишъл един при царя и рекъл: „Абе, искам да те възхваля, защото страшно ми харесваш, ама някак не съм баш монархист като твоите царедворци и ми е виновно така.“ А царят рекъл: „Е, и аз не съм монархист. Аз съм монархът.“

Служителите принадлежат на господарите, не господаря на служителите си.

Трето.

Става дума за простото, ако щете - механичното, възстановяване на съществени факти от българското историческо съзнание, които са били жестоко изкастрени не само от нашата наука и нашето образование, но и от народната разказваческа традиция.

Ако ще трябва да сложа нещо като герб, което да символизира най-пълно националното съзнание на българина, ще туря пролетен

чукан на шопска върба - окастрена от всяка издънка до пълно освирепяване; нещо, което не видях другаде по света. Всяка издънка от корена под ножа! И когато слънцето в кръговрата на годината възстанови китната корона - отново под ножа! Накъде са заизбивали тези издънки!

Ако имаме наш юнак - щеше да е нане Стоичко с брадвата, и ако го оставеха да си кара по неговото си, щеше да ти каже, че тука десница се иска! Десницата е мъжката ръка! Леващина не ще то! И да отсече лявата ръка на сина си, че е слаба.

Силата е в това, че силната ръка работи със слабата. Силата на българската нация е в това, че е многоетническа, многорелигиозна, - и няма защо да цитирам за това лихачовци. Вижте Швейцария, вижте Америка, а ако сте комунисти, вижте Руската империя: колкото по-смесена (с шведски и немски царе, естонски генерали, ирландски инженери, финландски полкове и кавказки телохранители) толкова по-силна! Колкото по-“чисто руска“ толкова по-слаба! В Гърция православните са 99 процента, но в Българя са само кажи го 80 процента. Окастрете „чуждите“ вери от националния ствол и на всеки пет български граждани ще възпитате един враг.

Православието може да е най-голямата духовна сила в България, но нея нямаше да я има без сондажите на цар Калоян и Драган Цанков с католицизма, без първите книги на католиците от Чипровско (докато православието още буквлно спи), без първите български епископи, ръкоположени от Запада с врати, отворени вън от отоманското господство. Нека направо кажа, че без личната самоотверженост на професор Дуйчев, който открехна за науката тази залостена за нашата историческа наука врата, католическата ни връзка още щеше да е „държавна тыйна.“ Нашето пробуждане щеше да бъде фиксирано на книга съвършено невярно, двеста години по-късно — там, където го искат поколенията български проруски агенти.

Без протестантските мисии на методистите в Северна България и на конгрегационистите в Южна, още от отоманско време протестанството нямаше да е част от българското съзнание и англоезичната ни връзка. А за кой път да повтаряме, че това е връзката, която даде Светото писание в превод на живия език, на живите българи. Мисля, че трябва направо да подсетя, че борбата срещу гръцкия език в българските църкви доведе до важна политическа победа изгонването на гръцката мегаломания от нашия обществен живот, но не и до особено духовно обновление чрез Светото писание. Литургията от гръцки премина не на български, а на старобългарски, и не стана съвсем ясно на нане Стоичко и нане Вуте, че Исус е бил разпнат заради тях, а цялата работа си остана е мъгливата словесност на своегорода чужденец, за който се говори по „не-нашенски“, че „разпята го же за ны при Понтийстем Пилате и страдавша и погребенна.“

Животът на Дънов е най-широкият ни мост с Америка чрез пътя му през американските протестантски мисии, и когато извървим този път, ще видим баща му поп Константин в борба за служене на съвременен български език (за пръв път осигурено от тези мисии чрез д-р Лонг и Ригс). Ще видим първите български студенти в САЩ отпреди Освобождението; полиглотското чудо Стефан Томов, който като дванадесетгодишен ученик от Котел на остров Малта вече владее шест от осемте си съвременни езика (с потомък лингвиста проф. Томов), ще видим съученика на Дънов - Марин Делчев (с потомък литератора Борис Делчев); ще видим борбите в мисиите между дебелоглави консерватори като Дж. Кларк (с колибата му през зимата край Батак да спасява десетките избягали в гората кръгли сирачета) и либерали като Слийпър и Мак Гахан; същата борба за обновление разгоряла се по времето на Дънов в Бостън, която го довежда логически до отклонението му от мисионерството и създаването на своето Учение. Ще видим спътника на Дънов д-р Чакалов като лекар на мултимилионера Хардинг в Катскил, срещите му с президента Теодор Рузвелт. Ще видим годините на модернизирането на Бостън и Ню Йорк; милионите емигранти, с които се движат българските студенти; реакцията на опустошителния глад в Русия в Американската преса и дискусията в Бостън за панславизма, която прави Дънов неотклоним славянофил; слънчевите танци на индианците от племето Су преди последното избиване на вождовете им, точно когато Дънов слуша прощалния концерт на легендарната Аделина Пати в Ню Йорк; българите мисионери на кон, проповядващи из житните полета на Небраска, във фабричните квартали на Детройт и в първите гангстерски свърталища до „китайския град“ на Манхатън; сетне първите съратници на Дънов в България проповядващи от хан на хан, и от читалище на читалище, и от побой на побой, и тежкарските му първи ученици, между които има висши офицери, политици, писатели, професори, музиканти все всепризнати светила на българската култура; връзката с двореца, разливането на последователите му в балтийските страни, в Италия, Чехия, Хърватско, Франция, Щатите, Канада, Полша, противоречивото съратничество на Любомир Лулчев и Михаил Иванов; ще станем свидетели на отделни случаи на прозрение и ясновидство, на чудеса, които остават необясними за рационалния ум.

Един свят, за който всички са чували какво ли не, но който не е станал част от българската мисъл, не е намерил параметрите си в съдбата на българина.

* * *

1%20-%200002.jpg
Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...