Глава осма: Мърчаево

[Ани]

Глава осма

МЪРЧАЕВО 1944

Автоматична фотокамера

10 януари 1944

- След най-опустошителната бомбардировка на София Учителят се настанява с група ученици в дома на Темелко Стефанов в Мърчаево.

17 август 1944

- Учителят довършва песента „Моето слънце днес ще изгрее,“ дава последните си песни и пред братята Методи и Недялко, изпява последните думи на песента „Аум“.

20 август 1944

— - Казва пред Кр. Въжаров, че е решил да пусне руснаците в България.

24 септември 1944

- Изнася беседата „Зовът на Новото.“

19 октомври 1944

- Учителят се завръща на Изгрева.

Краят на есента на 1944

- Съветският професор по история Державин сондира възможността да посети Изгрева, за да провери вероятността дали дъновизма носи следи от българското богомилство.

2 ноември 1944

- Провежда среща с активисти на новата власт по тяхно искане.

10 декември 1944

- Изнася беседата „Нова Земя.“

20 декември 1944

- Изнася последната си беседа „ Последното слово.“

25 декември 1944

- Учителят от няколко дни е на смъртно легло със спорадично проясняване на съзнанието. Борис Николов непрекъснато е при него и записва последните му думи: „Една малка работа за Господа се завърши добре.“

5:45 часа, сутринта на 27 декември 1944 г

. - Дънов умира.

Когато започват въздушните нападения, Дънов необичайно често, кажи го всеки ден, излиза на Витоша с придружаващите го ученици. Сериозен е, и за разлика от досегашните си екскурзии сред природата почти не говори. Остава горе цял ден и се спуска мълчаливо с пъргавите си отмерени стъпки, така както се качва. Ученици разказват, че с нищо не се е заемал. Според тях той е изкачил този маршрут поне четиридесет пъти.

Когато разрушенията, страхът, после и паниката напълно притискат града, Дънов казва, че на Изгрева вече няма условия да поддържа връзката си с Бога, и трябва да се махат.

- Тука няма въздух и слънце! - го цитира един от братята. - Да излезем.

И поемат за село Мърчаево.

* * *

Лятото на 1944. Направо сме на друга планета.

От гарата на Дианабад на юг, до двореца на почитателката на Лулчев Евдокия на север, няма жива душа.

Какъв Изгрев. Боже! Какъв Изгрев?

Разказвал ми е след години композиторът Димитър Грива колко нереално е било. Разправяше го с усмивка. Млад, пълен с хумор, кипящ от енергия, опънат като тетива мъж! Бил е мобилизиран от някаква гражданска организация ли какво ли, за да се пази, доколкото може, терена на опустяла София. С някаква фуражка на главата. Някаква униформа. Обикаля от Салона до Виларовата фабрика, където на завоя на Дървенишкото шосе по време на мотоциклетната обиколка на София Ярко Комещик взимаше виража с коляно опряно в паветата и пращене на мотора, дето и на хора, и на гарги, и на котки им се преобръщаха сърцата! Сега застинала смърт!

Митко Грива крачи в пълно безмълвие! Само да доближи в обиколката си прочутия вираж, от краката му с раздирателен крясък се разбягват подивяли котки. Поляната на Изгрева е като заспала снимка на стар фотоалбум. Сядаш в беседката и ... Никой няма да дойде да седне до теб! Ама никой!

Даже в главата му не прозвучава, когато му идва времето, божествения като пролетен повей на вятъра извънземен валс:

„Първият ден на пролетта

Първият ден на любовта...

Носи радост и живот...“

Да не говорим за плътният баритон на брат Симеонов:

„... Вода за чаааай!...“

Мъртвило, което бавно се надига от връщащата се на Баучеровото дива природа!

Учителят го няма.

* * *

Мърчаево е на хубаво място.

Все на запад по Княжевското шосе, докато от ляво Витоша и от дясно Люлин започват да се заключват от двете страни на пътя, и стават все по-близки и по-високи, и направо притискат княжевската река. Те се събират на входа на Владайския проход, и ето че си сред дивите баири, склонове, височини и връхчета на шопското царство сякаш, че си на друга планета, а не само на двайсетина километра от столицата.

Точно тук по склоновете нарядко са накацали къщите на Мърчаевци. Една от тях е на брат Темелко, който приютява Учителя и настанява наоколо братята, които го довеждат и са се нагърбили да се грижат за него.

И пак ще цитирам един от учениците, които го придружават:

„Учителят създаде тук малък свят, над който небето беше ясно, слънцето грееше и можеше да се диша свободно. Вълните на бушуващото море над София се разбиваха в неговите твърдини и бяха безсилни да нарушат светлия мир, който царуваше.“

Два дена вали сняг. Със снега тук е малко по-друго. Всичко изчезва под дебелата му покривка. Къщурките едвам се виждат.

Учениците разчистват пътеките. Прибират се за обяд. Надошли са гости. Стенографките, тези които като Боев записват всяка дума на Учителя, също са тук.

И записват:

Телескопичен блик

Питат ме: Къде е Бог ?

 

Във въздуха. Чрез въздуха, който влиза в тебе, Бог ти дава живот. Бог Великото Разумно Начало е във водата, в светлината, в хляба. Вие в Бога живеете. Бог ви обича със светлината си. Той ви милва. Бог ви се изявява чрез слънцето, чрез плодовете, а ние не Го разбираме. Когато сме слаби, в тази слабост е Бог. Когато сме самостоятелни и силни, в тази сила е Бог. Някой път ние мислим, че сме много самостоятелни, а пък то, дошли сме в Бога и чувствуваме Неговата самостоятелност. Като помислим, че сме силни, Бог ни туря на другия полюс на слабостта, а когато се смирим, Той ни въздига. Какъв ум е този, който промишлява за всички слънца във Вселената!

 

Има един тих, приятен ветрец, който наричаме диханието на Бога. За мене денят има смисъл дотолкова, доколкото виждам Бога — скрит в Природата.

 

Питат ме в онзи свят ходил ли съм? В онзи свят не съм ходил, но живея в него. При Бога ходил ли съм? Не съм ходил, но живея в Него и Го изучавам във всичко: в камъните, в растенията, в животните, във водата, във въздуха, в светлината. Той е във всичко живо. Виждам Го и в най-малкото и в най-голямото. Радвам се и се веселя, като чуя Неговия тих глас.

 

Вие очаквате да видите Бога след смъртта си. Ако живеете по човешки и като умрете, пак ще бъдете на Земята. Някой казва: „Искам да видя Бога.“ Не виждате ли проявената Божия светлина? Тя е изявление на ангелите, на Бога. Сега работете да чувствате Неговото присъствие навсякъде и всякога. Сутрин, когато слънцето изгрява, да чувствувате присъствието на Великия. Като отиде на някой връх, там да видите Бога.

 

Всичко, което е извън и в нас, което ни заобикаля, представлява форма, чрез която се изявява Великото Разумно Начало. За мен, над мен, и около мен е Бог. Докато мислиш за Бога, Той е пред теб. Престанеш ли да мислиш за Него, Той е зад теб. Най-добре е когато Бог е пред теб. При най-големите изпитания, страдания и мъчнотии на човека, Бог ще му се изяви в една или друга форма да му помогне. Привилегия е за човека да общува с камъните, животните, вятъра, с цялата природа. Защо? Защото всичко е произлязло от Бога. Докато човек живее в божествения кръг, той вижда Бога навсякъде и във всичко. Излезе ли вън от този кръг, той се обърква.

 

Като говоря за Бога, имам предвид Свещенното, Реалното, което може да се опита навсякъде.

 

Ако го търсите, ще го опитате и в човека, в животното, в растението, във въздуха и водата. Не всеки на когото говорите може да разбере, че Бог, за когото му говорят, не сте го наследили от дядо си или баба си, но имате една велика опитност, на която се дължи ватата вътрешна светлина.

 

Велико нещо е да живеете за Бога, да чувствуват живота на всички същества, да влезете даже в съзнанието на една мравка. На земята вие не разбирате, нямате отношение към нея но във висшия свят, в света на съзнанието, вие я разбирате.

 

Да видите Бога, това значи, да се домогнете до онзи Велик Вечен принцип, който подмладява, възкресява, внася светлина и топлина на човека. Ако хората считат за привилегия да видят, да се разговарят с някой виден философ или поет, колко по-голяма привилегия представлява възможността да видите Бога. Знаете ли какво значи да видите Бога? Това е смисълът на живота. Велико нещо е да влезеш в досег с тази висша интелигентност.

 

Има хора, които не обичат да им се говори за Бога, но като погледнеш такъв човек, ще видиш, че има нужда от нещо. Кажете му: „Вие не излизате на светлина, затова сте анемичен и слаб. Дишайте дълбоко, иначе ще боледувате.“ Друг път му кажете: „Кръвта ви не е чиста, трябва да подобрите храната си, иначе ще заболеете!“

 

Хората схващат Бога като абстракция, а Бог е реалност. Въздухът и светлината са условия, чрез които може да имате преки, свободни отношения с Бога.

От това време 27 февруари 1944 е и едно от най-цитираните слова на Учителя: „Кармата на Европейските Народи“:

„Онзи и този свят са все едно, когато съзнанието не е прекъснато. Сега са последните дни на света. Всичко старо ще си замине. Няма да се мине дълго време и този век ще завлече всичко.

 

Всички философствания, всички науки трябва да се видоизменят. Бог е решил това. Вече е турен план. Човечеството не може да живее в тези дрипели.

 

Кармата на европейските народи е назряла.

 

Този катаклизъм, който ще дойде ще бъде социален и природен. Всички религиозни форми ще изгубят смисъл. Невидимият свят е решил. Въпросът е решен. Има си програма.

 

В бъдеще ще дойдат души, които сега стоят в пространството, в рая. Сегашното поколение ще загине. То няма да има дял. Вас защо ви извиках? Вие ще имате дял в бъдещата култура. В невидимия свят има хиляди, милиони души, които са напреднали. Те ще дойдат на Земята и ще има ред и порядък. Те ще ви казват: „Ето това е животът!“ Един човек, който не иска да служи, ще бъде задигнат.

 

Ще видиш, че хората, които са в управлението, съвсем са се изменили, станала е промяна в тях Вселяване. Апостол Павел казва: „Аз не живея, но Христос живее в мене.“ Виждаш, че този свят е съвсем друг. Това ще стане скоро. В този век ще станат големи преобразования. Всички трябва да работят. Това е подготовка, това е близко вече. Целият двадесети век ще бъде век на приготовление.

 

Сега ако си заминете, пак ще дойдете към 1975 година, защото ще има важна работа. Няма да останете дълго в пространството.

 

Всички заминали наши братя и сестри, те са тук между вас. Аз ги виждам в събранията. Всички идват на беседите и си отиват. Те много по-добре разбират беседите от вас, десет пъти по-добре. Те са хубавото събрание, а вие сте се сгушили между тях. А пък от ваше гледище мислите, че тях ги няма.

 

Обичай всичко, което аз обичам, на което аз се радвам, служи на всичко, на което аз служа, люби всичко, което аз любя.

 

Аз отивам за ваше добро и за доброто на България. Не смущавайте духа ми, радвайте и веселете се за мене. Не се обличайте в други форми, освен, които съм ви облякъл. Времето е кратко, будни бъдете и не се отчайвайте. Всичко ще тръгне с по-голяма ревност.

 

Моето дело не е само тука, то ще продължи и горе.

 

Верни бъдете на призванието си!

 

Мир давам на всички ви, и приемете го!...“

В разговорите и беседите в Мърчаево определено прониква нов дух. Те не са посветени предимно на изясняването на общите принципи на учението на Учителя, както досега. В тях все повече се обсъждат въпроси, които са по-близки до ежедневието, до настъпващите неизбежни промени, които предстои коренно да пренасочат досегашната съдба на България. На 17 юли 1944 например Учителят води разговор за Съединените Щати. Скоро след това темата, която Дънов засяга, е състоянието на руския дух и утрешната му съдба.

Няма как. Съдбата чука на вратата!

На 19 октомври Учителят се завръща на Изгрева.

Разбира се, като казвам „съдбата чука на вратата“ малко поетизирам. Тя е отворила вратата и отново се е простряла около Салона, Поляната, Чешмата...!

Кухнята на „Изгрева“ е залята със събрания за сформиране на новите политически организации: Отечествения фронт! Разните младежки и ученически дружества! Без да се разбере как става всичко това, нищо на Изгрева вече не е изгревско!

Промяната идва без конфликти. Голямо число от дъновистите, като Иван Антонов, влизат в ръководствата на тези нови организации, въпреки че само след седмица-две, най-много до месец, разбират за какво става дума, и отвратени започват да ги напускат.

Салонът трещи от публични мероприятия. Вътре ОФето вкарва прожекционна камера, опънат е бял чаршаф за екран, и оръдейните канонади на Източния фронт и американските и английски самолети от Запад превръщат софийските бомбардировки над териториите на Райха на древна история.

Ясно си спомням една случка от това време, която никога няма да забравя. ОФето пускаше филми за децата в Салона, за да бъдат впечатлени от идващото време на върховна радост. Към осем часа вечерта, когато работният ден вече беше напълно отминал, прожектираха какво ли не! Имаше, разбира се, и изчезнали преди три четири години анимационни филми на Уолт Дисни. Аз бях неизбежно там. Отново с върховните си приятели, които винаги са осмисляли живота ми: Мики Маус, Доналд Дък, Гуфи... Те крещяха, куткудякаха, квакаха, а ние ревяхме от смях с изскочили от орбитите очи. И ето че една вечер вратата на Салона се отвори, и влезе брат Симеон. Каза, че ще прекъсне прожекцията, защото Учителят не може да спи.

Втрещих се! Абсолютно не ми беше минало на ума, че стаята му е точно над Салона, и че сигурно се тресе от нашите писъци! Потънах в земята от срам. Бяхме напълно забравили, че Учителят изобщо живее в таванската стая над нас.

Беше абсолютно, абсолютно, абсолютно друг свят!

Всичко беше свършено!

С настъпването на коледното стопяване на дните, Учителят вече лежеше на смъртно легло. Братята идваха при него. Записваха какво казва. Чудеха се как да го спасят. Мъчеха се да проумеят какво ще следва, като си отиде.

Чисто практически неща.

Къде щяха да го погребат?!!!

Брат Жеков... (Защо досега не разказах подробно за този поразителен човек?!?). Доктор Жеков след много усилия успява да пробие безкрайните затруднения и изпраща телеграма от името на Братството до Георги Димитров в Москва с молбата да разреши Дънов да бъде погребан на Изгрева.

Спомняте ли си? Дънов и Димитров!?!? Съседите от „Опълченска 66“!

Спомняте ли си преди това? Дънов, Жеков, Васил Коларов съученици във Варненската гимназия?

Димитров веднага дава нареждане на новите управници на България да уредят въпроса, и така, когато идва времето, Дънов бива погребан насред Лозето на стотина метра южно от Салона.

Авторски блик

Идете и поседнете там под лешниците и огромните смокини да помълчите и да се заредите със всичко, което ви е нужно в момента.

Още витае духът му под вековната черница, въпреки че градината около гроба понякога гъмжи от кухоглави натрапници, както е навсякъде тези дни.

Сливен

Неделя. 9 август 2009

* * *