Овощната градина на Изгрева.

[Ани]

Овощната градина на Изгрева.

Ние младежите обработвахме нивите на Изгрева и садяхме най-вече картофи и други зеленчуци, каквото можеше да вирее там. И тогава Учителя взема инициативата да се насади овощна градина. Имахме приятели от Старозагорско и Русе, които имаха чудесни овощни градини. Те ни изпращаха разсад за градините. Понякога те сами го донасяха и ни помагаха. Ние, младежите изкопахме дупките, сложим тор, а Учителя държи дръвчето с дясната си ръка, да бъде изправено, докато ние го заровим и подредим. Не даваше на друг да държи. Така насадихме плодните дръвчета. Сега някои от тях са останали около мястото на Учителя. Да знаете, че Учителя ги е държал, когато са били фиданки.

Тук насадихме ябълки, круши, сливи, череши, вишни. Те се хванаха и вирееха много добре. Аз не помня лоша година на Изгрева за плодните дръвчета. Ние им пеехме песни, играехме им Паневритмия, а те стояха засадени отстрани, наблюдаваха всичко това, растяха и цъфтяха и даваха изобилно плод. Посетителите от града и провинцията виждаха как клоните на дръвчетата бяха натежали с плод и опираха до земята. Имахме си и сини сливи, които бяха до поляната, на която играехме Паневритмия. Бяха свели клони с обилен плод и слушаха Паневритмията. За това плодът им бе вкусен и изобилен, а какъв мармалад ставаше от тях, като си спомням, почвам да се облизвам.

Главно за тях се грижеше брат Ради. Дойде време плодовете да узреят и брат Ради ще набере една-две кошници някой неделен ден, когато идваха приятелите отвсякъде, и след Паневритмията ще занесе на поляната. Ще постави кошницата пред Учителя и той, на всеки един от кръга, ще раздаде например по една ябълка на играещите. Интересно бе, че те точно стигаха и никой не артисваше без плод. А брат Ради ги пълнеше и не знаеше колко ябълки има в тях, не ги броеше, но когато Учителя почваше да ги раздава, стигаха за всички, независимо колко души биваха там.

Никому не правеше впечатление как от две кошници с ябълки или круши, като се раздаде по един плод, да стигне за 200 човека. Тогава не обръщахме внимание на това раздаване от Учителя, защото го смятахме за нещо естествено. Учителя да бръкне с ръка в кошницата, да извади една ябълка и да я подаде на някого. Ха, сега вие напълнете две кошници с ябълки и с тях почерпете 200 човека, че дори и повече, както биваше тогава.

Тези чудеса за нас бяха нещо естествено. Сега за вас са чудеса, а за нас учениците от Школата не бяха такива, защото ние живеехме с тях и това беше нашият живот. А чудесата започнаха още при насаждането на дръвчетата. Ние насадим дръвчетата и си заминем в града, където живеехме. Когато дойдем след няколко дни дръвчетата ги нямаше. Селяните ги отскубваха и си ги пренасяха в техните дворове. Това ни изненада. Учителя нареди да посадим втори в същите дупки. След няколко дни и тези дръвчета бяха отскубнати от селяните на село Слатина. Те бяха се похвалили, че там горе има завеяни хора, гдето садят дръвчета в пущинака. Ние вече не сме изненадани, а се питаме какво да правим. Учителя разреши въпроса така: „Е, научиха се да ни отскубват дръвчетата. Е, нали ще ги посадят наново в земята? За дръвчето е важно да бъде посадено в земята. А за нас какво е важно? Важно е, че тук трябва да има вече хора.“ И Учителя поглежда нас, младежите. И оттогава ние започнахме да преспиваме на Изгрева, отначало да пазим дръвчетата докато се разлистят и укрепнат, а след това ни хареса и накрая свикнахме и така дойде есента, когато Бертоли ни подари палатката. Та, ето кой ни засели на Изгрева. Заселиха ни слатинските селяни, гдето ни крадяха дръвчетата.