Двата принципа

[Ани]

Двата принципа

Въ свѣта работятъ два разумни принципа. Въ окултната наука тѣ съ известни подъ името „първи“ и „втори“ принципъ, въ съвременната физика ги наричатъ положителенъ и отрицателенъ, а въ химията тия два принципа намиратъ изразъ въ познатитѣ две голѣми групи съединения — киселини и основи.

Първиятъ принципъ е силенъ, активенъ, грубъ. Вториятъ — мекъ и пластиченъ. Първиятъ привидно твори и създава, но всъщностъ онази сила, която твори, съгражда и организира, се крие въ втория принципъ. И действително, въ круксовитѣ тръби, свѣтлината винаги се явява на отрицателния полюсъ — катода. Това, което гради въ свѣта, което възраства и организира не е силното, грубото, а мекото, пластичното. Затова и онѣзи хора, които воюватъ, които разрушаватъ — „злитѣ хора“ винаги проявяватъ външно по-голѣма сила и активностъ, отколкото добритѣ хора, които градятъ.

Въ великия космиченъ свѣтъ първиятъ принципъ е създалъ материалната вселена, всички видими материални свѣтове съ тѣхнитѣ сили и енергии, необходими за съграждането на отдѣлнитѣ форми. Принципъ на отдѣляне, на индивидуализиране, той е обособилъ и раздѣлилъ съществата на отдѣлни единици, и затова въ него бушува вѣчна борба, вѣчно разрушение и смъртъ. Силниятъ, съ силата, която съдържа въ себе си, самъ се разрушава. Така, скорпионътъ, когато го заплашва смъртъ, самъ забива въ себе си своето отровно жило и се самоубива.

Въ втория принципъ смъртъ не съществува. Той носи въ себе си елексира на вѣчния животъ. Той постоянно се стреми да обедини всички същества въ едно велико цѣло.

Първиятъ принципъ е алченъ, ненаситенъ. въ него желанията нѣматъ граници. Той иска всичко да погълне. Но колкото и жертви да погълне, колкото и голѣми разрушения да причини, той остава вѣчно незадоволенъ и ненаситенъ, въ него постоянно кипи горчиво недоволство, умраза и ропотъ. Вториятъ принципъ носи, напротивъ, доволство и миръ, тиха и безметежна радостъ. Само въ него може човѣкъ истински да вкуси благото на живота. Щомъ вториятъ принципъ започне да действува въ свѣта, той веднага смекчава първия принципъ. А когато действуватъ съвмѣстно подъ върховната воля на онова велико Божествено начало, което се проявява чрезъ тѣхъ, тѣ раждатъ най-хубавото, най-великото, най-възвишеното въ живота.

Оставени сами, двата принципа постоянно се борятъ за надмощие въ свѣта. Въ основата на всички борби, които днесъ се водятъ — и лични, и семейни, и обществени, и международни, и вътрешни и външни — лежи изначалната борба на тия два велики космични принципа, които една предвѣчна Воля е пуснала да действуватъ въ битието, въ изпълнение на нейнитѣ върховни замисли. И цѣлата свѣтовна история ни показва, че ту единиятъ, ту другиятъ принципъ е вземалъ превесъ. Така напримѣръ окултната наука, която разполага съ даннитѣ, записани съ неизличими писмена въ лѣтописитѣ на свѣта, твърди, че е било нѣкога време — преди грѣхопадането — когато на земята е съществувала една велика култура на „Синоветѣ Божии“, въ която е царувалъ и управлявалъ вториятъ принципъ — принципътъ на любовьта и свѣтлината. За тази именно райска култура, за тази „златна ера“ на човѣшкото развитие загатва Христосъ, когато казва:

„Преди да бъдатъ Адамъ и Аврамъ, азъ бѣхъ“. Следъ падането на тази култура, причинитѣ за което падане съ забулени въ дълбока тайна, прозираща едва задъ тъмното було на сказанията, човѣчеството попада подъ властъта на служителитѣ на първия принципъ. Последнитѣ подържатъ, че свѣтътъ трѣбва да се управлява съ строгостъ и неумолимостъ, съ сила и желѣзенъ законъ, въ противовесъ на служителитѣ на втория принципъ, които подържатъ методитѣ на любовьта, свѣтлината и свободата. Първитѣ твърдятъ, че човѣкъ не е достоенъ за свобода и знание — той трѣбва да бъде държанъ въ слѣпа покорностъ, пълна тъмнина и неведение. Тѣ твърдятъ, че служителитѣ на мекия принципъ съ допуснали съществени грѣшки въ ръководството на човѣшкитѣ съдбини, презъ време на тѣхната управа въ онази епоха, когато ръководната властъ е принадлежала тѣмъ. И днесъ още цѣлата земя се управлява предимно отъ служителитѣ на първия принципъ. Тѣ иматъ свои представители навсѣкъде, въ всички области на културния животъ — и въ политика, и въ наука, и въ религия, и въ философия. Но и тѣхното управление е къмъ своя край. Обективната равносмѣтка на Природата показва, че тѣ съ направили много по-голѣми грѣшки отъ първитѣ управници на свѣта. И когато Христосъ говори за „княза на този свѣтъ“, той загатва за тази именно властъ, за това правителство на свѣта. Неговото идване на земята е първиятъ етапъ къмъ възстановяване на първоначалния свѣтовенъ строй, къмъ възстановяване на „Царството Божие“ на земята. Този пръвъ етапъ Христосъ е изразилъ съ думитѣ: „Азъ победихъ свѣта“. Свѣтътъ е победенъ, но не е още завладянъ. Знайно е, каква страшна война се води, докато бъде победенъ свѣта. За да се завладѣе свѣта, обаче, трѣбва да се води една още по-страшна война. И когато ние говоримъ за бъдещата култура, за културата на братството и любовьта, имаме предъ видъ завладяването на свѣта, сиречъ установяване на оня свѣтовенъ редъ, който почива на великия принципъ на Любовьта. Сега, каквото и да се говори на хората докато тѣ иматъ тѣзи разбирания за живота, докато тѣ оше смѣтатъ, че насилието, войнитѣ могатъ да разрешаватъ тѣхнитѣ мъчнотии, докато тѣ подържатъ и вътре — въ съзнанието си, и вънъ — въ свѣта, стария редъ на нѣщата, идеалитѣ имъ за свобода, за миръ и щастие ще останатъ празни мечти.

Могатъ ли да останатъ не поядени листата на дърветата, докато има гъсеници? Гъсеницитѣ трѣбва да се превърнатъ въ пеперуди, за да се освободи дървото на живота отъ напастъта на гъсеницитѣ. Въ превръщането на гъсеницитѣ въ пеперуди природата ни показва единъ методъ за освобождаване отъ неблагоприятни условия на живота. Само че въ пеперудата прогресътъ на формитѣ е спрѣнъ — кръгътъ се затваря, и ние имаме едно преповторение на същия цикълъ на развитие: пеперудитѣ снасятъ яйца, за да се превърнатъ отново въ гъсеници. Но въ човѣшката еволюция този магиченъ кръгъ на преповторенията ще бъде разкъсанъ, и развитието ще тръгне по своята предвѣчна спирала.

Съвременнитѣ народи следъ войната, която е дѣло на първия принципъ, се затвориха отново въ пашкулитѣ на своя колективенъ народностенъ егоизъмъ. Това е, очевидно, единъ регресъ. И затова бъдещата война, която — изглежда — не ще може да се избѣгне, въпреки всички усилия, при днешния манталитетъ на народитѣ, ще донесе още по-страшни опустошения и бедствия за човѣчеството. Народитѣ днесъ отново съ попаднали подъ силното влияние на първия принципъ, който ще действува дотогава, докато тѣ сами се изтощатъ и разрушатъ. Този принципъ създава много илюзии въ свѣта — той работи съ сѣнкитѣ на свѣтлината и е създалъ всички многообразни комбинации, които съществуватъ въ свѣта на преходнитѣ форми, въ свѣта на отраженията. Той вдъхва алчностъ за владения, воля за безпредѣлна мощъ и владичество, желание за стихийна борба, за кървави подвизи и разрушения. Така е било отъ памтивѣка, така е и сега. Но както отъ памтивѣка краятъ на неговото развихряне е билъ изтощение, смъртъ, гладъ и моръ, така ще бъде и сега. Можемъ ли да си правимъ илюзии, че ще измѣнимъ същината на единъ космиченъ принципъ, и че ще превърнемъ безъ великата алхимия на втория принципъ, желѣзото на първия въ чисто злато?

Ала отрадно е това, че въ човѣчеството днесъ се образува едно ядро отъ хора, въ които този дълбокъ алхимиченъ процесъ се извършва. Като въ атанора на древнитѣ алхимици, въ преходното имъ естество се вече образува, всрѣдъ велики страдания, златото на мъдростъта. Това злато е основниятъ капиталъ на бъдещата култура.

А сега борбата още продължава. Докога ще трае тя? Тя ще трае дотогава, докогато вториятъ принципъ — принципътъ на Христа вземе надмощие и организира неорганизиранитѣ още мозъци и сърдца на човѣцитѣ. Стремежътъ на Христа е да вземе надмошие надъ всички съзнания, надъ всички монади, надъ всички живи клетки, които образуватъ тѣлата на хората и да ги направи безсмъртни и неразрушими.

Само тогава човѣчеството ще мине цѣлокупно отъ преходното къмъ непреходното, отъ смъртния къмъ вѣчния животъ, отъ царството на разединението къмъ царството на вѣчното единениеи хармония.