Великиятъ човѣкъ

[Ани]

Великиятъ човѣкъ

Когато се говори за великитѣ човѣци, трѣбва да се знае преди всичко пѫтя, по който тѣ сѫ вървѣли. Защото великитѣ хора сѫ дотолкова ценни за насъ, доколкото можемъ да следваме тѣхния пѫтъ.

Какъ е започналъ животътъ на великия човѣкъ въ вселената?

Преди всичко великиятъ човѣкъ е започналъ да мисли. Мисълъта е очертала ония граници, въ които животътъ е трѣбвало да се прояви.

Така великиятъ човѣкъ е оформилъ оня крѫгъ на мисълъта, който очертава границитѣ на живота и включва всички възможности, всички форми, въ които той може да се прояви.

Много време е взело на великия човѣкъ, докато създаде този крѫгъ на мисълъта.

Едва следъ туй великиятъ човѣкъ е почналъ да чувствува, че мисълъта му е нѣщо реално, въ което има съдържание. Съ други думи, великиятъ човѣкъ е започналъ да изпълва мислитѣ си съ съдържание.

Като резултатъ отъ мисловната дейностъ на великитѣ човѣци се явява въ органическия свѣтъ мозъкътъ. Чрезъ своята мисълъ великитѣ човѣци сѫ организирали мозъка.

Като резултатъ пъкъ отъ действието на тѣхнитѣ чувства, сѫ се появили въ органическия свѣтъ бѣлитѣ дробове и сърдцето. Споменавайки за сърдцето, ще дадемъ едно бѣгло обяснение на единъ фактъ. Знае се, че сърдцето на днешния човѣкъе измѣстено на лѣво. Причината за това измѣстване е, че между великитѣ човѣци, нѣкога въ една твърде отдалечена епоха, се е родило известно раздвояване, известно разногласие – еднитѣ сѫ тръгнали „влѣво“, другитѣ – „вдѣсно “. И понеже лѣвитѣ първоначално сѫ взели надмощие, изместили сѫ сърдцето влѣво. Въ бѫдеще, обаче, когато великитѣ човѣци на дѣсния пѫтъ взематъ отново надмощие въ развоя на земното човѣчество — нѣщо което вече става — човѣшкитѣ мисли и чувства пакъ ще се уравновесятъ, и сърдцето ще дойде въ своето нормално положение.

Когато въ пѫтя на своята инволюция великитѣ човѣци сѫ слѣзли на земята, за да я устроятъ, тѣ сѫ създали стомаха, изобщо храносмилателната система. Трѣбва, обаче, да споменемъ, че слизането на великитѣ човѣци на земята е било за тѣхъ само единъ епизодъ. То е единъ отъ последнитѣ етапи на тѣхната творческа дейностъ въ свѣта.

Първоначално тия велики човѣци, тия мощни творци, сѫ били сѫщински богове въ невидимия свѣтъ, които сѫ взели участие въ сътворяването на свѣта съ всичкитѣ му звездни вселени.

И само нѣкои отъ тѣхъ, следъ завършване на своята творческа работа въ широкия космосъ, сѫ слѣзли на земята, за да я устроятъ и уредятъ. Следъ като сѫ я уредили, тѣ отново сѫ се оттеглили въ духовния свѣтъ. Така че днесъ, на земята, истински велики човеѣци, така както по-горе ги описахме, нѣма. Има само представители на великитѣ човѣци. Всички ония, които хората наричатъ велики люде — поети, писатели, музиканти, учени, обществени дейци — сѫ само частични прояви на великитѣ човѣци, тѣхни временни представители. И наистина, какво представя единъ великъ музикантъ на земята, като Бетховена за примѣръ, въ сравнение съ ония велики, първоначални творци на мировата музика? Той е едва невръстно дете, което още лепети, което тепърва се учи да говори на езика на музиката. Така е и въ всички други области отъ духовния животъ на земното човѣчество.

Защото днесъ на земята нѣма условия за една цѣлостна проява на истински великия човѣкъ. И да слѣзе, той не може напълно да се прояви. Нима Христосъ, който бѣше истински великъ човѣкъ, можа да се прояви между хората на земята? Не, той не можа да прояви дори и хилядна частъ отъ онова, което всѫщностъ бѣше, отъ любовьта и мѫдростъта, които носѣше въ душата си.

Па и никой великъ човѣкъ, никой отъ представителитѣ на великитѣ човѣци, които ние наричаме гениални хора, не е смогналъ да прояви напълно себе си на земята.

Едва сега, по закона на еволюцията, се създаватъ условия за проява на великитѣ хора на земята. Тѣ тепърва ще дойдатъ всрѣдъ човѣчеството.

И когато дойдатъ, нуждно е да има човѣкъ отзивчивъ умъ и отзивчиво сърдце, за да ги познае. Защото великиятъ човѣкъ самъ никога не се изявява на хората, той никога не издава своето величие, своето знание. Той забулва сияйната си свѣтлина съ седемъ покривала, защото знае, че хората не могатъ да понесатъ ослѣпителниятъ й блѣсъкъ. Едничкиятъ начинъ, по който може да се накара единъ великъ човѣкъ да се изяви, е любовьта. Носителъ на великата Божия мисълъ, великиятъ човѣкъ се разкрива само на ония, които го познаятъ и възлюбятъ. Тогава той повдига за малко своето седмократно було и оставя лъчи отъ неговата свѣтлина да озарятъ умоветѣ и сърдцата на ония, които съ успѣли да се приближатъ вътрешно до него.

Обикновено за великитѣ хора се казва, че били ставали такива благодарение на благоприятни външни условия, или пъкъ че се били раждали такива по закона на наследственостъта. Великитѣ хора нито ставатъ, нито се раждатъ така. Великитѣ хора съ велики, защото обработватъ у себе си божественитѣ идеи, които съ вложени въ тѣхния духъ, въ тѣхната душа. Тѣзи именно божествени идеи, разработени отъ тѣхъ, ги правятъ велики.

И ако попитате, какъ може човѣкъ да стане великъ, ще ви кажа следното: щомъ започнете да обработвате една божествена идея въ себе си, вие туряте вече основа за вашето величие; щомъ започнете да обработвате едно божествено чувство, вие полагате у васъ основа за величие. Останалото е въпросъ на време.

За да затвърди човѣкъ въ себе си тази основа, той трѣбва да има преди всичко права мисълъ. Мислитѣ трѣбва да бѫдатъ строго опредѣлени, а не блуждаещи фантазии. Тѣ трѣбва да бѫдатъ изразъ на една реалностъ, а не отражение на фиктивни идеи.

Всѣко чувство, което се заражда у човека, трѣбва да има задъ себе си една основна мисълъ, която да го подържа. Чувства, които нѣматъ задъ себе си една съществена мисълъ, сѫ мимолетни.

И така, задъ всѣка мисълъ трѣбва да стои оня първоначаленъ принципъ, който е подействувалъ въ Битието. А задъ всѣко чувство трѣбва да стои мисълъ. Така е у великитѣ човѣци.

Великитѣ човѣци се отличаватъ съ една красива черта: любовъ къмъ враговетѣ. Тѣ познаватъ това трудно изкуство. Всѣки великъ човѣкъ си има единъ вѫтрешенъ методъ за отнасяне къмъ враговетѣ въ духа на любовьта, и той го упражнява.

Трудно е това изкуство — то, наистина, е достояние само на великитѣ хора. Ала който иска да стане великъ човѣкъ, трѣбва да започне да го изучава. Като говори за тоя законъ — любовъ къмъ враговетѣ — Христосъ изрично казва, че само тогава ще бѫде човѣкъ подобенъ на Бога, който изпраща слънцето, дъжда, влагата си еднакво за всички — за добри и за зли.

Любовъ къмъ враговетѣ — това е безспорно една черта на величие. Тя не се придобива лесно, ала който иска да върви по пѫтя на великитѣ хора, трѣбва да мисли върху нея, за да дойде поне до едно микроскопично приложение на тоя законъ въ живота.

Който иска да стане великъ човѣкъ, трѣбва да мисли за великитѣ хора. Тѣ сѫ образци на трудолюбие, постоянство, устойчивостъ. любовъ къмъ знанието, любовъ къмъ истината, правдата и свободата — любовъ къмъ тѣхъ и работа за тѣхъ.

Въ малъкъ размѣръ всички хора на земята могатъ да работятъ като тѣхъ.