Има ли безработица въ Природата?

[Ани]

Има ли безработица въ Природата?

Природата се отличава съ една характерна особеностъ — въ нейнитѣ обширни царства нѣма ни едно същество, което да не е заето съ нѣкаква работа. Всички същества, отъ най- голѣмитѣ до най-малкитѣ, работятъ. Може нѣкои отъ тѣхъ да не съзнаватъ това. Нищо не значи, тѣ все пакъ вършатъ работата, която имъ е опредѣлена отъ природата. Ето защо съ право може да се каже, че въ природата безработица нѣма. Безработица въ нея не сѫществува. И това е естественото, нормално състояние на нѣщата — всичко живо да работи.

Въ човѣшкия свѣтъ, обаче, въ човѣшкия общественъ редъ, който сѫществува покрай великия природенъ редъ, безработни има. Има хора, и то милиони, които седатъ безъ работа, които – отъ гледище на човѣшката економика - сѫ бездейни, непроизводителни. Като такива, тѣ естествено сѫ товаръ за работнитѣ членове на човѣшкитѣ общежития.

Ала самиятъ фактъ, че въ разумния редъ на природата безработица не сѫществува, а въ човѣшкия редъ тя не само сѫществува, ами взима понѣкога, като напримѣръ въ наши дни, застрашителни размѣри, показва още веднъжъ грамадната разлика между природния и човѣшкия редъ на нѣщата. И докато хората съзнателно не се приближатъ къмъ природата, къмъ нейния разуменъ редъ, докато човѣшкиятъ редъ не тръгне успоредно съ природния, противоречията и нещастията въ човѣшкия животъ нѣма да престанатъ. За сега човѣшкиятъ редъ често идва въ стълкновение съ мировия редъ. Нѣма защо да се говори, кой пострадва въ случая, и кой трѣбва да отстъпи. И наистина, нелепо е да се мисли, че природата може да се отклони отъ своитѣ закони, които включватъ благото на всички сѫщества, за угода на земното човѣчество, което представя само една безкрайно малка частъ отъ Цѣлото.

И все пакъ хората, колкото и да имъ се изтъква това, не могатъ да го разбератъ. Тѣ все още живѣятъ съ самоизмамата, че може да се наложатъ на природата, да я завладѣятъ, да я покорятъ подъ своя произволъ. Това е така, защото всѫщностъ тѣ още не мислятъ въ истински смисълъ на думата. А човѣкъ става човѣкъ отъ момента, въ който започва да мисли. Безъ мисълъ човѣшкиятъ животъ е немислимъ. Безъ мисълъ той би билъ всѣкакъвъ другъ животъ, ала не и човѣшки. Едва когато човѣкъ възприеме като мѣрка правата мисълъ, той ще може правилно да устрои живота си, да го устрои съгласно съ природния редъ.

Безъ мисълъ човѣкъ не може да опредѣли, що е право, що е правовъ редъ. И фактътъ, че той признава за върховенъ законъ на живота борбата за съществувание, че въздига като върховно мѣрило правото на силния, показва, че той не е още истински човѣкъ, че не е истински мисляще същество, а едно полуживотно, получовѣкъ.

Въ това смѣсено сѫщество се проявява алчниятъ стремежъ да владѣе, да господарува, да се налага съ сила. И не е ли тукъ коренътъ на националния и расовъ империализъмъ, който отличава съвременнитѣ народи? Всѣки народъ иска да стане силенъ, могъщъ, да се разшири и благува, дори за смѣтка на другитѣ. Нѣкога народитѣ считаха себе си за „богоизбрани“. Днешнитѣ народи, изтъквайки своето расово превъзходство, считатъ себе си за исторически предопредѣлени да владѣятъ свѣта. Всѫщностъ, обаче, нѣма ни единъ отдѣленъ народъ, който да е „богоизбранъ“ или „исторически предопредѣленъ“ за такава мисия. Има единъ такъвъ народъ на земята, ала той е общочовѣшки, защото е съставенъ отъ всички истински мислящи човѣци, къмъ който и народъ да принадлежатъ. Той е живото ядро на човѣчеството, той е неговата есенция.

Тия мислящи човѣци, които образуватъ живо звено между отдѣлнитѣ народи и подържатъ тѣхното единство, познаватъ истински живота. За тѣхъ животътъ не е механически сборъ отъ физико химични процеси, а съчетание на разумни сѫщества.

Предъ тѣхния погледъ съзнанията на всички живи сѫщества, отъ най-висшитѣ до най-нисшитѣ, отъ серафима до бубулечката, така се взаимопроникватъ, че образуватъ единъ общъ организъмъ. Тия човѣци, за да подчертаятъ онова велико съзнание за единство въ живота, което иматъ висшитѣ сѫщества, твърдятъ, че понѣкога едно божество може въ даденъ моментъ да се интересува много повече отъ една дребна мушица, отколкото отъ единъ човѣкъ. Защо? Защото има хора, които сѫ само автомати, хора съ спящи съзнания. Ако попитате такъвъ човѣкъ, защо убива, защо унищожава живота на беззащитни твари, той очудено ще ви отвърне: „Какво отъ това, че съмъ убилъ единъ човѣкъ, какво отъ това, че съмъ заклалъ една овца, че съмъ откъсналъ едно цвѣте?“

Изтъкваме това, за да се види огромната разлика, която сѫществува между едно спящо съзнание и едно пробудено съзнание, разлика така голѣма, както между тъмнината и свѣтлината.

И тогава чудно ли е, че при наличностъта на толкова хора съ спящо съзнание, въ човѣшкия животъ има толкова противоречия, че човѣшкиятъ редъ страда отъ толкова недѫзи, че се разпокѫсва отъ толкова кризи и се раздрусва изъ основи отъ толкова сътресения?

Едно отъ най-голѣмитѣ бедствия въ живота на съвременнитѣ народи е безработицата. Безработнитѣ — това съ огромния дефицитъ въ равносмѣтката на човѣшкия общественъ животъ, равносмѣтка, която природата прави въ наши дни, при ликвидиране на съвременната култура. Показвайки на хората тоя дефицитъ, природата иска да имъ даде да разбератъ, колко сѫ далечъ тѣ отъ едно правилно и разумно стопанисване на ония блага, които тя така щедро имъ отпуща. Ако при толкова блага и възможности има хора, които гладуватъ, ако при такава оживена дейностъ има милиони безработни, това показва, че хората сѫ, за съжаление, още много, много далечъ отъ разумностъта.

А природата, която не търпи „праздни пространства“, която не търпи „праздни рѫце“, сигурно е впрегнала на работа и безработните…

Нѣкои, може би, ще попитатъ, каква е работата на човѣка въ великата работилница на природата? И кой е този невидимъ работодатели? Невидимиятъ работодателъ, това е Духътъ — върховното разумно начало, което движи всичко въ свѣта. Като слънчевата свѣтлина той слиза въ човѣка, работи у него и му дава работа. Всѣки вѫтрешенъ импулсъ, колкото малъкъ и да е той, всѣка мисълъ, всѣко чувство, които подтикватъ човѣка къмъ работа, произтичатъ отъ божествения Духъ. Колкото и малки да сѫ импулситѣ на Духа, човѣкъ трѣбва да бди надъ тѣхъ и да ги използува за работа. Защото чрезъ тия малки потици, така тихи като слънчевитѣ лѫчи, но и така мощни като тѣхъ, човѣкъ получава най-голѣмитѣ блага въ живота.

Тия импулси на Духа, тия мисли и чувства, това е новото, което постоянно се влива въ живота. На него се дължи всѣки растежъ и развитие. Него трѣбва да бѫде човѣкъ готовъ да възприеме всѣки мигъ, защото то е работата, която Духътъ му дава. Хората, обаче, твърде често пренебрѣгватъ тия малки импулси на разумното, тия лѫчи на новото. Тѣ не искатъ да се раздѣлятъ съ стария редъ на нѣщата, и съ прискърбие гледатъ какъ се рушатъ „старитѣ истини“. Стари истини въ свѣта нѣма. Ако истината може да остарява, тя, значи, подлежи на промѣни. А Истината е абсолютна, тя нито се мѣни, нито се промѣня.

Истината е онова начало, което рѫководи вѣчния процесъ на растежъ и го насочва къмъ неговитѣ заветни цели. Истината е, която осмисля всѣко битие. Вънъ отъ Истината нѣма никакъвъ другъ смисълъ. Единственото нѣщо, което осмисля живота, което опредѣля върховнитѣ му цели, това е Истината.

И сега, Истината е, която свидетелствува: Едничкото, което може да изпълни съ съдържание живота, това е Любовьта. Напраздно хората се мъчатъ да уредятъ живота си вънъ отъ Любовьта. Това е невъзможно. Най-великата сила въ вселената е Любовьта, онази Любовъ, която хората не познаватъ. Отъ тази, именно, Любовъ, която хората не познаватъ, произтича всичко живо. И тя идва сега въ свѣта да даде единъ новъ потикъ на живота. Този потикъ ще трае само единъ моментъ, ала той ще предизвика единъ живъ центъръ на вълни, които ще се разпространятъ въ цѣлото естество на човѣка и ще дадатъ нова насока на неговия животъ.