Двете изключения

[Ани]

Двете изключения

Никой не се съмнява, че слънцето и утре ще изгрее. На какво почива тази увереност? На факта, че откак човеците се помнят като човеци, това събитие все е ставало. И наистина, според една формула в теорията на вероятностите, ако слънцето е изгрявало в продължение на 100 години, т. е. около 36,500 дни без изключение, то вероятността да изгреe и утре, ще бъде 36501/36502 или 0-999975, сиреч практически почти единица. А това ще рече, че събитието е почти сигурно. Изключенията спадат в областта на милионните части. Ако пък се знае, че слънцето е изгрявало, да речем, 1 милиард години, вероятността да изгрева то в течение на още една година, възлиза на 1000000001/1000000002, т. е. тя ще бъде още по-голяма. Колкото едно събитие е ставало по-неизменно, с по-голяма точност, толкова с по-голяма увереност го очакваме пак да стане. От чисто теоретично гледище, ние не можем да очакваме да изгрява слънцето в течение на още 1 милиард години, след като то е изгрявало вече 1 милиард години, със същата сигурност, с каквато можем да очакваме това събитие в течение на още само една година, както беше в по-горния случай. Тук вероятността е 1000000001/2000000002, сиреч 1/2, и следователно събитието е съмнително. Това показва, че ние, които разполагаме с къси мерки за време и пространство, които имаме твърде оскъдни познания за историята на света, не можем да предричаме със сигурност настъпването на известни събития — колкото и сигурни да ни изглеждат днес, колкото и да ни се струват резултат от действието на един неумолим природен закон, щом като тия събития се отдалечат много по време и пространство. Казвам „и пространство", защото и далечните обекти, като запример астрономичните, които ни се разкриват чрез инструментални наблюдения, не могат да ни вдъхнат пълна увереност. Натрупаните грешки от нашите наблюдения правят резултатите несигурни.

При изучаване процесите на природата, нашата чисто човешка несигурност произтича от големите, почти безкрайни за нас интервали на време и пространство.

Ала има друга една област — областта на човешкия живот, както индивидуален така и социален — в която нашата неувереност се дължи на други причини. Тук ние сме почти изцяло в областта на вероятностите, където покрай приблизителните, статистични закономерности, ние често се натъкваме на ред „отклонения“, „случайности“, „изключения“. Кой от нас може да очаква със същата сигурност, с каквато очаква изгрева на слънцето, че един влак, който в течение на 30 дни, да речем, е тръгвал точно в 8 часа сутринта, ще тръгне в 8 часа и на 31-ия ден? Макар тук вероятността, както ни я дава формулата на Jevons’a, да е 31/32 или 0,973... значи практически достатъчно близка до единица, все пак ние не можем да очакваме това събитие със същата увереност, както изгряването на слънцето. В този случай, ние можем да очакваме изобщо повече изключения, отколкото при първия. Особено пък, ако такива вече са настъпили. Ако запример един български влак в течение на 30 дни, 28 пъти е тръгвал точно в 8 ч., а два пъти е закъснял, вероятността да тръгне на 31-ия ден пак точно в 8 часа, е вече по-малка, именно тя е 29/32 или 0,906. . .

Колко можеш да разчиташ тогава на един човек, който от 19 случаи, в които си имал работа с него, 14 пъти ти е казал истината, а 5 пъти те е излъгал? Според същата формула: 15/21 или около 71%. И наблюденията потвърждават, общо взето, тая формула, която има впрочем емпиричен произход. Ясно е, следователно, че у този човек истинолюбието се намира в процес на развитие. То още не произтича у него от един непреривен вътрешен извор, от един непоколебим вътрешен принцип, а търпи външни влияния, колебае се. И тогава под човек с характер, под добродетелен човек в истински смисъл на думата, трябва да се подразбира човек, у когото вероятността да прояви едни или други положителни душевни качества клони към единица, дори е единица. С други думи, тя престава да бъде вероятност, а се превръща в нещо сигурно. Ясно е тогава и друго: защо хората с характер, защо мъдреците не обещават да сторят нещо, освен за един път. При постоянно флуктуиращите условия на земята, да се обещава повече, е рисковано. И наистина, формулата показва, че колкото по-малко пъти искаме да се сбъдне едно събитие, което е вече ставало до сега, толкова по-голяма е вероятността то пак да стане. Запример, ако искаме влака на 31-ия ден, т. е. още веднъж. пак да тръгне в 8 часа, вероятността е 31/32 = 0,968. Но ако искаме това да стане още 10 пъти, вероятността ще бъде 31/42 = 0,738..., значи много по-малка.

Спомняме си тогава и формулата на Христа, която сумира мъдростта на цялата житейска опитност: „Не се грижи за утрешния ден. Доста е на деня собственото му зло“. Оня, който е изрекъл тая формула, която има характер на статистичен закон, е имал очевидно зад гърба си грамаден опит. Който може да се вдълбочи в нея, ще схване интуитивно, каква интимна връзка съществува между тоя закон, който цари в света на вечните промени, в света на противоположностите, и закона за вечното настояще, който — твърдят — съществува в абсолютния свят — твърдение, което е впрочем ясно от математично-теоретични съображения.

В тоя ред на мисли, естествено се слага въпросът за „случайностите“, за щастливите или злощастни „съвпадения“ и т. н. Думата „случайност“, от гледище на статистичната наука, не значи нещо незакономерно, а нещо такова, което поради своята рядкост, не може да се подведе под някой познат закон. Тази дума означава намеса на фактори, които лежат вън от причинния комплекс, що обуславя дадено събитие.

Така например един човек, който от сума време се лута да се настани на работа по „законния ред“, среща случайно на улицата някой стар познат, с когото не са се виждали от години. Спират се, здрависват се, заприказват. От дума на дума, става реч за неговото „назначение“, което, по една или друга причина, все се забавя. Оказва се, че този стар познат е близък на „министъра“ или „началника“ и пр. и пр. — и работата се урежда. Щастлива случайност!

Или друг някой — както се е случило горе- долу с откривача на радия, Кюри — си върви по улицата, но на ъгъла, кога да прекоси улицата, се сблъсква с някой автомобил, който го премазва. Злощастна случайност, злополука!

Такива работи не се случват всеки ден, но и не толкова рядко, както нам се струва. Статистиките относно злополуките, що стават в течение на 1 година в некоя страна, дават числа, които или се покриват, или показват известен периодицитет — при по-точно изследване.

Но да видим, какво имаме в приведените примери. Службогонецът си върви по улицата, погълнат от своите грижи и тревоги. До мига на срещата, неговият живот и съдба са се развивали съвсем независимо от житейския път и съдба на неговия познат, който също така съвсем независимо от първия е станал влиятелен човек. Значи, имаме две независими една от друга — привидно поне, от гледище на нашия ограничен поглед — линии на живот и съдба. До мига на срещата — никакви пресичания. При срещата — в един даден момент — става едно пресичане на двете линии. Но туй пресичане вече обуславя по-нататък съдбата на един от тия двама души. После тe могат да си тръгнат пак всеки по своя път, независимо един от друг, но в един момент поне техните пътища са се пресекли. За първия — това е очевидно един съдбоносен момент, макар и да си мисли, че се дължи на щастлива „случайност“.

Дълбоко погледнато, както почти при всички подобни „случайности“, тук имаме намеса на един трети фактор, който западняците наричат „съдба“, а източните народи зоват „карма“. Съдбата, която владее всички тънкости на „простата и сложна лихва“, на „падежите“, сиреч владее цикличния ход, периодицитета на времето, среща в един определен момент две привидно независими „причинни редици“, както се изразяват в статистичната терминология.

Това лежи в нейната — непонятна за нас — власт.

Тук се разкрива широк простор за теоретизиране пред всички ония, които се интересуват от животрептящите въпроси на „съдбата“, на „кармата“. Каквото и да се теоретизира, обаче, фактите за тия „съдбоносни случайности“ съществуват и често представят важни възли в оная тънка мрежа от събития, която човешката съдба изплита.

На край ще спомена пътем за един друг вид „изключения“, за чието съществувание ние надали щяхме да имаме и понятие дори, ако не ни се кажеше нещичко за тях от ония, които знаят, но за чието действие ние все пак се догаждаме по ред „личби“.

Днешната епоха затова, именно, е особено важна, защото в нея се съвпадат две изключения: едно изключение, което засега земята и едно изключение, което засега слънцето. В окултната механика, според твърдението на ония, които знаят, съществува един закон, според който на всеки 100 милиона обръщения на едно колело в живата природа, настъпва едно изключение. Не мога да си позволя да разисквам тоя закон, защото той да- леч надхвърля сферата на съвременните знания, ала все пак го привеждам, за да наведа на мисълта, че много от ония пертурбации, кризи, промени, които — изглежда — засягат по-издълбоко живота на съвременното човечество, се дължат негли на по-дълбоки причини, дължат се на фактори от космично естество. И че тия промени идват, очевидно, по един предвечен закон, следвайки ритмичните пулсации на Времето.