Една историческа картина

[Ани]

Една историческа картина

Ония, които ни описват събора в Костанца, който осъди Ян Хус на изгаряне, ни казват, че външният му изглед бил повече от блестящ. Трима патриарси, 29 кардинала, 33 архиепископи, 150-ина епископа, сума абати и приори, 300 магистрати и доктори по богословие, множество принцове и велможи, а най-после и сам императора образували бляскавия състав на събора. Града пък гъмжал от търговци, добитъци, слуги, секретари, войници, скитници-музиканти. Дошли и около 600 бръснари и 700 официални куртизанки. Импозантна обстановка, всред която се състоял „светия и непогрешим събор в Костанца!"

Та на този именно „свят и непогрешим" събор, между другите въпроси, които прелатите задали на Хус, бил и следният:

– Как дръзна да апелираш към Христа против папата?

– Защото няма по-справедлив съдия от него, отвърнал Хус.

„Сетите отци" на костанцкия събор избухнали в смях.

И наистина, наивен човек ще да е бил Хус. Да дръзнеш да се обявиш против папата, чиято власт се крепи на щикове, клади, инквизиции, и да апелираш към Христа, това ще се е видяло съвсем наивно на благочестивите прелати. Да се облягаш на един институт, чиято власт се крепи на нещо осезаемо (и „светите отци" са знаели добре това „осезаемо") - има смисъл, но на Христа...

Изнасям горната историческа картина, защото представлява голям психологичен интерес. Тя символизира едно състояние на съзнанието у човека, една от неговите степени. И тази степен и до ден днешен в голяма част от човечеството не е още превъзмогната. И днес хората в своите действия се ръководят не от някакви морални принципи, не от веленията на вътрешния закон, а от страх пред писани закони, от страх да не попаднат под юридическа отговорност или да паднат в очите на обществото Страхът от юридическа отговорност и общественото мнение за мнозина са спирачка, за да не дадат воля на своите долни, атавистични нагони. Така запример, един чиновник изпълнява „съвестно" своите задължения, защото бди зоркото око на някой началник. Някой друг се бои да влезе в чуждо лозе или градина, защото го е страх от окото на стражаря. Какво несносно многоглаво чудовище е държавата, па и обществото за хора с такова съзнание. Ако обаче той види, че някое от очите на многоокия Аргус не го гледа, ако остане сам със себе си, както той си мисли, той смело престъпва и писани закони и обществено мнение. „Нали никой не види?" - И такива хора, хора на външния, писан закон, могат да извършат насаме всичко. Те не се гнусят от себе си, когато вършат и най-долни престъпления, защото още не виждат себе си. И наистина един човек, който тачи хорското мнение повече от внушенията на своята съвест, който пред чужди очи се бои да извърши това, което насаме извършва без страх и угризение, още не е видял себе си. Такъв човек следователно не може да почита себе си - не като личност, а като човек, като една самосъзнателна единица в света, като индивидуалност. С една реч, този индивид още не се е издигнал до стадия на самосъзнанието, в който тепърва се проявява човека. Защото онова, което прави от човека Човек, онова което представя типичното у човека от гледището на Живата Природа е самосъзнанието.

Самосъзнателният човек - за да останем все още в границите на човешкото - не се води ни от писани закони, ни от преходни нравствени норми, изковани от човеци. Когато той върши нещо - върши го съзнателно и свободно, все едно дали е сам със себе си или пред людски очи. Защото през неговата пробудена съвест гледа окото на Космичното Съзнание, на Цялото, в което той е един малък, но съзнателен център. В него звучи органически живата реч на вътрешния закон, който придава основния ритъм на неговия живот и пред който всички писани закони са само сенки.

Него не го плаши ни юридическа отговорност, ни обществено мнение, когато дойде до изявяване на великия вътрешен закон. Не му трябват и външни стимули, за да изпълни един поет дълг. Не му трябва погледа и на никой началник, защото в неговото съзнание грее вечно живото Око, което е много по-страшно, чисто човешки казано, от хиляди хорски очи.

На тази именно межда, в която става преминаването от външния, механичен закон към вътрешния, от страха - закон на животинското царство, към Любовта - закон на разумния човек, от „папата" към Христа, се развива онази дълбока вътрешна борба в съзнанието на човека, която намира понякога такъв ярък символичен израз във външния живот на човечеството: Днес именно цялото човечество се намира на синора на тия два свята и требва по необходимост да го прекрачи. Ще го прекрачат които могат. И ония, които имат око за дълбоките процеси, които стават в съзнанието на целокупното човечество, ще разберат този страшен кипеж, който е обхванал света, ще схванат явните, почти чути вече пулсации на новото, което се прелива като прясна кръв в изсъхналите жили на света, ще разберат и отчаяните усилия на старото, което е осъдено на гибел, да се закрепи.

И тогава е ясна и историческата картина, която дадохме в начало: Хус, това е човекът, в когото е проговорил живият, вътрешен закон, закона на Любовта, човекът в когото се е пробудил живия Христос. Прелати, велможи, църковен събор, който в случая представя една транспозиция на фарисейския и книжнически синедрион, представя стария строй който се крепи на външен закон, на насилие. Това са представители на егоистичното съзнание, в което все още център остава животинското.

,,Папата", „църквата" - това са все символи на външния, механичен, Мойсеевски закон на слеповерието, на религиозното робство, под което все още пъшка човекът. Това е външният авторитет, който е узурпирал правата на вътрешния Христос - това е новото съзнание, в което човечеството навлиза, новата култура, в която ще бликнат изворите на Вечния Живот.

И човечеството и днес пак е изправено пред страшния въпрос: да разпъне ли или приеме Христа, да изгори ли или приеме Хус - едно живо пламъче от Големия Пламък - Христос.

Но види се, че днес в света има повече светлина. И ако тя грее в човешкото съзнание то е, защото души като Хус, поели свещения път на жертвата, се преляха като живи струи в Душата на Човечеството, за да го изведат от временния живот във Вечния.