Jump to content

32. 300 души (човеци) - на студа пред прозореца


Recommended Posts

32. 300 ДУШИ (ЧОВЕЦИ) - НА СТУДА ПРЕД ПРОЗОРЕЦА

Под разрушаващата се постройка на улица „Опълченска” № 66, живото Слово на Петър Дънов беше вече почнало своята мълчалива работа -изграждането в душите на тези хора една нова, по-съвършена, по-красива, неръкотворна постройка, един храм на нова култура!...

Христов премина тясното дворче пред къщичката и влезе в източната, по-широка част. Снегът беше изринат и натрупан в дъното. И първата мисъл, която мина през ума му беше да отиде и да застане върху снега най-отгоре. Но се спря на пътеката, внимателно изглеждаше влизащите братя и сестри.

Те заставаха сред двора един до друг прави на студа, като живи свещи върху нов светилник!*

[*Виж „Изгревът”, т. 12, снимки № 1-40 за ул. „Опълченска” 66, а за чакащите на прозореца - № 14, 15, а на братски обяд - № 32, 33.]

Действително, душите на тези хора бяха като запалени свещи! Това бяха свещите на великото, красивото, мощното! В техните души грееше нещо нетленно, което приятно топлеше и светеше отвътре с една мека светлина, и тъкмо то беше, което ги топлеше в тази студена зимна утрин.

Подполковникът само преди няколко години беше преминал през най-тежките изпитания на бойното поле и получил дълбока рана в корема, затова не се учудваше, че тези хора стоят на студа. Още повече, той винаги си мислеше, че може повече от другите. Животът до сега не беше опровергавал това негово самочувствие. Но това, което истински го учуди, изненада и дори смути без сам да забележи смущението си, защото въпреки високото си самомнение не беше изработил самонаблюдение, беше въпросът: кое бе накарало тези около 300 души мъже и жени на средна възраст, почти от всички обществени слоеве, да се излагат на този студ и тънък като струна смразяващ вятър, разшетал се чевръсто из двора, който ги пронизваше с хиляди игли изведнаж?!

Той заглеждаше съсредоточено и изпитателно всяко лице и забеляза, че те бяха озарени от нещо тайнствено! Очакваха с трепет Учителя, както птичките с хор - изгрева на Слънцето. За тези хора, както студът така и вятърът, като че не съществуваха! Нещо по-мощно, по-силно беше ги довело и държало тук!

Той също констатира, че тези лица в болшинството си не бяха от средата на видни държавници и учени, нито на поети и философи, още по-малко на доктори и професори, за някакви таланти и гении не можеше и да мисли. Те бяха хора скромни, на никого неизвестни - работници, чиновници и повече учители... Да не кажа нещо повече: те бяха същите лица на простите, неуки Христови ученици, възкръсналите през вековете рибари, събудили се от хилядолетния си сън, за да слушат отново своя Учител, които тъкмо сега със своето нищожество, като с най-силно оръжие разтърсиха из основи и сринаха до земята великата Римска империя. Наистина, той забеляза тук и висши офицери в униформа и хора с интелигентни лица...

„Трябва да говори увлекателно!” - си каза подполковника, и въздъхна със завист! Бледа сянка на страх премина отново през безстрашното му и гордо самосъзнание! За пръв път почувствува съмнение в себе си: „Дали бих могъл да накарам толкова хора да се изложат на този студ, без принуда и материални интереси?” - И за успокоение си каза: „Ще го видя. какво знае! Аз мога да издържа на много по-големи изпитания от всички тук! По цели дни и седмици съм лежал в пълни с вода окопи. Ех-е-е-е, колко по-страшно е на бойното поле! И сега мога да стоя прав, без да помръдна до края на беседата му, колкото и дълга да е тя! Повече съм от всички тези тук! Мога, мога и това, което учителят им не е и помислил!... Какъвто и да е този Петър Дънов, от небето звезди да снема, аз ще снема слънце и пак ще го победя!” - Почувствува облекчение, дори радост го обхвана от предвкусваното удоволствие на победител!

У него беше вродено качество винаги да избира и следва до край най-трудния път, пред който всички спират, заобикалят го или се връщат обратно Ако не успееше отведнаж, не се отчайваше, започваше отново, атакуваше дотогава, докато превземе целта, докато я завладее!... Колкото беше строг към другите, още по-строг беше към себе си. Често достигаше до жестока неумолимост. За него бе естествено да бъде пръв, далече пред другите. Това чувство за първото място някак хранеше душата му, даваше му живот. Понеже всичко подлагаше на опит и проверка, изключено беше да си въобразява или да се самоизмамва! Той ясно знаеше какво беше, и какво можеше!

Обаче, днес не позна! С него днес стана това, което никога през живота му не бе ставало и не беше помислял!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...