136. Младежът бичуван от страданието

[Ани]

136. МЛАДЕЖЪТ БИЧУВАН ОТ СТРАДАНИЕТО

Между веселите компании, незабелязан от никого, като фантом се промъкваше слаб, леко прегърбен човек на около 20-30 или повече години.

Не можеше точно да се определи на колко години беше, защото страданието беше го застарило преждевременно. Меката му шапка беше нахлупена напред, яката на палтото - издигната, лицето почти не се виждаше. Но чувстваше се, че беше младеж. Както палтото, така и шапката му бяха напрашени, измачкани, защото не му беше сега да мисли за тях. Пожар бушуваше в него! Невидим, душевен товар като олово, реално тегнеше на гърба му и го навеждаше.

Младежът се приближи до първата весела компания, и като че се събуди от кошмарен сън! Повдигна си главата, изгледа щастливците. Спомни си, как весело беше прекарвал и той през минали Новогодишни нощи. Краката му го понесоха натам, изравни се. Смеховете го заразиха — усмихна се и той. Но страданието като мащеха сви тънките си скържави устни, напомни му за царственото си себе, усмивката му забледня на измъченото му лице и изчезна!... Той настигаше и отминаваше компаниите, незабелязван от никого.

Но веригата на всекидневието, която се въртеше от край време безспир, беше като здраво навързани „пъстрата маса хора”, тя ги увличаше в лудешко хоро.

За щастие или нещастие, този младеж се откъсна някак не по негово желание от тази верига. Умря за живота на „пъстрата маса хора”!

И тази смърт както всяка смърт, беше брутална натрапница и коварна разбойница. Без да го пита, задигна го от живота, затова изглеждаше като смъртник, на когото очите бяха отворени и на тях беше изписано силното желание още да живее, и като че щеше да скочи от смъртния си одър и да залудува като дете. Такъв смъртник за живота на „пъстрата маса хора”, беше и този младеж. Той вървеше, не подтичваше, тичаше, безмилостно бичуван и преследван от страданието!