142. Слънцето и светлината в душата

[Ани]

142. СЛЪНЦЕТО И СВЕТЛИНАТА В ДУШАТА

Слънцето грееше. Лъчите му се провираха гъвкаво между вейките на дърветата, и обливаха със светлина и топлина изстрадалото му лице. Галеха го нежно, благост се разливаше по жадуващата му за нежност душа. Обърна се, изгледа изминатия път като досегашния си живот и си помисли: „Това живот ли е - преминал само в мъгла, пушек и студ..., живот без слънце!”

Шосето в далечината се сливаше с улица „Граф Игнатиев”. Мъглата като студена плащеница обвиваше в неприятните си обятия София. В мъглата се вливаха пушеците на хиляди комини, потоци от миризми на хора, къщи, магазини, фабрики... се вливаха в мъглата, както помийте от градските къщи се вливат в градските канали. В тази въздушна помийна яма, шаваха хората и мечтаеха за щастие... От тук улица „Граф Игнатиев” изглеждаше като галерия на рудник, в който хората бяха рудокопачите на живота и щастието. Защото и истинските рудокопачи и червеите се навират в земята пак, за да живеят, да търсят щастие.

На Андрей му поолекна, защото прокобните му мисли бяха като кърлежи, хидри, октоподи, калмари... с многобройните си пипала смучеха живота му. За щастие те бяха го напуснали, изостанали по шосето, защото тяхното царство беше в миязмите, мъглата, нечистотата и тъмнината. Те не можеха да живеят на високо и на светлина!

Тук, само на около 2 километра от София нямаше мъгла, Слънцето грееше. По чистия сняг танцуваха децата на светлината - багрите на дъгата, облечени в искрящи и блестящи премени... Всичко тук беше весело, красиво, усмихваше се и Андрей се изпълни с радост.

Светлината беше като пух, в който душата на Андрей потъна!

Той усещаше, че се разстапя и проникваше всичко, и всичко проникваше в него. За първи път изживяваше такова състояние, което трая само част от миг, но му се стори, че изживя цяла вечност. Чуваше някъде в себе си безброй и най-разнообразни викове за помощ, моления, дори виждаше протегнати ръце... Андрей не знаеше какво и как, да си обясни всичко това. Помисли си, че се дължи на болестта му, на температурата, която палеше челото му.

И погледна гората. Дърветата бяха свели клоне, под тежестта на натрупания по тях сняг. Но той ги виждаше сочи, които го гледаха овлажнени, както вотове впрегнати в тежки яреми. Тези влажни очи молеха за помощ, да ги освободи. Особено едно дръвце до самия край на гората беше се толкова превело, че още малко и щеше да се пречупи!

Андрей прескочи канавката, поклати дръвцето внимателно, снегът се изтърси от него, то се изправи. Той чу как то въздъхна облекчително. Видя как му се усмихна и поклащайки се, му благодареше!...

Андрей се върна на шосето, но се върна и старото му състояние. Силно се ядоса! - „Как тъкмо аз мога да мисля такива глупости?!¹' Обърна се към София и си каза: „Какво съм тръгнал при тези дъновисти? Ето, още не съм отишъл и почнах да полудявам! Ще се върна! Какво може да ми каже или даде съвет един дъновист?!”

Андрей беше в положението на страдащ от зъбобол, който като тръгне за зъболекаря, болките му почват да минават, а като види клещите - съвсем изчезват.

Все пак продължи към Изгрева. Гората беше се свършила. Пред него, до където му очите виждаха, се простираше поле. Отпред сред него като върлина стърчеше грамадният комин на фабрика „Виларов” за тухли. В дясно от шосето - двадесетина колиби.

Това беше квартал „Изгрев”, в който Андрей беше тръгнал да търси помощ.