162. „Кръстопът” - всички страдания дават плодове

[Ани]

162. „КРЪСТОПЪТ” - ВСИЧКИ СТРАДАНИЯ ДАВАТ ПЛОДОВЕ

Когато някой пропада в живота, не може никой да му помогне, докато не изчерпи всичките си възможности да си помогне сам. Той е като търкалящ се камък по дълбока урва, който докато не достигне дъното й, не може да се спре!

Христов не можеше да помогне на Андрей, докато той наблюдава и преценява впечатленията му, че заеква, кървавата храчка, държи сметка за достойнството си... И за да слезе по-скоро да изчерпи възможностите си, и да няма време нито възможност да се занимава с каквото и да било друго, Христов му помогна за това. Христов беше надживял прийомите си да се кара, да бъде груб... Някога ги проявяваше от слабост, от липса на други средства, защото нямаше избор, а сега ги използваше само като педагогични методи. Той изведнъж, като че без причина изкрещя:

- Ставай, отивай си, махай се от главата ми! Не виждаш ли, че ме оплю? Затова ли дойде толкова рано, и то на Нова година?

Андрей не се сети да съобразява, да го гледа изпитателно и още по-малко да държи сметка за азът си. Тъкмо беше намерил идеала си - човека, когото беше търсил през вековете и цял живот, отскубваше се от ръцете му, отлиташе като птичка! И първото чувство, което го обхвана и изпълни беше -Андрей се хвърли в краката на Христов, прегърна го и горко заплака:

- Не, не за това дойдох! Сгреших, не забелязах, станало е много случайно! Моля Ви, извинете ме, не ме изпъждайте! Вие сте последната ми надежда! Днес е Нова година, вчера цял ден работих, снощи без почивка цяла нощ, тежки чували дигах, и все за вас мислих.

Чаках да съмне, за да дойда да Ви разкажа!

Снощи всички хора се веселиха, а през моето сърце се изливаше мъката, като че на всички страдащи по света!... Вие ме изпъждате! Моля Ви, оставете ме, дайте ми съвет! Помощ, само помощ искам! Безработен съм, нямам нито петак в джоба си, нито въглища..., нямам... нямам! Туберкулозен съм! Ето вижте - и му показа кърпата с храчката. Андрей стигна до последната възможна засега точка на страдания.

Христов едвам издържа тази мъчителна сцена, която сам създаде! Вълната на страданията, която той тласна към Андрей, се върна и разби в душата му. Още малко, и той щеше да се разплаче! Но се овладя - усмивка се появи на лицето му, като слънце след буря.

- Стани - каза на Андрей, помогна му да стане и му посочи да седне на местото си.

Андрей отново започна:

- Но моля Ви!...

И толкова се беше объркал, че си бършеше сълзите със същата кърпа, в която беше кървавата храчка, и едно кърваво повлекло се беше размазало по бузата му. Но той не го видя, нито почувства. Христов бързо извади една чиста кърпа от шкафчето на бюрото си, и избърса внимателно сълзите му и повлеклото от лицето на Андрей.

- Какво става с мен? - чудеше се на себе си Андрей. - Сънувам ли, истина ли беше всичко това - може би бълнувам? Дойдох само за съвет... От дете не бях плакал! Баща си обичах, но на смъртния му одър и на гроба му не пророних сълза!... А сега?

Христов продължаваше да му се усмихва, както лекар на пациент след сполучлива операция. После се пресегна към една етажерка, извади една малка книжка със сини корици, на която имаше нарисуван снажен мъж, опасан от змия, главата на която държеше в силните си ръце.

Андрей прочете заглавието й: „Кръстопът”, автор - Майн Ру, което беше написано отгоре на долу като китайско писмо.*

[*Виж „Изгревът”, т. 20, с. 14-26 - корица със змията е на с. 16. Майн Ру е псевдоним на Любомир Христов Лулчев.]

Христов я разтвори и зачете: „В зорите на деня, ще ви разкрия цената и силата на дълбоката наука на сълзите... Ще ви покажа дърветата, отрупани с плодове, поливани със сълзите на хората. Ще ти откъснат и дадат плод и на тебе, за да отнесеш и на тия, които си разплакал... Защото плодовете от градината на живота, растат от вашите сълзи! Всички страдания и сълзи, дават плодове... Зная - потръпват мнозина при мисълта за страданията, но те пътища са към висините на човешките стремежи...”

Андрей слушаше много внимателно, но смътно разбираше, нищо не му направи силно, затрогващо впечатление, може би затова запита:

- И моите ли страдания ще дадат плодове?

- Разбира се, те вече дават!

- Не разбирам, как става това?

- Ти много неща не разбираш! Благодари, че не разбираш, защото ако разбираше, нямаше за какво да живееш. Учителят казва: „Красота има в неразбирането, защото тъкмо то осмисля живота, то дава мощни импулси за знание, за разбиране. Помъчи се да си представиш един свят, в който всичко знаеш и разбираш...”

С тези и други размишления, Христов отклоняваше вниманието му от болестта, и се опитваше да заличи или поне да тушира неприятното чувство, което беше му причинил, и което беше неизбежен остатък от работата му, но който вече беше ненужен и от който трябваше да го освободи. Произведената от Христов буря премина.