193. Бяха си окаляли душите в калта на живота

[Ани]

193. БЯХА СИ ОКАЛЯЛИ ДУШИТЕ В КАЛТА НА ЖИВОТА

- Хайде това сега да оставим, продължи за сраженията. Бяхме стигнали, дето на Стомничката пукнали главата.

- Другари, викаше Дакеолу, ще минем през труповете си и пак ще ударим камбаната, както нашите храбри бащи и братя превзеха град Одрин!

И той важно и тържествено си сне сапанджика от ръката, извади си камата, която блесна зловещо. По земята се аленееше кръвта на Стомничката. Дакеолу си потопи пръстите в кръвта, смесена с кал, помаза първо собственото си чело, после се изредихме, всички ни помаза с тази кръв и всички се закълнахме, че ще ударим камбаната.

- През това време какво правеха Страженци? - запита Христов.

- Те нападаха, но сега вече със страх, защото знаеха какво значеше яда на Дакеолу. Ние се радвахме, че ще победим.

Дакеолу запя и се втурна като фурия напред. Сапанджиците често-често заплющяха, камъните бръмчаха, бойната песен се носеше вече по баира нагоре. Страженци бавно, но отстъпваха. Никой не можеше да устои на побеснелия Дакеолу, който ругаеше, псуваше, заканваше се! Ние, които го слушахме и гледахме, тръпки ни побиваха, а колко по-страшен беше за Страженци! Понякога, когато ние се огъвахме, той ревеше като луд:

- Напред и само напред! Който се спре, ще го пребия! - А той тичаше във всички посоки и съвсем не обръщаше внимание на камъните, които барабаняха около него по земята.

Страженци бяха отделили четири най-силни момчета, които носеха тояги. Те непрекъснато следяха Дакеолу - където той отиваше, отиваха и те там. С това не му позволяваха да пробие фронта, нито да хване някого. На самия връх Страженци се задържаха, защото бяха се събрали там от всички страни, от малко място се хвърляха много камъни. Ние ги наближихме, но те не отстъпваха - снеха си сапанджаците, да се хвърлят в ръкопашен бой. И ние си снехме сапанджаците, готови за ръкопашен бой. Срещу всеки един от нас имаше по 4-5 Страженци, но ние разчитахме на Дакеолу, и те се страхуваха от него. От едно лозе излезе Стефу-Жижата с един грамаден кол на рамото, и с цялото си падарско гърло ревна:

- Дръжте ги, дръжте ги - заградени са - ловете, ловете, аз ще ги бия!

И всички се спуснахме към върха. Страженци почнаха да се озъртат, да се обръщат и така превзехме баира.

- Ти служил ли си войник? - запита Христов.

- Не, аз мразя военщината, затова се откупих.

- Добре, продължи нататък.

- Като превзехме баира, ние ги насметохме и не им дадохме вече да отдъхнат!

- Те нямаха ли водач като Дакеолу?

- Имаха, и той беше страшен, казваше се Еланджоолу - сухо, високо момче, в раменете широко, здраво, красиво и много хилаво. Носеше висок рунтав калпак, който го правеше още по-високо и страшно. Той имаше барабанлия пищов, и понякога стреляше. На нас ни правеше удоволствие, когато стреляше, защото тогава сражението приличаше на истинско. Дакеолу постоянно му се заканваше да го хване, и да му вземе пищова.

Изгонихме Страженци чак до къщите им. Дакеолу заби камбаната. Ние се струпахме около него. Беше станало много страшно! Жените от махалата, учудени и изплашени излязоха, и не можеха да разберат какво става.