289. Духът е този, който създава формите на живота

[Ани]

289. ДУХЪТ Е ТОЗИ, КОЙТО СЪЗДАВА ФОРМИТЕ НА ЖИВОТА

- Духът е, Който създава формите, той ги моделира и най-важното - той е, Който ги изпълва със съдържание и смисъл. Но когато една форма достигне до най-високото си възможно развитие и по-нататък не може да се развива, Духа, който е обитавал в нея я напуща и отива и почва да вае друга - както скулпторът, когато извае една статуя, оставя я и почва да вае друга.

Духът работи над формата, докато тя се поддава на неговата работа, т.е. докато нейната материя е пластична. Щом се втвърди и той не може повече да я извайва да изявява своето творческо естество, той я напуща, и заедно със себе си отнася и живота - отива да търси нови целини и материи, които са по-меки, пластични и податливи на творчество.

- Щом мислите така, какво бихте казали за древното изкуство, което и сега след хиляди години има живот и стойност? - запита Благовест.

- Като излееш водата от чашата, нали остава мокрота, влага по нейните стени? Когато Духът е работил над материята, той я заливал със своето огнено дихание. С тази мокрота и следите от това дихание, произведенията на това изкуство живеят още. Но колко по-голям, красив и разнообразен е бил живота на техните ваятели! Скулптурата е една нищожна изява на Духа.

- Вие против изкуството ли сте? - запита замислено Благовест.

- Аз съм за изкуството, което носи живот, аз съм за пълната с вода чаша, ксято утолява жаждата, това е в нейното съдържание и нейния смисъл.

Формата на ореха е черупката, но тя сама за себе си няма никакъв смисъл освен да бъде хвърлена в огъня и изгорена. Тя има смисъл доколкото запазва съдържанието - ядката. Черупката може да е красива, може някой да се възхищава от нея, но нас ни интересува ядката, а черупката ни интересува дотолкова, доколкото може да ни отведе до съдържанието, и чрез него да открием смисъла!

Наистина, може да има колекционери на разни черупки, това е тяхна работа. Ние се стремим да поставим всяко нещо на неговото място, което му е определила природата, защото чувството за красота не е наша рожба, то най-напред го има в природата. Ако не го има в природа!а, ние няма от къде да го вземем, няма да имаме никакъв усет към него.

Природата по своите безбройни пътища ни го е предала, присадила и чак тогава ние сме го видяли отвън и изживели отвътре, и сме се опитали да го пресъздадем. Ако нашето изкуство иска да има някакъв живот и смисъл, то в никакъв случай не бива да противоречи на изкуството в природата, където формата има смисъл да запази съдържанието и да покаже смисъла.

Духът е алфата и омегата на всичко в света, и той е най-непосредствената изява на Бога. Всичко в което Духът не присъствува, е мъртво! Било мъж, жена или нещо от природата, ако в него не е Духът, ако е мъртво защото Духът е който оживотворява нещата, нищо е!

Може една форма да бъде грозна по човешки казано, но ако в нея присъствува Духът - живота, тя е несравнено много повече от най-красивата, но мъртва форма. Виждаш ли, хе онова там дръвце в полето? - То нито е красиво, нито е голямо, нито прави с нещо впечатление..., но то е много повече, то е по-красиво и от най-красиво нарисуваното дърво, защото това дръвце носи в себе си живота, искрата на живота от дървото на жената от рая. То на пролет ще се разлисти, ще цъфне и ще завърже плод.

Тази поезия, за която ти говориш и се възхищаваш, знаеш ли какво представлява - все едно най-видния актьор в света, но който е мъртъв! Наистина, той е облечен в най-красиви дрехи, поставен е в златен ковчег, затрупан е с най-хубави и ароматни цветя, за него са изписани и разлепени най-красивите и най-съдържателните некролози...

Всичко е красиво и хубаво, но липсва най-важното - живота. Живота с нищо не може да се запълни! За мене много по-голямо значение и красота има в един дървен шоп, едно свито гъдуларче обуто в цървулки, пред мъртвия па макар и най-велик цигулар!

Вятърът духаше от запад с голяма сила, носеше по полето снежни замръзнали топчета, които като сачми се набиваха в лицата и дрехите им! Затова бяха си извърнали главите на изток, изложили гърбовете си срещу вятъра. Но на студа, на вятъра и на неудобството, никой не обръщаше внимание!

Благовест слушаше, и най-различни и пълни с великолепие идеи и картини се мяркаха в главата му във връзка с написването на неговата книга. Той гледаше със съжаление сринатото до основи книжно знание и разбиране, всичките литературни ценности, които беше събирал цял живот с такова старание и благоговение - сега ги гледаше разхвърляни като град след земетресение!

Въпреки всичко това, в него се раждаха нови планове и Христов като слънце, което изгрява, почваше да изгрява като главен герой на неговия дълго мислен роман, и той почваше вече да гледа на него като бъдещ свой герой.