9. Иди в съда. Казаха

[Ани]

9. ИДИ В СЪДА, КАЗАХА...

четвъртък, 31 март 2016 г.

След демократичните промени, моята активност се увеличи, а това доведе до разминаване с мисленето на групата в Бургас. Повечето хора дърпаха назад към утъпкания път, и не бяха способни да схванат, че тъмната епоха свърши, и е време за промени в братския живот! Някои от тях разбираха, но искаха те да правят промени, а не аз.

Издателство „Сила и Живот” имаше нужда от помещение.

Апартамента на баща ми, вече не бе достатъчен! А аз нямах собствено жилище, защото имота на Братството още от 1962 г., бе прехвърлен на мое име, за да се запази. Такъв бе закона в България.

Ръководството недвусмислено ми каза, че няма да разрешат продължение на дейността ми върху братския имот. Поисках да се съберем, и обсъдим този въпрос на официално събрание. Но не получих отговор!

Не позволиха да се проведе събрание! Страхуваха се, че ще остане документ за този конфликт с мен. Лицемерието се превърна в единствено отношение към мен. Усмихваха ми се любезно, и влизаха в салона. Усмихваха ми се любезно, и излизаха от салона. А аз стоях в предверието с книгите и списанията си. Атмосферата беше тягостна! Най-сетне разбрах, че новото ръководство никога няма да седне на една маса, за да разговаря с мен! Усмивките им, симулиращи добри отношения с мен, щяха да продължат до безкрайност! И реших да приключа този театър!

Една сряда в 5 ч. заключих салона, и останах вътре!

Бяхме всъщност с Надя Баева, тогава единствения ми помощник в „Сила и Живот”. Написах обръщение към братята, че този акт е, за да излезе истината наяве, и го сложих на вратата. Надявах се, че ще се замислят, и ще попитат за каква истина говоря, и какво всъщност искам.

Около 5:30 ч. вратата на двора се отвори, и хората започнаха да идват за лекция. Гледах ги отвътре. Чувствах, че така трябва! Не трябваше да поддържам илюзии! Исках да разбера, останало ли е поне малко лоялност и разбиране към мен. Очакванията ми се оправдаха. Наистина чух онова, което те мислеха за мен, и което нямаше да чуя, ако бях сред тях тялом. Видях, как ги възмути постъпката ми! Започнаха да я коментират грубо, дори с цинизъм. Разсъждаваха елементарно: „Салонът е заключен, значи Милка е виновна!”

Никой не се замисли, защо всъщност съм заключила!

Но аз бях доволна! Успях да сваля маските от лицата им! Видях омразата към мен! И разбрах, че нямам никакъв шанс сред тези хора. Аз ли? Не, не аз. Идеята, за която работя, няма шанс в такава груба и бездуховна среда!

Видях, че намериха лист хартия, и започнаха да се подписват. Подготвяше се оплакване в Бургаския съд. Пожелаха да ме пратят в съда. Мисъл за разрешение проблема по братски, с разговор (което бе единствената цел на моя акт), не можа да проникне в умовете им.

Някъде към края, в двора влезе братовчед ми Петко. Носеше цигулката си. Като разбра какво е станало, той се опита да ме защити -кръвта вода не става! - После извади цигулката, и подхвана ритмична песен, за да трансформира напрежението!

Никакъв ефект! Даже му се скараха! И тогава една от новите сестри, с ясновидска дарба, се качи на пейката до входа, и каза: „Не виждам нищо хубаво тук! Нито Милка, нито вие ще спечелите! Тук виждам голяма разруха!...” И съкрушена слезе.

Ще се отклоня за малко. Спомних си думите й през 2011 г., когато беглом хвърлих поглед към салона, на път към бургаската гара. Дворът бе обрасъл с дървета и храсти! Сградата бе полусрутена! Наистина, разрухата бе факт!

Но тогава, в края на 20 век, когато стана тази случка, аз си мислех че имам сили да преборя сивата маса на невежеството и завистта. Не, нямах! Имах сили само да запазя душата си, и да си тръгна, за да не се смеся с онова бездушие, чието лице видях.

На другата сутрин, трима представители на Бургаското Братство дойдоха в салона, тоест в библиотеката, и ми връчиха призовка за съда. Направиха го с усмивка! Не ме попитаха нищо. Гледаха ме спокойно, като победители. Но аз усетих в сърцето си края! Работата ми за идеите на Учителя в Бургас, бе приключила!

Е, отидох в съда. Призовката си е призовка.

Съдийката ме прие. Запита ме защо съм заключила вратата. И да й кажех, едва ли щеше да ме разбере! Подадох й документа. Там, в съда, документите са по-важни.

Тя разгледа нотариалният акт на мое име, и с изненада каза: „Но Вие сте собственик!... Идете, и веднага сменете бравата! Те не ви обичат!....” Беше разбрала!...

Ето и епилога. Аз не смених бравата! Смених държавата! Животът ми започна отново!

Публикувано от Milka Kraleva в 22:32:00