50. Още за присъствието

[Ани]

50. ОЩЕ ЗА ПРИСЪСТВИЕТО

понеделник, 12 октомври 2015 г.

Днес ми се искаше да кажа на един невидим опонент следното: „Как мислиш драги, защо се чувствам щастлива, въпреки че съм сама?”

Ей така, искаше ми се да му задам този риторичен въпрос. Защото е истина!

Това е нещо, за което искам сега да се поразмисля. Чувствам се добре, и ми се пее, и се радвам на всяка птичка, която чувам отвън, на всеки лъч който свети през прозореца ми, и на всеки зелен, искрящо зелен лист на балкона ми!

Радвам се и на азалията, която днес цъфна с прекрасен цвят във високата саксия пред вратата ми! И толкова й се зарадвах, че я целунах.

И ми се иска пак да попитам мислено този субект, ще го нарека лицето Г.Х. [*3абележка на съставителя: Г.Х. = Георги Христов, виж и т. 42]

Лицето - защото съзнателно направи престъпление, а Г.Х. - за загадъчност!... Точно с това лице се обяснявам.

То ми писа преди два дни нагло писмо! Затова ми се поиска да запитам: „Защо ти, лицето Г.Х., мислиш, че се чувствам така балансирана, с мир в душата и пълно с радост от живота сърце, въпреки грозните обвинения, които криминалният ти ум ражда?”

Едва ли това лице може да ми отговори! То мисли за отмъщение!

И ако това лице ми отговори, то едва ли ще е онова, което аз мисля! Защото ние с това лице, сме от различно тесто! Следователно, и мислите ни са различни! То не усеща това. Тестото му е още много клисаво. Има нужда да се меси по-дълго, докато стане за хляб. И мислите му са клисави!

Сигурно ще каже: „Стига си се хвалила, аз те знам. Мислиш се за перфектна, придаваш си важност, и просто лъжеш, че си толкова щастлива!....” Така мисли това лице. Знам, защото мислите му са написани в писмо до мен. Нагло писмо, пак ще кажа!

Но аз нали знам, че вътре в мен нещо ликува! Как да му го обясня?

Лицето Г.Х. се яде отвътре, дразни се, опитва се да се настани на моето място, пъчи се с дребното си, и още необлагородено его! И точно това не му позволява да ме разбере и да повярва, че светът около мен пее и говори на език, който душата ми разбира, и на който тя откликва с радост, и с добро настроение!

Може би ще кажете, че не си струва да мисля за това лице!.... И , че не си струва да го питам това онова. И аз мисля така. Не си струва! А и да питам някой, който е на хиляди километри и не ме чува нито буквално, нито символично - просто си е една глупост!

Но въпросът не е там. Въпросът е в това, че аз като питам него, сама търся отговор на този въпрос, и ми е интересно да си обясня. На себе си. Да си отговоря, вместо него. И при този разговор със себе си, ми става още по-добре. Защото тогава именно разбирам, че не съм сама. Разбирам, че за да съм радостна, значи има някой, има нещо около мен, което излъчва радост и аз я усещам. Като че съм заедно с нещо, което създава тази атмосфера около мен. О, ето. Сега разбрах: Чувствам се заедно с..... Присъствието!

Виждам сега, че се усмихвате. Казвате си: „Е, тя Милка, съвсем се е пернала там в Америка!” Знам, че го казвате с усмивка, и че не е казано, за да ме обиди. Не е казано по начина, по който лицето Г.Х. говори. Не е казано със злоба, и вие не сте заели неговата поза на фатмак пред сгушени войници. Вие го казвате мило, но и с шеговит поглед, за да разбера колко съм „не в ред”!....

Но не е така! Казвам ви: Не е така! Присъствие около мен има! И аз Го усещам. То е благонамерено и подкрепящо, то е загрижено и хранително за душата ми. То просто е!.... за да ми е по-добре, за да не усещам липсата на корена, на почвата, където израснах.

Това Присъствие обхваща всички, които съм обичала, и са ме обичали. Не са малко! Те са много. Защото давах много години, без да се усещам даже, без да разбирам, че към хората през мен протича енергия за прогрес, за повдигане, за размисъл. Присъствието се е изявявало чрез мене към тях, и аз не съм мислела за това. Знаех, че нещо вътре в мен ме нуди, и аз се стремях да уча повече и повече, да разбирам повече и повече, да създавам повече и повече.

Присъствието е работело във мен! И то, не за да ме направи мен щастлива, а за да е добре на всички, дори и на такива като лицето Г.Х., които бяха близо до мен, почти на лакет разстояние, и почти всеки ден. Години, много години наред.

Тях сега не ги усещам! Те бяха временно явление. Но сега говоря за Присъствието. То ми носи любовта на другата част от хората край мен, на тази която не бе временно, а постоянно явление. Никога не спрях да усещам истинските тези, с които израснах - интелигентните, борбените, справедливите, мъдрите. Те бяха с мен и тогава, те са с мен и досега.

Деветата вълна в Бургас се надигна и ме отнесе далече, но любовта на тези невидими помагачи дойде с мен и тук. Усещам я наоколо, и без да виждам, те присъстват в ежедневието ми. Участват по техен си начин. Енергийно. Знам ли как? Те го знаят! Аз само го усещам! И не го крия. Има го!

Как да обясня на лицето Г.Х. този факт? Струва ли си? Да, вие вече ми го казахте. Не си струва. По-добре е да отида сега, и да полея азалията!

А лицето Г.Х. нека лае!

Около мен е Присъствието! Чувствам го! То трансформира всичко! Даже и лаят на едно зло куче, се превръща в шепот на листа, когато Присъствието е наоколо! То е като невидима броня! И като невидима попивателна за злобата! Попива я, за да не стига до мен.

Ето, написах тези няколко изречения. Казах ви го, и в ума ми няма повече въпроси.

Ясно ми е, че човек поеме ли риск да се пребори с двуглавата ламя, наречена завист и невежество, тогава до него застава Присъствието! И поема част от трудностите му! И на него му става леко! Пее му се! Вижда живота от светлата му страна!

Но, за да запази човек Присъствието около себе си, той трябва да е смел! Да се бори за по-високото, за по-доброто, за по-здравото!

Ето, разбрахте ме. Знаех, че трябва да ви го кажа. С вас обичам да говоря.

Така си говоря и с Присъствието. Вътре в себе си. Тихомълком. И с усмивка!

А това е Азалията. Във високата саксия. За да не си помислите, че ей така си я измислих за по-красноречиво. Тя е пред вратата ми. Цветовете й са красиви, и знам защо. Защото цветята са живи, и имат чувства. Показват ги на нас, които ги обичаме.

Те имат и очи. И виждат повече от нас. Те, със сигурност виждат и Присъствието. Е, как няма да полея Азалията? Как няма да й покажа, че я обичам? Тя не лае!....Тя ухае! Ухае на Присъствие!

Публикувано от Milka Kraleva в 9:35