Всемирна летопис, год. 1, брой 08

[Ани]

Списанието в PDF

Година 1, Брой 8

(1 януари 1920 г.)

1. Борби и насилия. — Стачките у нас — Вътрешен мир .......

2. Нова Естетика: 1) Из „Трепети на една душа“ (сонети), от Ив. Толев: На Учителя. 2) Забравени страници, . стихове от г-ца Олга Славчева: I. Признание. II. Просяци. III. Към новата година. IV. Нощен час. V. Оазис. VI. Двете топлини. VII. Напред. VIII. Молитва и IX. Грешният херувим.

3. А. Безант. Религия и музика (с портрета на лекторката).

4. Мистицизъм: 1) Поглед върху една мисъл, изказана от Бьоме. 2) Манфред и епохата на световната скръб, от Силвен Хо.

5. Боян Боев. Окултизъм и възпитание — Неотложни училищни реформи. Бъдещото училище (продължение от кн. VII).

6. П. Мълфорд: I. Няколко закони за силата и хубостта. II. Кои са нашите роднини?

7. Кабала: За сефиротите (с кабалистическата карта на Хенрих Кунрата и портрета на последния, огненият триъгълник, орелът-риболовец, кръстът в светеща звезда, - трите тернера и схемата на човешкото същество)

8. Самуел Р. Уелс. Физиогномия. — Очерци по Френология: 1) Определение на Френологията, 2) Френологията като изкуство. 3) Основата на Френологията. 4) Първите принципи. 5) Определяне на органите: домашни наклонности, егоистични наклонности, честолюбиви и управителни органи, морални чувства, усъвършителни способности, стремителни способности, литературни способности и разсъдителни способности: С една диаграма и символични карта на човешкия мозък и 16 образи. Превод от английски.

9. Проф. Ю. Нестлер. Хирогномия: 10. Астрологическа хирогномия на пръстите. II. Типове ръце: а) елементарна ръка. б) моторна ръка. в) чувствена ръка и г) психическа ръка със 7 фигури.

10. К. А. Либра. Астрология: влиянието на деканатите върху тялото и характера. Планетите. Слънцето. Луната.

11. Окултна хигиена и медицина. Ралф Ширле: Продължителността на човешкия живот.

12. Духовна опитност (факти и доказателства за силата и еволюцията на човешката душа): 1) — Сложили му „кюстек“, съобщ. С. Т, мирови съдия. 2) За пътуването на парах. „Волтурно“. 3) Сънят предсказал смъртта.

13. Книжнина.

14. Известия от редакцията на кориците.

[Ани]

БОРБИ И НАСИЛИЯ

Стачките у нас - Вътрешен мир

Злото между българите, както и между другите народ, действа по настоящем с най-голяма сила. Вследствие изобилно проляната човешка кръв в четири-годишната война, духовната енергия на човечеството, а следователно и на всеки отделен народ, е разстроена и е необходимо известно време, през което мистичните общества, които работят за общото благо, да въздействат с духовните си сили, за да урегулират човешкия прогрес и го насочат към висшия идеал на божествената правда и любов.

През тоя неизбежен период, борбите между народите и между отделните индивиди ще продължават. И всичките тия борби ще носят отпечатъка на издъхващия материализъм. И в България, както се констатира всекидневно те стават върху почвата на разни икономически искания. Всички съсловия или класи, чрез взаимен натиск със своите организирани сили, се стремят да извоюват все по-големи материални блага, за да осигурят по-охолен живот за своите членове. Те се заблуждават да мислят, че целта и средствата, които са избрали, са единственото призвание на човека и че вън от тях, животът нито има смисъл, нито пък е възможен. Потънали в тоя духовен мрак, обществените и политически борци в България са напрегнали сега всичките си сили и подобно на Сервантесовия герой, гонят миражи, които един ден ще изчезнат и ще се считат смешни.

Сега общият лозунг е: хляб и пари. Срещу тоя лозунг, който се издига отдолу, се противопоставя държавната дисциплина, консерватизмът на която никога не е отстъпвал с такава леснина и бързина, както се иска. И тъй двата противници се атакуват сега по всичките правила на военното изкуство, с цел единият от тях, изтощен в борбата, да капитулира пред насилието на другия. Употребяват се всички принудителни средства от едната и другата страна за постигането на тая цел, защото, мислят те, непременно трябва да има „победители“ и „победени“, и едните да наложат тежките си условия на другите. Победителят трябва да възтържествува и да каже на победителя: ,,vae victis!“ Също както в международната война.

Всичко това е много несериозно, ако не беше толкова печално. Хляб, пари и облекло има и ще има за всички. И няма нищо по-лесно от това, да нахраниш гладния и да облечеш голия. Щом го нахраниш и задоволиш, не само борбата ще престане, но и ще изчезне дори и всяко желание за борба. Станалото ще се забрави и ще се смята, че никога не е станало. По-проста философия от тая има ли? Държавното и частното наемничество в България, както и всякъде другаде, страда по настоящем от недоимък. Нима няма възможност да се задоволят неговите нужди и да се въдвори ред и тишина в страната, а с това и да се пресекат корените на наивните политически комбинации? За умните хора това е една задача от най-елементарните. И ако нашите държавници разбираха поне отчасти и повърхностно окултните закони на човешкия живот, те щяха не само да предотвратят всякакви стачки на държавните и частни работници, но и да впрегнат тяхната енергия в производството с максимална полза за народно благо в преживявания сега възстановителен период. Изкуството да управляваш е тясно свързано с науката за живота. Никой, обаче, не може да приложи успешно това изкуство на дело, ако няма елементарни познания от великата божествена наука за живота, тъй както се проявява в природата. Достатъчно е да се изтъкне, че природата, със своите незиблемни закони, ни най-малко не иска да знае нито за нашите войни, нито за нашите стачки, нито пък за някакво управление, осъществявано от разнородни и противоположни елементи, които, преди всичко, не познават управляваните от тях и себе си, за да се разбере, колко сме още далеч от едно истинско управление, което да насочва правилно развитието на духовните сили на народа.

Основата на човешкото общежитие е законът на любовта. Великият Учител Христос е казал на своите ученици, и чрез тях и на цялото човечество: „един е вашият учител, Христос, а всинца вие братя сте“^[1]. От това положение изхождат всичките принципи, върху които се гради живота на хората. Съединени чрез връзките на братството, хората от всичките времена и народи са предназначени да работят, да си помагат взаимно и да се самопожертват един за другиго, за да се постига винаги и постоянно обществената солидарност и общото благо, което, в последното си развитие, се проявява в духовното съвършенство. А за да работи, да помага и се пожертва за ближния, човек трябва да се вдъхновява и потиква от чистото и безкористно чувство на мировата любов, без което е немислим никакъв смислен живот на земята и никакво развитие. С любовта се отварят и заключените, и най-коравите сърца, с любовта се укротяват и побеждават, и най-жестоките врагове, с любовта се завладяват и убийците^[2], с любовта се отстраняват и даже предупреждават всички спънки в живота. Велика е силата на любовта! Нейните вибрации са в състояние да парализират всички противодействия. Стрелите на тъмно-червените гневни мисли се притъпяват и стопяват, когато се обгърнат от светло-розовите любовни мисъл-форми. И можете да си представите, какъв би бил ефектът и колко благотворни биха били последиците от него, ако тия любовни мисъл-форми биха излизали не само от редки и малобройни индивиди, а от едно многолюдно общество или от цял народ! За такова общество и за такъв народ не ще има нищо невъзможно, защото с тая сила той би бил всякога и непрестанно един велик и неограничен победител в полето на духовната култура.

Но за да могат да си служат в личната, обществената и политическата си дейност с това мощно оръжие Мировата любов - българите трябва да се превъзпитат коренно. Както сме обяснили и друг път, те са тръгнали, още от Освобождението си насам, в един много погрешен път на възпитание и образование. Ние доказахме и доказваме в редица статии - от чисто научно гледище и с доказателства, които не търпят никакви възражения, защото са основани на опит и наблюдения в живота на природата - че в българското учебно дело се налагат неотложни реформи, съобразени с неоспоримите окултни истини и с духа на времето^[3]. Като се използват твърде ценните задатъци на темперамента и характера на българския народ, окултните методи на възпитание и обучение са от естество да въздигнат в късо време новите поколения на високо умствено и морално равнище. Тия поколения, които се влияят от пороците на старите, минават от семейството в училището вече покварени, а в училището биват окончателно убивани морално. След това те излизат от училището в пълен смисъл на думата като умствен и нравствен пролетариат, и по примера на старите, се впущат в живота неподготвени за ползотворна работа - нещо повече: потънали в същите и даже по-големи пороци, отколкото старите. Слабоумие, леност и разврат - това са отличителните черти на съвременната българска младеж, в нейното мнозинство. С това ние не искаме да я обвиняваме или осъждаме, а констатираме само един факт, който е продукт на досегашните условия. Трябва ли да се върви по същия път и ако се върви по него, не ще ли се стигне неминуемо до пълна дегенерация на целия народ? На този въпрос не може съвестно да се отговори другояче освен, че без да се губи време, необходимо е час по-скоро да се поставят основите на новото възпитание и обучение. За тая цел Министерството на народната просвета, което е един от изпълнителните органи на държавната власт в това отношение и то най-главният - защото чрез него се възпитава, строи и укрепва душата на народа - трябва да престане да бъде партизанско Министерство, а да се повери на лице, което да предприеме бързи реформи в духа на окултните закони, като преустрои коренно цялата организация на училищното дело. Тръгнало в тоя нов път, това Министерство ще създаде едновременно и условия за новите влияния, и в другите второстепенни Министерства, то ще влияе ефикасно върху целия държавен и обществен живот, и така ще се тури началото на превъзпитанието на цялото общество. Мястото не ни позволява да изброим конкретно законодателните реформи, които трябва да се прокарат, но те произтичат ясно от основните принципи, които се излагат и разясняват в списанието.

Няма съмнение, че при изгряването на тая нова зора в народната просвета, останалите клонове на управлението ще се турят в хармония, защото ще се дадат новите насоки на обществената еволюция, от които те ще се ползват. Ще настъпи тогава и времето на синархическото управление.^[4] А при такова управление, което е основано на добре разбрания физиологически закон в природата, ще станат не само невъзможни, но и безсмислени всякакви обществени течения и вълнения, като сегашните, стачките, протестите, борбите и кръвопролитията ще се считат вече един смешен анахронизъм, който ще остане достояние на печалното минало. Неизбежно ще настъпи един траен и благодатен вътрешен мир между членовете на обществото, между отделните единици, които съставляват българския народ, и от сегашната социална неврастения няма да остане нито помен.

Ще съзнаят ли това всички наши обществени и политически дейци, за да напуснат отъпкания път и да тръгнат по пътя на примирението между разните съсловия от народа, на искреното побратимяване и сплотяване между всички българи, по пътя на истината, правдата и взаимната любов? Ако това съзнание се роди у тях и те станат нови хора, бъдещето на българския народ скоро ще се очертае в пълно благоденствие и напредък. В противен случай, той ще се лута из тъмните усои на невежеството и моралната поквара, ще страда и се мъчи години и векове, докато някоя несравнено по-голяма катастрофа не го вразуми.

---------------------------------------

[1] Евангелие от Матея 23:8

[2] Вж. разказът: Изпит от Блек (кн. 8 на списанието) дето се разяснява как Джета е укротил Арада, който посегнал да го убие.

[3] Вж. статията на Б. Боев „Окултизъм и възпитание - Неотложна училищна реформа“.

          [4] Вж. „Синархия“ - статии в кн. 1,2 и 3 на списанието.

[Ани]

Из „Трепети на една душа“

НА УЧИТЕЛЯ

Каква наслада сещам, душа велика, чиста,

кога се вслушвам в твоите божествени слова -

кога от теб се лее, с аурата златиста,

поток от светлина!

* 

Как твойта благост чудна сърцето упоява

във трепети безкрайни! И как бих бил готов

в един миг да прегърна вселената тогава,

препълнен със любов!

*

И с теб далеч унесен над бездните незнайни,

аз искам да разкрия дълбоките им тайни -

по твоето лице...

*

Но ще съзра ли нявга, зората де се ражда?

Ще утоли ли вечно любовната ми жажда

Великото Сърце?...

Иван Толев

[Ани]

НОВА ЕСТЕТИКА

ЗАБРАВЕНИ СТРАНИЦИ

* * *

ПРИЗНАНИЕ

Пред милото дете невинно

виновна аз стоя,

и в чистия му поглед право

не мога да се взра.

*

Пред погледа му лъчезарен

навеждам в свян очи,

и нему само аз се моля,

сал то да ме прости.

*

И никой друг не ще да види,

че страдам аз всегда,

че слънце колко да обичам,

стоя във тъмнина.

*

От гордост няма да покажа

сълзите пред света:

светът жесток ще се надсмее,

щом види, че скърбя.

*

Но пред детенцето невинно

навеждам аз очи,

покланям му се, кат в молитва,

във изповед с сълзи

*

Пред него тихо коленича

в безгласна изповед,

ах, тамо сладко аз ридая,

изплаквам тежък гнет

* * *

ПРОСЯЦИ

В съседска вратня просякът почука,

със плачеш глас си нещо той поиска,

във миг стопанът дарът му подаде

и той, доволен. весело отмина.

*

Така и в мене любовта почука,

и в моето сърце подслон поиска,

но с плач тогаз сърцето ми отвърна:

„и аз без дом, кат тебе съм, сестра“ ...

*

Но тя безмълвно, тайно се промъкна

във мойто бедно, плачещо сърце,

и в миг просветна там .. . Как дивна,

как царствено богата беше тя! . . .

*

Откак живее тя във мойта хижа,

не знам що е неволя и тъга :

от мен побегнаха сълзи и грижа,

тя с радост пълни моята душа

* * *

КЪМ НОВАТА ГОДИНА

Година нова веч настъпва

и носи тя незнайни бъднини . . .

Аз чакам я и плахо тръпна

и тихичко молитва шъпна

със сълзи на очи.

*

Мечта, красавице незнайна,

я виж, дете едно те чака

обятя щедри да разкриеш,

с милувки сълзи да изтриеш

в очите, уморени в мрака.

*

Ела, красавице ти света!

ела, пречиста още младост! . . .

изтрий с милувките скръбта ми

и кротко освежи духа ми,

с малко, малко радост!. . .

*

Година нова веч настъпва

и носи тя незнайни бъднини . . .

Аз чакам я и плахо тръпна

и тихичко молитва шъпна

със сълзи на очи. . .

* * *

НОЩЕН ЧАС

В тиха топла вечер

излезнах от града;

в полето се зареях,

заспало в тишина.

*

На запад веч угасна

последни слънчев плам,

и тихо е в гората,

като във некой храм

*

Но ей луната грейна

с безчислени звезди,

и жрецът посред нощни

молитва зареди.

*

Заслушах се в забрава

с възторг неизразим

във тихата молитва

на нощни дух незрим . .

*

Каква молитва слушах

от меката трева

от клонките, зефира,

бучащата река!

*

Унесена в наслада

и с сълзи на очи,

и аз с молитва тиха,

на Бога се молих.

*

И паднах на земята

от радост и тъга,

и плаках, молих, молих:

о Татко, чуй ме Ти!

*

Едно дете самотно,

чезнещо в тъмнина,

Те моли най-сърдечно:

прати му светлина!

* * *

ОАЗИСЪ

Посред пустинни пек ужасен

кат хала смърт семум бесней,

оазис има там прекрасен,

де вечно пролетта се смей.

*

Там палми гордо се люлеят,

привет изпращат надалек,

и райски птици чудно пеят

далече от пустинни пек.

*

И сенки има за отмора,

и среброструен извор там

води си плиска, морни хора

прекланят му се, като в храм.

*

И лунни нощи звездочели,

и мрак потаен и покой . . .

Там пътници за сън примрели,

изнесли веч пустинни бой,

*

заспиват сладко и сънуват

за приказен неземен кът,

че утре пак ще да пътуват

по пясъчни, безводен път

* * *

ДВЕТЕ ТОПЛИНИ

Де има ледена скала,

макар да е накрай света,

що слънчевата топлина

не може я разледени?

*

Де има кораво сърце,

окаменело от злина,

що милостта и любовта

не могат го преобрази?

*

Безспирно слънчеви лъчи

милуват ледната скала,

и тя топи се и сълзи,

кат бистра, прелестна роса.

*

На заледеното сърце

любовно благите слова

милуват нежно бол и гняв

със огъня на любовта. . .

*

На край света, на край света

скала вледена и злина

не могат вече устоя

пред огъня на любовта.

* * *

НАПРЕД!

Напред, девойко, във борбата!

Не бой се ти, не крий се веч:

по цели свят зове тръбата,

арената не е далеч!

*

Възпламени сърце прекрасно,

не тай змията веч в гърди,

и прегърни кръста ти страстно,

в борба и ти се нареди...

*

Явиш ли се и ти в борбата,

за помощ тебе ще зоват

страдалци много, без отплата

служи, служи и ти, до смърт.

*

Че утре сън като затвори

навеки твоите очи,

за тебе всеки ще говори,

че светла личност беше ти.

*

Над гроба ти не ще ридаят,

не ще оплакват твойта плът,

защото всички вече знаят,

че светлите души не мрат..

* * *

МОЛИТВА

О Татко милостиви, смири ми Ти душата!

помилвай ми челото, та нека да заспя...

че пъплят тъмни сенки и мъчат ми душата

от минали страданья и минали тегла...

*

Така да си почина, аз искам, безметежно,

да стихнат тежки мъки, изсушат се сълзи,

духът ми да се носи в мълчание безбрежно

и никога животът съня да не смути...

*

О Татко, дай таз милост! Но... знам че е напразно,:

ръка Ти нивга вече не ще ми я даде,

додето в мен сърцето — несвъртище омразно —

самичко не миряса, за винаги не спре..

* * *

СЪРЦЕТО

Кой знай играта на сърцето,

как се изменя всеки ден,

не би си мръщил той лицето,

не бил би нивга наскърбен.

*

То днес ни мъчи и терзае,..

избликва сълзи на очи,

а утре лудо заиграе,

обляно в радостни сълзи! . . .

* * *

ГРЪШНИЯТ ХЕРУВИМ

Съжител Божи, херувим,

пред светлия престол незрим,

изказа жарко таз молба:

„о Татко, нека йощ сега

на земни свят да се вестя, —

човешка дай ми ти съдба“.

*

— „Върви!“ Отец му отвеща,

„бъди ми верен ти всегда, ,

„закона строго ти пази,

„не чти кумири, суети,

доброто всякога люби

и чист при мен се пак върни!“

*

Във миг го Той преобрази

и образ строг се проясни,

блестящи къдри разпиля

по белоснежни рамена,

очи кат синьото небе,

с невинен поглед на дете.

*

Лицето блесна в красота,

корал изви се на уста,

в усмивка бисер просия

и в чистата оназ снага

греховен пламък се преля —

сърце човешко затуптя.

*

Девойка, прелестно дете,

с вълшебен устрем полете,

пред очарования глед

трепнаха нови красоти,

сърце й нежно се смути

от шумни, пъстър земен свет

*

В среднощ в гората се запря

и в съзерцание замря,

луна, звезди блестят в небе,

далеч се чуй ревът на звяр.

но ней яви се дневни цар

и тя земята в миг видя.

*

Земята в утринни лъчи

цъфтеше в чудни красоти,

там лъкатушеше река,

тук мила птичка сладко пей,

далече стадо вакло блей,

овчарска чуе се свирня . . .

*

Но пак във въздух полетя,

във град голям се тя найде,

съзря далеч молитвен дом,

сълзи на радост тя проля,

и литна радостна на там

към светлия божествен храм

*

Ала смутена затрептя:

човек един тя не видя

във тихия молитвен дом,

пред входа сал юноша сляп

ръка протяга, дрипав, блед

за милост моли болен, хром.

*

Сърце й нежно се смути

при тези горестни молби,

сълзи за първи път проля,

тя раната да излечи,

с любов гореща тя стопли,

със нежни ласки от сърце.

*

До лъкатушница река,

между дървета и цветя,

примамил беше нейни взор

един укичен, мили дом —

прекрасен момък често сам

мечтаеше на тоз прозор.

*

Красавец дивен беше той,

със нежни къдрици без брой,

като на врана от крило,

уста — трендафил разцъвтел,

а поглед тъмен, жив и смел,

и беломраморно чело

*

Тя често идваше насам

и той съзираше я там,

тя гледаше го с таен глед

той явно радваше се ней —-

славейче мило песен пей,

на момко млад любим съсед.

*

И той видя я във зори,

ръце скръстила на гърди,

и в отворени прозор

тя във страданье и тъга,

в очи с задържана сълза,

бе приковала своя взор.

*

Удивен и смутен бе той,

изгуби сън и мисли рой

възпламениха му ума,

и всеки ден по този час

той чакаше, зовеше с глас

таз чудно хубава мома.

*

Кажи, девойко мила, ти,

защо пред мене се вести

неземна, хубава, света?

защо смущаваш ме, кажи,

какво ми казват тез очи –

дали укор или молба?

*

Във светла, тиха лунна нощ

славеят пее сладко йощ.

той викаше я със страстен зов:

„ела, премиличко дете,

я вслушай се във туй сърце,

за теб горещо от любов“.

*

Във миг дойде посланик свет,

спомни й Божият завет

повика я във небеса,

във светло-синия ефир,

но тя отблъсна най-подир

умилно-кротката молба.

*

О, тя го любеше в тоз миг,

но нейния пречисти лик

не трябва там да се вести:

на Бога дала скъп обет,

от никой син на този свет

не трябва тя да се плени.

*

,О, любя, любя те, мой мил,

но Бог за туй ме би затрил.

аз нему длъжна съм довек,

да служа вярно със любов,

да слушам кроткия му зов,

в грях да не падна на човек“.

*

— „О, нежно, хубаво дете,

защо се плашиш от сърце,

тоз Бог царува в сини свод,

но тук, на красната земя,

той няма дел. Ела, ела,

ела да вкусим сладки плод,

*

Аз любя те, дете мое,

ти цяла в мене се преле,

дойди в самотния ми дом,

красавице моя, ела,

отдай ми свойта красота:

не ще ни стигне Божи гром“.

*

И пламна грешната снага

на таз божествена душа,

прескочи тя греховни праг,

забрави рая тя почти,

съмненья люти заглуши,

обгърна я смертелни мрак.

*

А той, в замяна, й дари

милувки нежни и сълзи,

които там в небесни шир,

далеч от земна суета

и от товара на плътта,

не са смутили нейни мир.

*

О, тя е негова сега,

той волни й дари крила,

човеку, тоз неверник млад,

безсмъртна, тя се повери,

ала кой знае той дали

е оценил тоз дар богат I

*

Да, вино, песни и жени

и разни весели игри

заведоха в далечен край

другаря мил на таз мома —

тя страдаше сега сама,

скърби душа, сърце ридай.

*

Безжалостният земен цар

не спомняше си веч със жар

мечтателни небесен лик

на нежното онуй дете,

при нея веч той не дойде,

не чу жалобния й вик.

*

— „О, вий, вършини, планини,

о, вие, месец и звезди,

летящи облаци без брой,

смилете се във този час

на жалния самотен глас,

о, дайте, дайте ми покой!

*

О, слънце сгрей със топлина

изстиналата ми душа,

о Татко мой, Ти сили дай,

пак волна да си полетя

със белоснежни си крила

към милия забравен рай.

*

Но смея ли да моля аз?

Покорих ли му се тогаз,

когато милият Отец,

на път за грешната земя,

да бъда чиста и света,

заръча, украси с венец?

*

Той нивга туй не би простил,

Той мене люто би проклел.

Изгубих свойта чистота,

възлюбих земен господар,

любих и любя го със жар, —

изгубих волни си крила.

*

Конец, конец на тоз живот,

във тесни дъсчени кивот,

аз искам, искам да умра,

но как? Безсмъртна ми душа,

в ад ли слезна да горя,

ще съм пак жива, да скърбя.

*

Но на безмерната й жал

глас тихичко й отвещал:

„девойко мила, не тъжи,

от Божи гняв не се плаши,

че колко всеки да греши,

сам себе с сълзи той теши.

*

А твойта рана, що боли,

сал времето ще излечи!

Дерзай! напред и песни пей

за свойте болки и тъги,

за хорски сълзи и беди,

любов в сърца човешки лей.

*

Аз Бог съм строг от край света,

но с правда движа таз земя,

и теб не ще да прокълна,

че кой е страдал и любил,

на мене трижди е по-мил —

Аз тебе ще благословя. . .“

ОЛГА СЛАВЧЕВА

[Ани]

РЕЛИГИЯ И МУЗИКА

Лекция, прочетена от А. Безант

в Мадрас на 7 март 1908 г.

Другари, Вие ме молехте да беседвам с Вас днес по въпрос, който аз още не съм засягала: за „религията и музиката“. Колкото се отнася до музиката, аз не ще говоря за нея, както би могъл да говори специалистът на това прекрасно, царствено изкуство, макар че, както мнозинството културни жени от моята раса, аз от детинство съм изучвала до известна степен музиката, и принадлежа към семейство, членовете на което са били познавачи на музиката. Но моят бурен и труден живот не ми даде възможността да изуча това изкуство, което същевременно може да се счита и наука. За да бъдеш майстор в музиката и в теорията, и в изпълнението, трябва да и отдадеш целият си живот, а моят живот е бил посветен на други цели, на други задачи. Музиката е наистина изражение на божествената красота и тя е достойна да й се посвети цел живот. Макар аз да се покланям на

всичко прекрасно, в тази кратка беседа аз ще разгледам музиката не от гледна точка на артиста, а от гледна точка на окултиста, и ще ви моля днес да застанете именно на тази гледна точка, колкото и да е тя чужда за вас.

Защо музиката оказва такова силно влияние на страстите и на емоциите на човека? Защо религията е намирала постоянно в музиката една от своите най-силни помощници, едно от своите най-възвишени вдъхновения? Защо дори в ней-великите интелектуални религиозни моменти, като напр. във време на медитация, музиката, която се обръща, така да се каже, към света на чувствата — Оказва се все пак полезна? Очевидно, тя помага на ума да се повдига от физическото поле и му съдейства да възлезва и отлита във висшите области на съзнанието. Ние се срещаме във всички религии с това влияние на музиката.

Дето и да ви се случи да пътувате, на Изток или на Запад, навред вие ще видите едно и също: навред музиката съставлява съществена част от религиозните церемонии и богослужения. Но на Запад музиката се е насочила в по-други линии, отколкото на Изток. Тя се е нагласила да действа на страстите и чувствата повече, отколкото на истински духовната човешка природа и, при все това, тя играе преобладаваща роля в най-високите религиозни обреди на западната църква. Трябва да се забележи, че в „литургията“, този централен акт на християнското богослужение, някои от изпълняваните каденции са се запазили от най-дълбока древност. Аз не говоря за великолепната съвременна музика, с която велики музиканти са украсили християнските църковни ритуали; аз подразбирам старинния „Plein Chant“, силните и дълбоки ноти на който са се запазили от незапомнени времена в някои руски свещени напеви, също, както и в гръцката църква. Съществуват, както съм слушала, каденции, които били заети от евреите, и ако вие попитате евреите, от къде са. у тях тези каденции, те ще отговорят, че тези напеви са съществували в най-първите дни от живота на тяхната раса и че познанието за тях се е запазило в едно известно семейство от коленото на Левия, което ги е получило от първите пророци на тяхното племе, велики ясновидци и познавачи на божественото знание. Те прибавят към това, че има някои каденции, най-драгоценните от всички, които никога не могат да излязат из пределите на това семейство, и които рядко се изпълняват, и то само в религиозните церемонии от особена важност, от членовете на това семейство, които знаят тайната на техните особени интонации. Това са истински мантри на древно-еврейски език и те са се запазили от дълбока старина, тъй като еврейският народ е бил един от най-старите цивилизовани народи. Би могла да се проследи неговата древност до такова далечно минало, в сравнение с което датите на неговите свещени писания са дати на вчерашния ден. Дълго време преди да се споменуват тези писания, евреите са съставлявали семето на тази древна раса, която така силно е влияла на Персия в дните, когато последната е изповядвала религията на Иран. Евреите вече са съществували и тогава и още много по-рано; тяхното съществуване може да се проследи до тази епоха, когато там, дето сега се люлеят вълните на Атлантическия океан, се е простирал обширен континент. В тези отдалечени времена на Атлантида е възникнала еврейската раса, нейна родина е била древната Атлантида, и все там вие ще намерите родината на тия странни съчетания на музикални ноти, които произвеждат такова необикновено действие върху физическите тела на слушателите. Те разпръсват цялото същество на човека, като пробуждат силна и току речи не поддаваща се на контрол емоция. Аз съм слушала, че друг народ, който обладава знанието на тези особени каденции, се явяват древните китайци; това е също така народ, който има зад себе си неизмеримо минало, и който, подобно на евреите, произхожда от четвъртата коренна раса. Съвременната китайска музика има много особености, но съвсем други. Китайците я извличат не само с пръсти, както на „том-том“, или с духане, както на флейта и на други духови инструменти, но т употребяват също така инструменти, които се състоят от две части — като лък и цигулка — направени от еднакъв материал; нещо прилично на дървена цигулка без какви да е струни, на която свирят със също така дървен лък без влакна, или пък подобен инструмент от метал с металически лък. Вие можете да помислите, че от такъв инструменти може да се получи само хрипа, скриптене, свиркане, но уверявам ви, че това не е така. Веднъж, когато бях в Калифорния, в Сан Франциско, поканиха ме в китайския театър, дето много добра китайска трупа представляваше драма. Да се намести зрителя на самата сцена, се счита в китайския театър, като знак на голямо почитание, и нас заведоха там. Такова положение има това предимство за наблюдателя, че той вижда и драмата и впечатлението, която тя произвежда на зрителите. Никога нема да забравя аз този огромен театър, натъпкан отгоре до долу с напрегнати китайски лица, следящи с дълбок интерес представлението. Тук аз имах случай! отблизо да разгледам тези странни инструменти, на които свирят на дърво с дърво и на метал с метал. Странни и вълшебни бяха звуковете. Когато във време на представлението се изпълняваше сцена на насилие, бръмченето и трясъкът на тези инструменти произвеждаха особено внимание на зрителите и можеше да се види, как вълна от потрепване пробягваше по внимателните лица. Като некакъв кошмар изглеждаше това море от лица, намиращи се под влиянието на толкова странни и потресни звукове. На мен те произведоха впечатление на тревога, нещо като физическа тъга и разстройство, които никога не е извиквала в мене никоя друга музика. Не може да се каже, че тези звуци бяха много шумни: силният удар на „Арата“ дава много по-голям звук, ако е позволено да се нарече това звук. Това беше нещо остро, раздирателно. Макар нотите и да бяха музикални, пълни и силни, но, изглеждаше, че те проникват в тялото и се разкъсват в него това бяха, ако можем така да се изразим, разривни бомби на звука.

Както в китайската и еврейската музика, така и в индуската, интервалите между нотите са много по-малко отколкото в западната музика; хроматичната гама на Запад се заключава изцяло в пределите на фортепианната клавиатура, а на Изток има още много ноти изпомежду, и тези степени са така тесни, щото не могат да бъдат различими за западния слух, докато той не се развие достатъчно, за да ги схване; ето защо западните чужденци често обвиняват индуските музиканти в това, че те са „безцветни“, че те „фалшифинират“, тогава когато тези музиканти извикват трепет от възторг всред своите съотечественици с тези крайно тънки деления на звука, които се произвеждат от изкусния глас или пръстите на артиста Индуският слух, по пътя на дълга наследственост, се е развил до възможността да оцени тези тънки деления на звука, така както окото на кашмирския или персийския тъкач различава сенките на бои, недостъпни за други очи. Аз предполагам, че благодарение на това, индуското ухо е станало по-тънък възприемник на звука, отколкото европейското, и възможно е, ясновидещето изследване да го намери и по-тънко специализирано.

Има още друга съществена разлика между източната и западната музика. Източната музика представлява последователност па звуковете, мелодия, тогава когато западната музика се състои от ноти, взети едновременно и съставящи хармония. Първата, съответно на разрастването си, дава все по-тънки деления, става все по-ефирна и по-неуловима; а другата, като се разраства, става все по-масивна и все по-разкошна в сложността на своите сливащи се звукове. Хармонията за западния слух е велика вдъхновителка на чувствата, тя се създава от съединението на много ноти, които звучат едновременно и съставляват акорди, които се намират във взаимно сродство, определяно от най-строги правила. Хармонията е наука, и трудна наука, и за да бъде майстор в хармонията, човек е длъжен да знае съотношението на всека нота с другите ноти и длъжен е да умее да ги съедини по такъв начин, щото слухът да бъде напълно удовлетворен от общата сложна маса на звуковете. Ако се въведе дисонанс, както това се прави да се обогати хармонията, той всякога трябва да бъде разрешен, така че след мигновеното потръсване на слуха да следва още по-голямо изтънчена наслада. Понякога две ноти, взети едновременно и отделно от други, могат да накарат да си запушим ушите, но умело разположени в съчетание с други ноти, те вече доставят наслада¹⁾.

Ние виждаме, че природата, в изграждането на своята музика, добре разбира цената на дисонанса и винаги в края на краищата го разрешава в съвършено съзвучие. Макар човешката природа и да е по-висша проява, отколкото е животинската природа, ние в началото виждаме такова безредие в нея, каквото не се среща всред животните. Растящата воля в човека въвежда шум и дисхармония в хармонията на природата, като се проявява агресивно и предизвикателно спрямо общия порядък. Но от тези бурни вихри на сблъскващи се човешки воли с време ще възникне могъщо течение на обединени човешки воли, които ще действат в хармония с Божествената Воля, и от човешкия дисонанс се създава нота, по-богата, по-пълна, отколкото всичките съзвучия, произвеждани от нечовешката природа.

На Запад, може би, затова, че там хората са повече войнствени и безпокойни, по вече своеволни и агресивни, тези размирни качества се отразяват и върху музиката и в нея се срешат цели ниагари от звукове, водовъртежи и стръмнини от акорди, цели бури от гърмовни инструментални удари и накрай, когато вече дишането се спира от тези стремителни звукови вълни, теб изведнъж, още треперещ, те хвърлят в цветущата долина на покоя, дето небесна мелодия, очарователна и сладостна, диша такава нежна и ясна хармония, каквато не познава източната музика.

В западната музика има още и друга страна, която трябва да се отбележи: тя пробужда страстите, понякога завладяна интелекта, но не затрогва духовните ноти, които заставят понякога да трептят нервите от радост, която се докосва по дълбочината си със страданието, при звуците на индуската музика. И аз понякога съм забелязвала, че дори там, дето индуската музика приканва към страстна любов, дори в своите любовни песни, тя се стреми да премине от страстното към емоционалното, от грубите форми към все по-тънките форми на господстващото желание.

Тази музика изразява най-нежните сенки на любовта, затрогва най-тънките струни, неудовлетворената тъга, вечно измамения стремеж към пълно единение; това вече не е призив към страст, а по-скоро повдигане на страстта до изтънчената и очистена емоция и възнасяне на последната в тези области, дето Духът се явява любящ, а Бог — предмет на любовта.

Както на Изток, така и на Запад, добре е известно приложението на музиката за пробуждане на страстта към война. Ние четем в Bhagavad-Gita за рога, употребяван от предводителите на великата битка, които го заставяли да звучи, като рева на лъва, и за това как тези могъщи ноти въодушевявали сражаващите се, разнасяйки се като кръстосани призиви и отговори всред събралата се боева войска. Аз не знам дали често в последно време се е употребявала на Изток музиката -— във време на война, за да подбужда у хората злите страсти; но в Европа музиката постоянно служи за това, щото във време на война да подбужда хората към отчаяни подвизи, като извиква у тях нервен подем с помощта на военната музика. Ако не ви се е случвало сами да видите шотландските планинци, вие, вероятно, сте слушали за тяхната планинска гайда. Тази гайда издава своеобразен, дълъг, бръмчащ и треперещ звук, който прилича на низката нота на вина²⁾, то е от съвсем друг характер. Като се слива с тази непрекъсваща се и всичко покриваща нота, и като се преплита с нея, лее се във време на война срещу куршумите и гранатите поток от звуци, някаква смес От ридаещи, пискливи виещи и викащи ноти, които раздират ушите, но пробуждат страстите. Наред с настъпващите войници, или зад тях, идат гайдарите със своите планински гайди, звуковете на които се носят над дрънкането на оръжията и над тропота на конницата. И там, дето се чува звук от боева гайда, там хората отиват на смърт с разгорещена кръв, с биещи в отговор на нейните звуци сърца. Понякога, гайдарят бива момче недостатъчно порасло, за да се сражава, но доволно силно за да тръби; и колко бива горд този ма лък гайдар, когато той отива в сражение и заставя да звучи над главата на по-възрастните бойният призив, който е така познат на всеки шотландец. Вие, може би, сте чели патетическата история, станала през южно-африканската война, когато шестнадесет годишно момче, тежко ранено, с пребити нозе, молило своите другари да го прислонят към скалата и в предсмъртна агония под звуковете на своята боева гайда изпращало своя полк към победа. Тези гайди възбуждат у шотландските планинци най-неудържима храброст —толкова могъщо е влиянието на тази музика върху техните страсти.

Но да оставим военната музика и да преминем за минута към влиянието на музиката върху друга страст, половата, която в своята висша форма, изтънчена до емоция, минава в любов между мъжа и жената. Както бива неудържима лудостта във време на сражение, така също са несложни, широки, масивни тези могъщи избухвания на животинската страст. В много опери на Запад, музиката се явява изразителна и вдъхновителка на тази страст; във всяка от тях се срещат песни на любовта, едни по-груби, други по-тънки, но всички възбуждат страст, а не емоция. Ако вие почнете да наблюдавате действието на тази музика върху публиката, вие ще видите, че всякога някакво възбуждане начева да вълнува кръвта, страните горят, очите блестят, у мнозина се появяват тръпки. Съвсем вярно мислят  тези, които считат, че е неразумно да се води младежта на опера, която така силно възбужда страстите, без знанието и волята на тези, които я слушат. Благоразумните бащи и майки опазват юношите и младите момичета от опери, в които се третира любовта като страст, защото такава музика, като пробужда страстната природа, може да събуди преждевременното развитие на половия живот. Но има опери, темата на които не е животинската страст, а човешката любов в нейната най-висша и най-благородна форма, любов, която се разцъфтява в самопожертване, защото самопожертването се явява като естествен цвят, който израства от корена на любовта. Музиката на една от оперите на Вагнер в ранния период на творчеството му: „Хвърчащия Холандец“ (Моряк Скиталец) изразява именно такава любов. Фабулата на тази опера се заключава в това, че „Хвърчащия Холандец“ направил много злини, поради което бил обречен да живее в тялото си цели векове. като капитан на кораб, който носи навред по пътя си нещастие. Той не може да се избави от бремето на тялото си и не може да намери покой дотогава, докато не го обикне жена, която да му бъде вярна до смърт; само такава самоотвержена любов би могла да го освободи. Той среща момиче, което е видял насън, момиче, очаровано от разказите за него, за проклятието, което тежи над него. и за неговата нещастна съдба. В светилището на своето чисто сърце, тя дава оброк да го изкупи и молила се за среща с него, щото с вярност до гроб да снеме проклятието, що тежало над него. Един юноша страстно я обича и се сватосва за нея, но тя устойчиво отклонява тази любов, която й обещава семейно щастие и мъжко покровителство ; като устремява сърцето си към висша любов, тя отдава девственото си чувство на тази нещастна, отчаяна душа, която може да бъде освободена само чрез любов вярна до гроб. Хвърчащият холандец е покорен от чистотата и нежността на младото момиче; той чувства как неговото жестоко сърце се топи под светлите лъчи на нейната чиста нежност. Като чува за сватовщината на своя млад съперник и като се бои да не би младежката му страст да завоюва сърцето на момичето, хвърчащият холандец изпада в лудост, обезумява при мисълта, че може да изгуби току-що родилата се надежда за освобождение. Но очистен от собствената си любов, той се издига над себелюбието и се решава да свали от момичето даденото от нея обещание да го спаси; той иска щото тя да се възползва от Откриващата се пред нея по светла участ Той се отказва от спасението и се връща на кораба си, повдига платната и напуска пристанището. Момичето, като се откъсва от обятията на човека, който го моли да се венчае с него, тича след заминалия кораб и се хвърля в морето, така че нейната любов, вярна до смърт, да може да спаси отчаялата се душа на скиталеца. Музиката, която изразява чистотата на любовта, нейното страдание, нейното отречение и нейното отчаяние, се повдига все по-високо и по-високо, става все по-дълбока и все по-победоносна, докато на сцената се разкъсват облаците и изкупителната любов, заедно с отричащата се скръб се показват в небесата, след което крайния взрив на мелодията възвестява, че след страданието иде радост. Когато музиката изобразява такива теми и кара всички сърца да трептят в отговор на емоциите, изразявани от певците, тя само очиства и изтънчва чувствата на слушателите; такава музика прави по-дълбоко вдъхновение, което е създало старите легенди, в които като централна идея се явяват любовта, жертвата и смъртта.

А на коя страна от човешката природа действа тази музика, щом като тя не пробужда страстта, а по-скоро издига човека над нея! Освен вашето плътно физическо тяло, вие имате и по-тънко тяло, състоящо се от по-тънка материя, отколкото физическата, — материя, коя го вибрира с по-кратки и по-бързи вълни, отколкото вълните на по-плътната физическа материя. В състава на това по-тънко тяло влизат различни степени от тънка материя, защото тънката материя обладава също такива различни състояния, каквито са твърдото, течното, газообразното и етерното състояние на физическата материя. Тези различни състояния отговарят на дължината на вълните, които се образуват от трептенията на музикалните ноти и най-грубите отговарят на трептения, които изразяват животински страсти, а най тънките на трептения, които изразяват човешката любов. Както съществува съответственост между трептенията на материята и промените в съзнанието, така и трептенията на по-тънкото тяло извикват изменение в съзнанието на слушателите, благодарение на които последните изпитват страсти и емоции, изобразявани от музиката. Оттук и силата на музиката да извиква страсти и емоции у слушателите : тази игра на трептенията може да бъде наблюдавана от развито зрение в това време, когато физическото ухо отговаря на трептенията в най-грубите частици, които образува въздухът. Големите маси от трептенията се образуват от много ноти, удряни, наведнъж. както в акордите на зап. музика; такива .масивни звуци се възпроизвеждат главно от най-грубите частици на материята, която съставлява тънкото тяло, тогава когато на единичните нежни или високи ноти най-леко отговарят неговите най-тънки частици.

Ани Безант

Да се спрем за минутка на значението на „нотата“. В що се състои разликата между „нота“ и шум? Всеки ученик ще отговори, че шум се нарича съвкупност от неправилни колебания, които се срещат, смесват и отразя-ват върху тъпанчето на ухото в неправилни, безредни движения. „Нотата“ пък се състои от правилни ритмични колебания, които създават въздушни вълни с определена дължина. Голямо количество от тези колебания се сливат във вътрешността на ухото и еднакво число вибрации дава винаги една и съща нота. Вън от ухото и вътре в него, това са трептения, движение на материята. Те стават звук са :о тогава, когато достигнат до съзнанието чрез трептенията на тънкото тяло. Вслушайте се в сцената, когато въз-духът почва да минава през нейния отвор, вие от начало слушате като че ли духане на въздуха. С ускоряване въртенето на диска те се съединяват в низка нота. Съответно ускоряването въртенето на диска, нотата става все по-висока и по-висока и накрай дохожда до най високия и най-тънък звук. Със следващото ускорение на въртенето настъпва тишина, тъй като слухът е изгубил вече способността да възприема колебанията. Отначало слухът може да различава отделните въздушни удари, слухът губи способността да ги различава и тогава ударите се сливат и възниква нотата. Заедно с ускорение движението на диска се увеличават се в по-голямо количество колебанията в секунда, и по такъв начин нотата става все по-висока и по-висока, до като не премине в безмълвие. Защо в безмълвие ? Затова, че ухото не може повече да отговаря на трептенията и да ги възпроизвежда, и макар че те продължават да цепят въздуха, но от нас те вече не се чуват. Ако се произведе този Опит пред група хора, то ще се укаже, че едни възприемат ускоряващите се колебания по-дълго време, отколкото други, така че, когато за не-кои вече настъпва тишина, други още чуват високия звук.

Когато музиката се състои от най-тънки и най-нежни звуци, тя действа на по-тънките частици на тънкото тяло, тогава когато по-масивната хармония действа на по-грубите негови частици. Когато някой разбира това ясно, както това разбира опитният окултист, той може да избира трептения съобразно с резултатите, които те произвеждат; по такъв начин се е създала науката за мантрите. Хора, които не облада-ват тези знания, не могат да достигнат същите резултати.

Емоциите от всички степени могат да бъдат извикани по такъв начин, и тъй като музиката е способна да изразява чувства все по-изтънчени, като самоотвержена любов, самоотречение и поклонение, съответен симпатически трепет може да бъде извикан и в духовното тяло на човека и тогава човек, като се възнесе на крилата на музикалните трептения, може да достигне прага на духовния свят. По такъв начин музиката служи на религията, както на Изток, така и на Запад. На Запад най-великите музиканти напрягат всичките си сили, за да изразят в звукове висшите човешки чувства и ако би се представил случай на източния жител за пръв път да чуе една от литургиите, написани от майстор на божественото музикално изкуство, той, при всичкото си незнание на латински език, както и на липсата от навик за употребяване на акорди, попаднал би, при все това, под очарованието на тази музика и би изпитал чувство на успокоение и вдълбочаване. разполагаше го към медитация. А какво става? — Когато музиката въздиша, плаче и ридае, изразяваните от нея чувства се предават на вашето сърце. Ако, разбирайки думите, които предават чувството на разкаяние за сторени грехове, молба за прошение за извършено беззаконие, вие им съчувствате, музиката „Qui tollis“ в „Miserere“, която съпровожда тези думи, ще ви застави да плачете и така ще подейства на вашето сърце, че то ще забие в отговор на патоса на тези думи. По-нататък в скръбното настроение на музиката, незабелязано ще се появят тихи звуци на всепрощение и нежната мелодия, която установява ваше.о чувство на тъга, ще зазвучи с милосърдие и ще изрази божествения мир н божествената любов. След това ще се чуе по-радостно пение, а когато Божествения Вестител, като се спуща от небето, донася благословение, мир и светлина, тогава се разнася призив към народа, да възнесе той към Бога своето сърце и да се приготви към извършваното в олтаря тайнство, към приемане на Светите Дарове, чрез които божественото начало се съединява с човешкото. Всяко изменение на музиката е способно да извика съответни чувства в сърцата на молещите се. И културните хора и невежествените селяни, всички прекланят колена с едни и същи чувства, проникват се от едни и същи емоции, винаги се очистват, засилват и възнасят с нарастващите вълни на музиката, които ги повдигат от видимия свят в преддверието на невидимия храм на духа.

Но колкото и да е силна и благородна западната музика, в нея няма тази неуловима сила, присъща на индуската музика, която разполага към висши форми на медитация, когато звуците на музиката прехождат постепенно в безмълвие, и възхитеното съзнание, като напуска тялото във вълните на мелодията, преминава във висшите области. Съществуват нежни ноти, издавани от музикални инструменти, които пробуждат  най-тънки трептения във висшия тела, и когато те като че ли престават да звучат, духът се освобождава. Мен се струва, че тези необикновено нежни по ти обладават по-голяма власт, отколкото каквито и да е акорди. Акордът пробужда страст или емоция, а тези особени ноти извикват духовен екстаз; едното разполага към дейност, а другото привежда към спокойствие, към съзерцание и към вътрешен мир. И именно в това, както мен се струва, се заключава тази голяма услуга, която музиката може да укаже на религията, защото затруднението, срещано във време на медитация, изхожда в голяма част от нашия висш проводник. Като привикне постоянно да отговаря на въздействията отвън, той се намира в постоянно трептение и вечно мени своите трептения. Тези трептения извикват безконечни изменения в съзнанието, а тези изменения на свой ред действат върху него. Религиозната музика пречи на тези изменения на съзнанието, извиква свои собствени вибрации в менталното тяло и, вместо нестроен шум, установява ритмични трептения на музиката. Като задържа тези еднородни вибрации, целия състав на тялото постепенно се успокоява и постигнатото спокойствие се отразява върху устойчивостта на съзнанието, което работи в съответствие със своя ритмично-трептящ проводник. По такъв начин музиката може да съдейства на това, щото вибрациите на менталното тяло да помагат за устойчивостта на съзнанието. По тоя начин успокояването и привеждането на съзнанието в устойчиво състояние във време на медитация е една от заслугите, които музиката може да укаже на религията. Но бива и нещо друго, когато ние употребяваме специалната форма на музиката, известна под името „Мантра“. „Мантра“ е последователно съчетание от звукове, разпределени така, щото да произведат определено действие. Всяка Мантра е подчинена на своята Дева, която принадлежи към една от йерархиите, които имат всяка своя определена музикална нота. Според това е съставено и съчетанието на звуковете в Мантрата. Когато тънкото тяло вибрира съобразно това съчетание, то става по-чувствително към влиянието на Дева и повече разкрито за възприемане впечатления, идещи от нея. Мантра създава механически такива условия, които трудно могат да бъдат достигнати по друг път, и с това съкратява времето за приготовление към медитация, като запазва по такъв начин силата на ума и волята за самата медитация. Мантрата трябва да бъде правилно изпята или произнесена за себе си в правилна последователност, правилен каданс. Всяка последователност, всеки каданс има свое собствено трептеше действие, и ако вие ги изменяте, вие изменяте и тяхното действие, защото законите на звука са неприложни, както и всичките други закони на природата.

Друг добре известен факт се заключава в това, че общата Мантра може да се направи повече действителна за отделния индивид, ако в нея има последователност на звуковете, наричана bija. Но това трябва да бъде изпълнено от човек, посветен в науката на вибрациите, който умее да избира такива звуци, които съответстват на индивида и да съвпадат, както с мелодията на Мантрата, така и с нотата на индивида. Всеки от нас има своя нога, която постоянно звучи и която е съвкупност от вибрациите на нашето висше тяло. От нас постоянно изхожда тая нота, тя се смесва с нотите от нашите нисши тела и „Девите“ винаги я слушат. Тази вечно звучаща нота е недостъпна за тъпия земен слух, но във висшите светове тя звучи винаги ясно, и от нас зависи дали да създаваме.в нашите земни животи само нестройни съчетания, само шум, или пък музика, която да съответства на нашата истинска нота и която да усилва световната хармония. Когато ние се усъвършенстваме в духовния живот, трептенията на всички наши тела стават все по-хармонични и по-музикални и тези ноти, които ние сами създаваме, служат на красотата на общото. Основната нота на човека е неговия истински звук, неговото истинско име; това не е името на преходната личност, а това име, което остава неизменно в продължение на целия цикъл от раждания и умирания. Това име, по което „Девите“ ни знаят, е име, на което нашата душа отговаря, когато то звучи в пространствата. То може да бъде заглушено от дисхармонията на страстите, може да потъне във вихъра на бурните, нестройни мисли, но при все това то вечно звучи в дълбочината на нашето сърце и истинския живот получава изражение в тази нота. Според това, как ние растем за духовната реалност и се издигаме над световните дисонанси, всред които живеем, ние създаваме истинска музика и съединяваме нашето битие в една чиста нота с безчислени хармонични тонове.. Когато земните Мантри ни привеждат в хармонично настроение, ние се приближаваме към пението на тази безконечна Мантра, която ще бъде наша, когато духът осъществи своето освобождение, Мантра, която ще направи нашите проводници недостъпни за земните дисонанси. Музиката ни помага, когато ние я избираме вярно, и тя ни задържа, ако ние я употребяваме за пробуждане на низшето, а не на висшето. Съединете религията с музиката и последната ще стане по-вдъхновена, а религията ще стане по-действителна, и тогава висшата музика и одухотворената религия, слети в едно, ще ви помогнат по-бърже да се издигате към съвършенство.

_____________________

1) Дисонансът никога не трябва да завършва фраза, и трябва да бъде разрешен в консонирващ акорд, който да възбужда ново чувство на радост

2) Индуски струнен инструмент, нещо като тамбура.

[Ани]

Мистицизъм

I.

Поглед върху една мисъл, изказана от Бьоме

„В Бога се заключава не той сам, а неговото основание като първобитна основа или по-скоро като безосновност“ — говори Яков Бьоме.

Това е една от неговите най-загадъчни дефиниции на Върховното

Същество, което той, може би, в скритите области на подсъзнанието е отхвърлял, за да се приближи, без да желае, до зрението на поклонниците на Буда, за проявената и царстваща в брилянтните води на Нирвана Божествена Атма.

Тая мисъл за непросветения в тайните на мистицизма тъне в тъмна бездна, скрита в сиви мъгли. Тя е беззвездна нощ, в която, угнетен, духът мълчи. А за тоя, който е летял вече в трепетните ефири на интуицията, тя е светкавица в оловна нощ, откровение, което крие твърдите зърна на истината.

Защото твърде ясно е, че безосновността крие в себе си своите основания, от които тя няма нужда, а проявеният Бог е тая безосновност, която крие вечността, защото вечността е в Него.

От нищо не може да се появи нищо. Но това, което за нашия, съставен от най-несъвършени физически атоми, мозък е нищо, представя цел свят от проявени висши битиета, които от своя страна не са нищо друго, освен огромни дивни цветове на тоя първичен „Аз“, на това развиващо се в летежа на вековете „нещо“, на тая най-после първопричина, която ние наричаме Бог.

Тоя вечен развой на Великия Дух, в когото човек и познаваемия от него свят е само временна форма, е тъй далеч от каквато и да била земна представа, щото не ни остава друго, освен да гадаем по това,което ни е дадено, за онова Върховно Цяло, на което то е само малка част, по същият начин, по който палеонтологът гадае по намерената при разкопките на земята кост за конструкцията на известно предпотопно животно.

А това по никой начин не може да ни доведе до крайната истина, защото са ограничени областите на познанието, което е възможно в пределите на физическия мозък. В земната си обвивка човешкият дух е обречен на вечно блуждение.

Но все пак има хора, които са в състояние, вследствие своята голяма духовна култура, в известни моменти да полетят в сферите на чистата абстракция, да съзерцават Бога в неговите помисли и деяния, в неговите прояви и основания и после да изкажат мисли, безпримерни по своята истинност, чрез тъмни и загадъчни фрази. Те са мистиците.

Ето от Плотин, Сведенборг, Бьоме и други имат своето право да бъдат връх сцената на мировата мисъл.

Да се повърнем отново към гореказаната фраза. Там твърде силно се набляга върху обстоятелството, че „в Бога се заключава не той сам, а неговото основание“. Това е един много правилен възглед от метафизична гледна точка.

Под понятието „Бог“ обикновено ние разбираме продукта на известни безначални основания. Основата на такова взрение се крие в догмите на християнството за приемане на съществуването на персонален Бог. Средновековните схоластици в продължение на дълги епохи, с тънки извъртвания, са се старали по некакъв начин да слеят личният Бог с неговите основания. Но това се указа невъзможно.

Именно затова и Бьоме, като говори за Бога, казва, че в него не трябва да заключаваме продукта на основанията, а самите основания.

По тоя начин ние достигаме до абсолютната истина, която се крие в първопричината на битието и можем да я мислим сравнително по ясно, открояваща се в мъглите на незнанието. Защото мисленето е една от низшите прояви на вечното битие, което само чрез пряко единение и съзерцание, в време на екстаз, може да бъде познато в своята пълнота.

Взрението на Бьоме по тоя въпрос извънредно много се приближава до взрението на браминистите. И те говорят, че Брама е само едно основание на всичко съществуващо и отричат в него проявената личност.

В модерната теософия твърде често се говори за двете най-висши сфери, недостъпни за земното разбиране. Горната от тях аз мисля, че Бьоме би нарекъл „непроявен Брама“, основанието само по себе си — истинския Бог, а долната е може-би Върховната Мисъл, която управлява вселената, проявата вън от основанията.

Но да спрем тук.

Никой човешки дух още не е проникнал в великите тайни на тия две области.

И векове ще се минат, и лебедът на времето хиляди пъти ще пресече орбитата на земята, без това да може да стане.

Защото тоя, който може да схване истинското основание, е Всеединият; а тоя, който желае да го достигне, безусловно трябва да се слее с Него.

За това има само един път — пътя на мистицизма. Но той е трънлив и минава през невзрачни бездни, из които само силният дух може да изскочи и се слее с вечната светлина на проявения Брама.

От голяма важност е и това, че великият немски мистик счита първобитната основа като безосновност.

Въпреки голямата парадоксалност, която на пръв поглед се съзира в това определение, то не трябва бързо да се отхвърля, защото, казано е и по-горе, че не всичко, което мистикът е схванал в минути на екстаз, може да бъде схванато и от нашия земен мозък.

Безосновността на първобитната причина е чисто мистична формула. Това, което съществува непроменимо в промяната на вечностите, е в действителност в висша степен неразбираемо. Да се дири то с методите на логиката, е безцелен труд.

Обаче, горната формула все пак е обяснима.

„Това, което заключава в себе си и своите основания, естествено е, че нема нужда от други такива: то е безосновност“.

Такава, навярно, е била първата мисъл на Бьоме при размишленията му за божествената същност.

На тая безосновност на Бога, като абсолютна първопричина, се основават всичките религиозни системи на миналото, които, без нея, биха били само поетически илюзии, създадени от човека за човека.

Всеединното, Всемогъщото, Вседоброто не може да има други основания, освен тия, които то само съдържа, следователно, то е пълната безосновност.

Из тая безосновност произлизат всичките основания на съществуващите в Бога неща.

Ако за момент се приеме Платоновата терминология, горното може да се изрази по следния начин: Бог е само мотив за съществуването на идеите, които се заключават в него.

Природата, в своята необятна разнообразност на форми и видове, е само олицетворение на тъй проявения Бог.

В всичко мистикът може да открие скритата идея.

И Платон, и Бьоме, и Сведенборг виждаха, че всяко нещо е само представител на известна идея, на известно божествено основание.

Но също и хората бяха за тях такива представители от една страна на нещата, а от друга, на идеите, защото — както казва Емерсон — човекът е една преходна форма между неодушевеното, което са нещата, а най-одушевеното, което са идеите.

И тъй трябва да се приеме, че действително в безосновността се крият основанията, които са създали вселената.

Тогава ние съвършено ясно бихме могли да проникнем в много от тайните на непознаваемото, скрити в тъмнината на незнанието.

Векове минават и преминават и човешкият дух непрестанно се бори, от една страна, с дракона на лъжата, а от друга, с прелитащите в съзнанието илюзии, за да може поне в края на всичко да познае своите основания, да узнае пътя. по който върви през своя живот.

За него загадъчните мисли на мистиците всякога трябва да бъдат това, което са звездите по нощното небе за загубения в недрата на Сахара пътник.

А горната мисъл на Бьоме е факела, който той трябва да носи при диренето на свещения храм на Вечната Воля.

Бог е вечно неразбираем.

Ние не знаем същностите, които крие в своите прояви.

Но в непрогледната нощ, която обгръща съзнанието, се появява великия мистик и проговаря с дълбок глас:

„В Бога се заключава не той сам, а неговото основание, като първобитна основа или по-скоро като безосновност“. —

Яснота озарява съзнанието.

И то, благодарение на него, на загадъчния обущар в Гьорлиц, — благодарение на Бьоме ¹).

II.

Манфред и епохата на световната скръб

Странно е това обстоятелство, че в историята всеки един от важните периоди се представя от известен герой-свръхчовек, който концентрира в себе си всички негови отличителни белези. Възможно е даже да се каже, че епохата с всичките свои достойнства и недостатъци се въплътява в известен човешки или поетически образ. Сократ, Аврели, Крал Артур, Франциск Азиски, Сид, Фауст, Сведенборг, Наполеон, Манфред²⁾ са представители на времена на силни духовни раздвижвания всред народите. Не е важно, че едни са съществували във физическия свят хора, а други са само поетически образи. Не тяхното фактическо положение, а отличителните черти, които кристализират в себе си, им дават право да бъдат върхове по планинската верига на историята.

Веднага с свършването на крайно материалистическия XVIII век и в самото начало на XIX, човечеството попада в тъй наречената епоха на световната скръб.

Мировата душа почва да се проявява в своята пълнота чрез човешкия дух: тоя последният съзира цялата голота на материалния свят и е овладян от страстен копнеж към непознаваемото.

Черните облаци на отчаянието надвисват над земята. Поезията е в ръцете на меланхолията — Леопарди търси покой вън от вълненията на живота. Шатобриан заблуждава в тъмните проходи на християнския мистицизъм. Хайне и Ленау негодуват против действителностьта, която разпръска техните романтични блянове. А всред всички тях цари дивния образ на Байрона, въплътен в Манфред, представител на цяла плеада навъсени и бурни скръбници.

Манфред е истинското въплъщение на епохата на световната скръб.

Той негодува с болки в огнено сърце, че грубата действителност не отговаря на изискванията, вложени в душата му от висшата природа. — Той дири познанието на отвъд световете със страшния копнеж, възможен само при свръхчовешки натури като неговата.

През дълги нощи в тъмната килия на своя мрачен замък, той изучва скритите сили на природата, законите, които я управляват, духовете, които господстват над нея. Неговата мощ достига непредположими предели. — Той е господар на духа на Алпите, на духа на Монт Блан, на духа на бурните океани.

Но все пак и той е роб на природните сили. Неговата собствена съдба господства над него. Той е в оковите на своята звезда. Страхотна, подобна на нощно заклинание, е песента, която духът на неговия живот пее над него.

В характера на Манфред изпъква борбата на материалното с мистичното. В него това са две противоположни стремления — две фурии, които се борят на живот и смърт.

Той се стреми към знание, към мощ, към сила : това е вълшебникът Манфред, владетелят на природните стихии, господарят на материалното.

Но той желае и мистична самозабрава, сън, в който миналото и бъдещето да се слеят само в един миг: това е мистикът Манфред, стремящият се към вечния покой дух.

И тия два порива тъй неясно се сливат, щото на пръв поглед Манфред изглежда да е изтъкан само от отрицания. В неговите думи се съзира убийствена индиферентност към Бога и към хората и действително неговото съзнание напълно е абстрахирано от тях. Но неговата воля не е и не може да бъде отделена сама в себе си.

В неговите действия се проявява освен силното презрение към грубата материалност, но и един неосъзнат стремеж към върховното битие, към Нирвана на браминистите, които той изразява в искането си, отправено към седемте, призовани от него, природни духове: ,.не искам нищо, дайте ми само вечна забрава“. — Манфред е един от тези, които са вникнали дълбоко в тайните и забулени бездни на познанието. Той е разбрал, че знанието е смърт. „Да знаеш много“ е равно на това „да знаеш нищо“. Културата и цивилизацията са само смяна на едно незнание с друго.

В нощните мъгли на живота никога не може ла проникне светъл лъч. Единственото спасение на достигналия върховете на земното познание е забравата, спокойната безконечна смърт.

Ето защо и той тъй страстно я желае, тъй неудържимо се стреми към нея.

Но възпира го пак едно от тия неща на живота, към които е привидно индиферентен.

То е любовта, която той е убил в себе си чрез една жена, чрез Астарта, за да заживее отново в него метаморфозирана в страшна болка, в злобата към всичко.

Любовта на Манфред е любов, която носи смърт на всички, които тя докосне.

И тук мисълта на Уайлда, че всеки убива туй що обича, напълно се потвърдява.

Омразата на Манфред към всичко съществуващо е само екзалтираното състояние на едно огромно отчаяние. Ненавистта му към човешкия род е само метаморфозирано състрадание.

С право Ницше казва: „той мрази, защото обича“.

Всичко това става ясно, при по-внимателно вникване в тоя епизод из живота на Манфред, който най-силно влияе връх крайната му съдба: именно епизода с Астарта. Тук се проявява в своята пълнота мистичния копнеж, който цари над неговия дух. Никакво спокойствие не му дава мисълта, че с своята обич той е убил най-любимото от него същество.

Астарта е един от огромните и загадъчни символи в мировата литература.

Тя е неизмерима болка, скрита в черен гръмотевичен облак. Нейният образ е тая сила, която овладява и разочарова.

Тя не е основата на Манфредовата скръб, която почива на дълбоко философски и социални условия, — но е върхът на всичко това, върхът, до който той е достигнал и от дето необходимо трябва да се сгромоляса.

Астарта не е нищо друго, освен въплъщение на Манфредовата съдба. Тя е олицетворение на епохата на световната скръб.

Сам Манфред говори, че тя приличала на него. Нейният поглед криел искрите, които, подобно на светкавица,се отразявали в неговия. Косите й, лицето й се отличавали от неговите само по своята нежност и мекота. Гласът й е само дивен консонанс на неговия.

А това е знаменателен факт. В книгите на средновековните мистици често се среща загадъчната мисъл, че „всякога висшата хармония, която съществува между две личности, е гибелна за тях“.

По отношение на хармонията, която свързва Манфред и Астарта, тая формула е напълно вярна.

Тя достига своя висш предел и изчезва с това, че той я убива, но не с своята ръка, а с сърцето си, което разбива нейното.

Забравата, която търси, е единственото спасение за него. Той дири, но не може да я намери.

С подобни кървави епизоди е изпълнен „Светая-Светих“ от душите на всички скръбници.

Всичко в тях е хаос: разбъркани понятия за добро и зло, огнени стремежи към непознаваемото, страшна борба между мистицизма и волята за власт.

Бурният устрем напред се разбива в скалите на грубата, действителност и се превръща в болка, която разкъсва с дива злоба техните сърца.

Ето защо и духът в царството на Ариман говори за техния представител Манфред: „той се мъчи ето какво е да си смъртен и да се стремиш към това, което е вън от пределите на смъртния мир“ —

Обаче, въпреки това, не трябва да си представяме тия скръбници в лицето на Манфред слаби и безволни.

Тяхната воля е до такава степен силна, щото е в състояние да подчини под себе си природните стихии.

Манфред е толкова силен, че с хлад отхвърля утешенията на стария абат, който иска да изкупи неговата, блуждала в грехове, душа.

Той е готов сам.да понесе всичко, без да желае примирение с небето и без да влезе в компромиси с ада.

„Не е тъй мъчно да се умре“ са неговите последни думи.

Това е Манфред: свръхчовекът в епохата на световната скръб, силният дух, страдащ от своята собствена сила, готов да рухне в бездните на чудовищните болки, без да признае злъчния афоризъм на Мефистофел: „Du bist am Ende — was dubist.“

Силвен ХО

__________________________
1) Jakob Bohme, немски теософ и мистик, роден в 1575 г., умрял в 1624 г., като обущар в Гйорлиц (Прусия). — Мисълта, която се разглежда, е взета от неговото съчинениe:Qrundlicher Bericht worn idichen und Nimmelichen Misterien.

2) Манфред – герой в поемата на Байрон: „Манфред“ („Manfred“)

[Ани]

Боян Боев.

ОКУЛТИЗЪМ И ВЪЗПИТАНИЕ –

НЕОТЛОЖНИ УЧИЛИЩНИ РЕФОРМИ

БЪДЕЩОТО УЧИЛИЩЕ

(Продължение от кн. VII).

Чрез разглеждане на природните явления като символи на вечните истини, цялата природа се оживява, като че ли всеки най-малък неин факт говори човеку и му разкрива своите тайни. Детето асоциира цветята с техния език, и когато види цветята, винаги си спомня за техния език. От друга страна, то обиква цветята, чиито език знае. Разбира се, езикът на цветята се основава в голяма степен на окултизма. Напр., за да се каже, че жълтият цвят е символ на мъдростта, трябва да знаем окултното значение на боите. Съвсем не е случайно казано по-долу, че жълтият цвят е символ на мъдрост. Основания за това четецът ще намери в литературата по окултизма.

Някои от долните примери са: по-мъчно разбираеми и могат да се разправят в по-горните класове. Някои по-мъчни примери могат да се опростят и да се изложат на по-достъпен език:

1. Езикът на листопада. — Когато есенно време учениците се изведат всред природата, могат да се накарат да обърнат внимание на листата. Това явление може да се използва, за да добият първо понятие за великия закон на прераждането, чрез който се развива човешката душа. Листата окапват есенно време, но на пролет те отново се появяват.

2. Езикът на житния стрък покарал под буца пръст. Учениците се извеждат есенно време на разходка, за да видят засетите ниви, Те констатират, че много от тях са се вече раззеленили. Учителят кара учениците да дигнат някоя голяма буца пръст. Някое зърно, което случайно е попаднало под буцата, пак е поникнало, само че с бледожълт цвят, с болнав изглед. Тогаз учениците ще схванат, че светлината е необходима за растенията и че, без нея, те стават хилави, бледожълти, израждат се. От там вече лесно учениците могат да намерят езикът на този житен стрък. Той ни казва, когато минаваме покрай него: „човече, и твоята душа има нужда като мен от слънце. Тя трябва да бъде огряна от лъчите на духовната светлина. Инак нея ще постигне моята участ, ще се изроди“. Но кога човешката душа е огряна от лъчите на духовната светлина? Кога човешката душа няма да изпадне в положението на житния стрък, покарал под буца пръст? Когато човек се стреми към някой велик идеал, към някоя възвишена цел. Тогаз душата му е огряна от лъчите на божествената светлина.

3. Езикът на растението в пещерата — Учениците във време на екскурзия наблюдават някоя пещера или друго някое тъмно място и виждат, как едно растение, поникнало там, расте не отвесно, както обикновено растат растенията, а наклонено, насочено кът направлението, от дето иде светлината. Този случай ще се използва, за да се обясни на учениците стремежа на човешката душа към Бога. В човешката душа винаги има копнеж, жадуване за нещо възвишено, идеално. Това не е нищо друго, освен стремежът му към Бога. Тя се стреми към Бога, защото сама е частица от Бога, сама е от божествено естество.

4. Езикът на седемте основни тона в музиката. — Те са символ на седемте човешки тела. Също такъв символ са и седемте бои на слънчевия спектър. Този случай може да се използва при по-възрастни ученици, за да се запознаят с човешкото естество.

5. Езикът на ябълковата семка. — Кога се падне случай, ще се разсъждава върху ябълковата семка. Тогаз децата ще схванат, че в тази ябълкова семка се крият силите на цялото ябълково дърво, макар и невидимо. Че това е така, се убеждаваме, като я посадим. Също така и човешката душа прилича на една ябълкова семка. В нея се крият сили, които ще се проявят в бъдеще чрез постепенно развитие.

6. Езикът на кукувичата прежда (Cuscuta europaea).— Във време на екскурзия често .може да :е намери това растение. То по-рано е било зелено, но после постепенно се е приспособило към паразитен живот върху бъза, копривата и пр., около чиито стъбла се завива спирално, пуща смукалца в тях и смучи техния сок, Знаем, че зелената боя (хлорофилът) на растенията служи при храненето им: чрез нея се получават органическите храни, тъй нужни на растението. Но кукувичата прежда се е приспособила към приемане на готова храна от други растения. Вследствие на това тя постепенно изгубила зеления си цвят, и сега е с жълтеникав цвят. И листата й са се атрофирали (изродили). По-рано те са били с големи петури, а сега са малки люспици. Това израждане на растението е следствие на неговия паразитизъм.

Кукувичата прежда е произлязла от зелено растение, сродно на обикновената поветица (дива зурна). Като нея, тя от начало се увивала о другите растения, само за да има подпора, но после почнала да използва чуждото растение и станала паразит.

Какъв е езикът на кукувичата прежда? Тя казва на човека, който минава покрай нея: „ако ти правиш като мен, ако ти проявяваш в своите отношения към околните егоизъм, то непременно и твоята душа ще се изроди, ще се отклониш от правилната еволюция като мен“.

Като примери могат да се вземат и други паразитни растения, напр., паразитните салепи, които се срещат в нашите гори, воловодеца (Orobanche), Lathraea Squammaria (Горска майка) и др. И тези растения са безхлорофилни по същата причина.

7. Езикът на ягодата (Fragaria vesca). — Листата й са сложни и съставени от по 3 листчета еднакво големи. Това обстоятелство можем да използваме, за да прокараме една аналогия между ягодовия лист и човешката душа. Трите листчета на ягодовия лист са символ на трите страни на човешката душа: познавателна, чувствена и волева. И както трите ягодови листчета са еднакво развити, така и трите страни на човешката душа трябва да бъдат еднакво развити. У идеалния човек трябва да са развити добре умът, сърцето (любовта и други благородни чувства) и волята. Човек не трябва да се стреми да развие само ума си за сметка на сърцето (любовта) и волята, нито пък само сърцето за сметка на ума и волята. В такива случаи той няма да има голяма ценност като работник за общочовешкото благо.

Ако умът и волята са развити, а сърцето не, тогаз човек може да стане опасен тиран, какъвто е бил Наполеон Бонапарт. Ако сърцето и волята са развити, а умът не, тогаз човек ще бъде безполезен за себе си и за другите. Такъв е Дон Кихот.

Следователно, ценен за обществото е този, у когото трите страни на душата са хармонично развити. Ето защо, когато минаваме покрай ягодата, тя ни казва: „човече, виж моите листа, и развий равномерно ума, волята и сърцето. Само една от тези трите страни на душевния ти живот ако остане неразвита, ти ще куцаш в живота“.

8. Езикът на житната нива. — Когато учениците във време на екскурзия минават покрай една изкласила нива, могат да се накарат да налучкат нейния език. Чрез въпроси, те сами ще го намерят. Кога минаваме покрай нея, тя ни шепне следното: „посетите житни зърна умряха в земята, обаче, това не мина безследно; тая тяхна жертва възкреси из земята тази разкошна нива. Твоят живот ще принесе плод, само ако научиш закона за жертвата, ако си готов и да умреш за великото дело. Ако не си научил закона за жертвата, закона за самоотричането, всички твои усилия ще бъдат напразно“:

9. Езикът на ябълката. — Когато във време на екскурзия учениците минават покрай овощна градина, тъкмо когато ябълките са отрупани с плодове, тогаз учителят може да ги събере около себе си и да им разкаже за езика на ябълката. Той ще им каже, че тая ябълка има чудесен език, чието научване е много важно за нас. Ябълковото дърво е живяло за един идеал. И цветята, как го и дърветата, си имат своите идеали, а не само хората. И те копнеят за осъществяване своя идеал, както и хората. Идеалът на ябълката е да настане ден да бъде отрупана с узрели плодове. И ето сега тя е щастлива, защото е постигнала своя идеал. Какъв е сега езикът на ябълковото дърво? То сега се обръща към нас и ни казва: „както аз не живях безплоден живот, така и ти вържи плод. Твоят живот да не е излишен за човечеството. Постарай се, колкото можеш, да работиш за общочовешкото благо, и в такъв случай, при залязване на сегашния ти земен живот, при хвърляне поглед в миналото, ще кажеш, че не си живял напразно. Инак, съзнанието, че си живял безплодно, ще ти причини голяма мъка. Стреми се да дадеш най-висш смисъл на твоя живот“.

10. Езикът на лютичето (Ranunculus). — Цветовете му са жълти. Жълтият цвят е символ на ума, на мъдростта. Когато минаваме покрай него, то ни шепне, то ни подканя да развием и ние в душата си светложълтия цвят, цвета на възвишения ум, на мъдростта. Какво нещо е мъдрост? Може да й се даде една философска дефиниция, но на прост език, понятен на децата, мъдростта е обмислено, разумно постъпване. Човек не трябва да действа прибързано, а да обмисля всяка своя дума и постъпка. Веднъж пуснатата стрела не се връща; също така и веднъж казаната дума или извършена постъпка не могат вече да се върнат; тя ще докарат неминуемо своите последствия. И хубаво е човек да мълчи, когато няма нужда да приказва. Когато приказва, само когато има нужда, тогаз думите му ще имат голяма цена; . тогаз хората ще дават голяма тежест на думите му. Този, който необмислено говори или действа, после се разкайва, но късно е. Често думите или делата на пръв поглед дават добри близки последствия, но трябва да се претеглят и далечните. Това става чрез разумно обмисляне върху причинната връзка между явленията. Значи, когато минаваме покрай лютичето, то ни казва: „бъди винаги мъдър в своите думи и дела!“

11. Езикът на глухарчето (Taraxacum officinale). —Във време на екскурзия учениците ще се запознаят със свойствата и живота на глухарчето: с корена му, стъблото, листата, цветовете и пр. Ще се изтъкне, че това, което изглежда на един цвят, в същност е сбор от цветчета, т. е. съцветие. Учениците ще се запознаят с отделните цветчета, като изскубнат няколко такива от главата на съцветието. Съцветието на глухарчето от вън е заобиколено със зелено покривало. Такова съцветие се нарича кошничка. Поради своите съцветия, глухарчето спада към семейството сложноцветни. Към това семейство спадат още лайкучката, слънчогледът и пр.

Цветчетата на глухарчето са така събрани, че всички вкупом изглеждат като единствен цвят. Зеленото общо покривало от вън прилича на цветна чашка.

Значи, при глухарчето е осъществено единството.

В бъдеще, в следната, шестата култура, ще бъде осъществено общочовешкото братство и единство, а още по-добре в шестата раса. Но това, което човечеството за напред ще осъществява, глухарчето го е осъществило още сега. Ето защо глухарчето ни казва: „човече, вземи пример от мен, и работи с всички сили, за да настане по-скоро общочовешкото братство и единство на земята. Не се примирявай със сегашната действителност, но бъди борец за бъдещата велика култура на братството и единството“.

12. Трендафил (Rosa centifolia), — Когато някой ученик донесе в клас трендафил или при друг подходен случай, учителят ще разправи на учениците за езика на трендафила. Разбира се, както винаги, така и сега, учениците първом ще наблюдават трендафила. Ще го изучат от гледна точка на естествената история. Това винаги ще се прави, преди да се пристъпи към изучаването на езика. Розовият цвят е символ на божествената любов. Това е една от най-висшите бои. Когато минаваме покрай трендафил, той ни шепне да развием и ние в душата си розовия цвят, символа на божествената любов.

В що се състои истинското щастие? Някои мислят, че то се състои в слава, богатство и пр., но когато ги постигнат, усещат се разочаровани. Така напр, Толстой след написването на своите знаменити романи, достигна до голяма слава и богатство, но вътрешно се е чувствал неудовлетворен от живота. Човек може да потъва в злато и коприна, и пак да е най-нещастният човек на света. Едничкото нещо, което прави хората щастливи, това е любовта между тях. Истинското щастие е в проявата на божествената любов. На този език ни учи трендафилът.

13. Езикът на миризливата теменуга (Viola odorata). — Цъфти рано на пролет. Среща се из храсталаците. За красивите й миризливи цветове въдят я и в градините. Листата й са. сърцевидни, а цветовете морави.

Това цвете има много големи достойнства : красиви цветове и хубава миризма, и при все това си расте скромно из храстите. Значи, въпреки големите си достойнства, не се перчи. Затова теменугата е символ на смирението. Тя ни дава този велик урок на смирението. Смирението е великият път на духовен растеж. Но под смирение не трябва да се разбира рабско чувство, рабска покорност и съзнание за своето нищожество. Този, който има истинско смирение, той и най-добре знае да пази своето достойнство. Под смирение тук аз разбирам онова настроение, при което човек не счита другите хора за нула, а себе си по-горен от тях.

После нека погледнем на моравите цветове на теменугата. Моравият цвят в окултизма е една от най-възвишените бои. Моравото е символ на възвишен идеализъм, на висока духовност. Когато пролетно време се разхождаме и минаваме покрай теменужките, пека се вслушаме какво ни говорят те: те ни говорят да не издребняваме в живота, да не живеем за дребнави егоистични цели, но да потърсим една велика цел, за която да живеем. Работенето за една възвишена кауза да бъде главна задача в нашия живот.

14. Езикът на самодивската метла - Обикновено безсмъртниче (Xcranthemum annuum). — Красиво растение с розови цветове. Расте по сухите хълмове и край пътеките. Почва да цъфти от началото на юли. Цветовете му са много сухи, кожести, и затова, като се откъснат, могат, без да се натопят даже, да траят много време пресни, като че ли току-що са откъснати.

Езикът, на който ни учи самодивската метла, е следният. Тя ни казва: „както аз не изсъхвам, дълго време запазвам своята свежест, преснота, така и ти бъди винаги млад“.

Това цвете ни учи да бъдем вечно млади. Но явява се въпрос, възможно ли е да бъде човек вечно млад? Нали заедно с годините тялото се прегърбва, очите отслабват и почват да недовиждат, лицето се набръчква, ръцете стават треперещи, косата побелява, краката отслабват и се явява нужда от патерица?

Обаче, самодивската метла ни говори за младостта на душата. Нека тялото се прегърби, нека косата побелее, нека лицето се набръчка, но в душата ни и в най-дълбока старост да гори свещеният огън на ентусиазма, който сме имали, когато сме били млади. Човек в младостта си е обикновено идеалист, обаче, често животът смазва този му идеализъм. Работата е, човек да остане идеалист до края на живота си.

Идеалистите са солта на земята. Истински живот живее този, който е разбрал и последвал езика на самодивската метла.

Една от най-главните работи в училището е да научим учениците да разбират този език, На този език трябва да почнем да ги учим още от първо отделение и да ги учим на него до излизането и.ч от училище.

15. Езикът на белия карамфил (Dianthus caryophyllus). — Вместо него можем да вземем белия крем. Бялото е символ на чистота, невинност, съвършенство. Това цвете ни учи да имаме чисти, невинни души, както децата. Душата ни да бъде винаги пълна със светли, добри, радостни мисли. Да не допускаме в душата си никаква долна, злобна мисъл. Нека за това вземем пример от дивия лепкав карамфил (цъфти червено). По стъблото му има лепкав сок, който спира насекомите, които искат да се изкачат по стъблото и достигнат до цвета, за да се нахранят с неговия нектар (сладък сок). Растението е приготвило този нектар за други насекоми, а именно пеперудите, които, като кацнат за нектара, ще извършат същевременно и кръстосаното опрашване на цветовете.

16. Езикът на овчарската торбичка (Capsella bursa pastoris). — Кой не знае това най-разпространено цвете, което се среща край пътищата, по полето, в двора, край оградите и пр. То цъфти от пролет до есен. Децата много си играят с него, поради плодовете му, прилични на лъжички. Името си е добило от формата на плодовете. След като се изучи то биологически, ще се пристъпи към по-големи подробности по отношение цветовете му.

Цветовете на овчарската торбичка са много дребни и събрани на куп в грамадно количество. Коя е причината на това? Цветовете са много дребни и затова, защото, ако са по отделно, не могат да бъдат съгледани от насекомите. А насекомите са нужни за извършване на опрашването, т. е. за пренасяне на прашеца от един цвят на друг. Понеже са събрани множество цветчета на едно място, тогаз те се белеят от далеч и привличат насекомото. Значи, това, което не може да се постигне с отделните цветчета, постигат го всички чрез сдружаване.

Значи, овчарската торбичка ни учи на следния урок: съединението, сдружаването прави силата. Това, което не можем да постигнем чрез единични усилия, ще го постигнем чрез съединени сили. Ето какъв важен практически урок научаваме от това, наглед незначително, цвете.

Овчарската торбичка ни учи да се възпитаваме в духа на солидарността.

По отношение на горните примери имам да кажа следното: те са пръв опит в тая област. Това поле още не е разработено. С повечето от горните примери се илюстрират морални принципи; само с някои от тях се символизират духовни. Обаче, можем да кажем, че за всяка духовна истина може да се намери подходящ символ всред природните явления. Разработката на това поле ще стане в бъдеще. Когато окултизмът бъде призован да тури основата на бъдещето училище, тогаз ще бъдат посочени символи за всички по-важни духовни истини.

Много от горните примери са доста мъчни за разбиране от малки деца. Обаче, по-нататък, когато ще се почувства нужда, ще бъдат посочени и за най-възвишените духовни истини общодостъпни символи. Ние сме още в началото на духовното движение. С тези примери исках само да направя едно слабо загатване, какво трябва да се направи, за да не замръзнат крехките детски души само с материалистични представи, но от последните да се издигнат до предчувствие на духовните тайни.

Обучението по математика

Умствените способности не трябва да се развиват чрез преки възпитателни въздействия до 14, година, т. е. до освобождението на астралното тяло от своята защитна обвивка. Затова обучението по математика преди 14. година трябва да става по такъв начин, че да не предизвиква изкуствено напрягане на умствените сили. В противен случай, ще получим един недозрял плод, преждевременно откъснат и за това безполезен.

Със смятане и геометрия трябва да се занимават учениците и преди 14 година. Обаче, тези предмети трябва да се преподават по такъв начин, че да се развиват повече интуитивните способности на учениците. Детето да разбира формите и числата, без да се кара изкуствено да се губи в логически операции. В това отношение Песталоци е постъпвал  правилно. По този въпрос в книгата: „Учебното дело в руската съветска република“ е писано:

„При картонажната работа необходимо е измерване, изчисление и чертане: така децата получават първите уроци по геометрия. Не е нужно да добавим, какво децата при тази си работа сами още не знаят, че така те изучват аритметика и геометрия или изобщо математика, и че въпросите: що е число, що е прав ъгъл и пр. съвсем нямат място. Да се изисква от децата отговор на подобни въпроси, значи да се изисква повече от онова, което не може да даде всеки възрастен човек, а практически това изискване се свежда до заучаване на непонятни фрази“.

Обучението по математика с отвлечени разсъждения трябва да почне след 14. година.

Естетичното възпитание на децата

Има тясна връзка между моралното и естетичното възпитания. Има голяма зависимост между света на красотата и света на доброто. По този въпрос много е писано в педагогическата литература, но малко се прилага. Шилер в „Писма за естетичното възпитание на човечеството“ казва, че „облагородяването на последното ще дойде чрез разбиране на красивото, чрез естетично възпитание“, Преди всичко, самото училище трябва да отговаря не само на хигиеничните изисквания и да бъде удобно за преподаване, но трябва да отговаря и на естетичните изисквания.

Както външната му форма, така и вътрешното му устройство трябва да будят у ученика естетични чувства. Това ще влияе несъзнателно за облагородяване на характера му. Изобщо в днешния материалистичен век малко внимание се обръща на стила. Повечето къщи с еднообразни, прилични на казарми. Днешната култура иска само удобни помещения, и нищо друго.

Стаята трябва да е украсена с цветя и пр. Някои педагози с на мнение, че класната стая трябва да представлява 4 голи стени, за да не се отвлича вниманието на ученика. Когато обучението е поставено на фалшиви основи, както е в днешното училище, и това няма да помогне. В новото училище вниманието и интересът на ученика ще бъдат гарантирани чрез новите методи, за които става дума по-рано. Тъй че в новото училище няма нужда чрез изкуствени средства да възбужда вниманието на ученика.

Освен чрез рисуване, музика, поезия и пр., естетичните чувства на децата трябва да се развиват чрез по-голямо общение с природата.

Трябва да се има пред вид, че седалището на естетичните чувства е етерното тяло, а последното се освобождава от своята защитна обвивка на 7-та година и се развива интензивно до 14-та година. Поради това, детето непременно трябва между 7. и 14. година да получи едно добро естетично възпитание. По-нататък ще се гради върху основата, получена през този период. Пропуснатото през този период не може да се навакса вече,

За религиозното възпитание

„Човешката душа е частица

от мировата душа“ — Платон.

Днес има две ясно оформени гледища по отношение на религиозното възпитание. Според едното гледище, религията е основа на всека нравственост. Вън от религията не може да се получи идеално нравствено възпитание. Според другото гледище, религиозното възпитание трябва да се изхвърли от училището, а моралът да се гради „върху социалните отношения на индивида към окръжаващата го среда“. В това отношение е особено характерна книгата: „Мойсей или Дарвин“ от Арнолд Додел.

Както по всички въпроси, така и по този въпрос, окултизмът не излиза от отвлечени философски спекулации. За да разреши този тъй важен въпрос, окултизмът изследва самата детска природа, и после той оставя да говорят самите резултати от тези изследвания.

Преди да видим, какъв резултат дава изучаването на детската природа, нека се запитаме, що е в същност религия и що е религиозно чувство.

Според материалиста, религията е плод на невежеството на първобитния човек. Последният е бил заобиколен от чудни и страшни природни явления, които той не е могъл да си обясни, понеже нямало още никакъв помен от наука; тя не е била даже още в пелените си. Той е бил зрител на светкавици, гръмотевици, вулканически изригвания, земетресения, стихийни наводнения и пр. Всичко това го е дълбоко вълнувало. Както зад известни наши постъпки стои нашето съзнание, така и първобитният човек е смятал, че тези явления са. плод от дейността на известни сили. по-мощни отколкото самият той А пък до схващането, че трябва да има духове, е дошъл, разбира се, чрез помощта на съня. Когато умирал някой негов близък, той след известно време го е виждал на сън. Такива сънища са го накарали да повярва, че душата на човека съществува след смъртта и се намира в друг свят. По-нататък е трябвало да повярва, че подобни духове управляват и природните явления, които гледал около себе си. Така се поражда основата на религията: анимизма. Понеже страшните природни явления са можели да му причинят пакост, у него се е събуждал страх от тези духове, и същевременно желание да ги омилостиви по някакъв начин. Така се поражда първата религия със своите молитви, жертвоприношения и пр. И така религията е била плод на невежеството, суеверието и страха на първобитния човек. По-после така произлязлата религия се е развивала постепенно до по-сложни форми. Така са се получили сегашните религии.

Съвсем друго казва окултизмът за произхода на религията. Според окултизма, религиите не са плод на невежество. Основателите на религиите, според окултизма, са били велики същества, които са владеели големи окултни сили и имали дълбоки окултни познания. Колкото до религиите на днешните диви племена в Африка, Австралия и пр., те са изродени форми на великите религии на техните прадеди от лемурската и атлантска раси.

Противоречието, което съществува между религия и наука, е само привидно. Противоречие между тях може да намери само този, който не е изучил произхода и същността на религията и който няма дълбоки познания по окултизма. В същност в религиите се съдържат велики окултни истини, само че изразени символично, алегорично. И само окултизмът дава ключа за разбирането им. Напр,, велики истини се крият в разказа за сътворението на света в библията.

При повърхностно разглеждане лесно е да се намери противоречие. Това би показало само незнанието на окултизма. Лесно е да се изтъкне, че, според гореспоменатия разказ, виделината да е сътворена в I-я ден, а слънцето в IV ден. Как може виделината да е сътворена преди слънцето ? Лесно е да се изтъкне, че още в първия ден почва смяната на дните и нощите, а как може да има дни и нощи преди сътворението на слънцето?

Ключът за разбиране на разказа за сътворението на света дава окултната космогония ¹⁾. И тогаз ще се види, че под виделината, сътворена в първия ден, не се разбира сегашната слънчева виделина. Тогаз ще се види също, че под ден и нощ не се разбират сегашните ден и нощ и пр.

Също дълбоки окултни истини се крият в символите на Откровението. Откровението е една от най-дълбоките книги на библията, но за да може да се изтълкува, непременно човек трябва да има ключа.

Основателите на религиите са били във връзка с невидимия мир. Но не само те, а и след тях първите представители на църквата са били във връзка с невидимия свет ; те са били окултисти в истинския смисъл на думата. Те са знаели направо (от собствена опитност) великите духовни истини. И в това е била силата на църквата. И до когато нейните представители са били във връзка с небето, тя е била жива. Но по-после се изгубва тази връзка; те вече не са окултисти-ясновидци.

Тогаз настъпват нейният упадък и нейните грешки. Фанатизмът идва, когато непосредственото духовно знание се замества само с привързаност към традициите. И затова не е чудно, че мнозина представители на църквата стават гонители на знанието, на науката, не е чудно, че църквата става реакционна в много работи. Инквизицията, това адско учреждение, е мъчила своите жертви от името на църквата заради еретичество и мнозина от тях е пращала на онзи свят чрез изгаряне или по друг начин. Църквата е давала срещу пари особени документи, наречени индулгенции. Индулгенциите давали право на отиване в рая, понеже чрез тях се опрощавали бъдещи грехове. Ян Хус загина мъченишки на кладата, заради смелостта си да изобличава неправдите на папската власт. Също така и Галилей беше измъчван в затвора за твърдението, че земята се върти около слънцето. А днес това е една най-обикновена, общопризната истина. Джордано Бруно беше изгорен за своите нови идеи. Още по-рано църквата беше изгорила най-богатата библиотека на древността — Александрийската — която съдържала 700,000 ръкописи. Какво ценно научно наследство от древността щеше да бъде тя! В много работи и днес църквата се явява реакционна. Папата от време на време обнародва „индекси“ — това са списъци на книги, които един правоверен католик не трябва да чете. Това са книги доста сериозни, част от тях чисто научни.

Трябва да правим разлика между религия и църква.

Сега нека видим що е религиозно чувство. Може човек да помни много библейски събития, може да вярва в Бога и да изпитва страх от него. С това той не е религиозен. Може човек да ходи редовно в църква, да пали свещи, да пости в среда и петък, и пак да не е религиозен. Може човек да пости постоянно, да живее като аскет в скъсани като парцали дрехи, да си къса месата, за да привлече благоволението на Бога, и пак да не е истински религиозен.

Такъв  човек може да е далеч, твърде далеч от Бога. Може човек да се моли Богу да има къщи, ниви, ливади, воденици и пр., и пак да не е религиозен. Той, който гледа да не греши, за да не привлече Божия гняв и отмъщение, не е религиозен. Този, който не греши и даже прави добрини, за да бъде удостоен след смъртта си с вечното блаженство в рая, няма понятие, що е истински религиозен живот.

За да разберем, що е истинско религиозно чувство, нека вземем едно сравнение. В Средня-гора има местност, наречена „Борикаш“. Тя се намира в дефилето на река Златевица, приток на Тополница. Тези, които са ходили на това място, казват, че това е едно от най-красивите места в Средна гора със своите борови гори, прагове, лъки, цветя и пр. И този, който е ходил^: там, кога се върне в прозаичния град, с възторг си спомня за „Борикаша“. И когато той иска в града да повдигне своето настроение, спомня си за „Борикаша“.

Когато гледате някой красив пейзаж или слушате някой чуден музикален къс и дохождате във възторг, вие изпитвате едно чувство, което не е религиозно, но може от далеч да се сравни с него. Този възторг, това благоговение, което изпитвате спрямо един човек, който се е пожертвал за една възвишена кауза, напомня от далеч, що е религиозно чувство.

Значи, от всички други чувства религиозното може да се сравни с чувството на благоговение пред нещо възвишено, пред нещо велико, прекрасно, пред нещо добро.

Когато изпитваме такова благоговение, такъв възторг спрямо висшата сила, която е източник на всичко добро, и която живее и в глъбините на нашата душа и образува нашето истинско естество, ние имаме истинско религиозно чувство.

Значи, религиозното чувство е чувстване своите връзки с цялото, с вечното, религиозното чувство е, значи, едно разширение на сърцето, едно издигане на душата към вечното.

Разбира се, за да бъде истинско, а не фалшиво, а също така за да не бъде премесено с фанатизъм, религиозното чувство не трябва да бъде безосновно, а да произтича от знанието на вечните истини.

Религиозният живот е необходим за всеки човек. Това трябва да бъде въздухът, кой го диша човешката душа. Както тялото има нужда от храна, така и душата постоянно трябва да изпитва дълбоко религиозно чувство.. Но пита се, защо е тая необходимост, от де тази необходимост?

Отговорът на този въпрос е следният: човек има нужда да чувства постоянно своите връзки с цялото, понеже той сам е частица от Бога. Човешката душа в своята скрита дълбока същност не е нищо друго, освен един божествен лъч, една божествена искра.

Религиозното чувство е от такъв характер, така обхваща и изменя цялата душа, че не може да не се отрази и в човешките постъпки. Религиозният живот изменя целия човешки характер, той се отразява в неговите мисли, думи и дела. От там е връзката между религията и морала. Някои искат да построят морал върху социологически основи. Този морал ще бъде построен  на една нетрайна основа. Истински религиозен живот е този, който изменя не само човешките чувства и мисли, но се отразява дълбоко и върху човешките постъпки.

Какво казва окултизмът за религиозното възпитание на детето? Седалище на религиозното чувство е етерното тяло, а знаем, че периодът за развитието на етерното тяло е между 7. и 14. година. Ето защо, за да се развива правилно детската душа, необходимо е тя да изпитва дълбоки религиозни чувства през този период. Детето, което не е изпитало през този период дълбоки религиозни чувства, много е загубило.

И нека му се каже, казва Толстой, че волята на Бога е да обичаме всички хора, да му се каже, че любовта към Бога се проявява чрез любовта към хората.

Благоговението пред тази висша сила, източник на висша красота и на висше добро, дава дълбоки последствия в детската душа. Истинско морално. възпитание на ученика може да се получи само върху религиозни основи. Окултизмът твърди това въз основа на дълбокото познание на човешката душа.

С това, разбира се, съвсем не искам да кажа, че е достатъчно едно външно зачуване на известни церемонии или обреди, едно запомняне на известни библейски събития. Днес преподаването на Закон Божи се състои в заучаването на някои библейски събития. С това се развива само умът и главно паметта на ученика. Това съвсем не е религиозно възпитание.

Сега, за избягване на недоразумения, нека видим случаите на фалшиво религиозно възпитание на децата. Ако децата се възпитават в религиозен фанатизъм, с едно раздухване на омраза спрямо тези или онези религии, ако детският ум се вковава само със зачуване на известни догми, тогаз религиозното възпитание е фалшиво. То е фалшиво и тогаз, когато му се внуши, че то няма защо да се напряга, да се бори, защото всичко се праща на готово от Бога; затова не остава друго, освен да пасуваме и да чакаме отгоре благодат, благоволение. В такъв случай се развиват едни пасивни натури, когато истинското религиозно чувство развива борчески натури. Религиозното възпитание ще бъде фалшиво, когато детето се учи да търпи всичко, да не се бори с неправдите в живота, защото търпението било добродетел, чрез която човек се удостоявал с вечното блаженство в рая.

Да, вярно е, че търпението е велика добродетел, но това търпение не ще рече примирение с неправдите в живота. Под търпение в религиозно-морален смисъл на думата се разбира съвсем друго нещо, а не примирение с живота. Морал, който проповядва примирение с живота, е робски морал. Такъв морал съвсем не е в хармония с истинското религиозно възпитание.

Някои казват: „нека не бързаме с религиозното възпитание на детето, Нека го оставим то да се самоопредели, когато порасне. Затова не трябва то да получава в училище религиозно възпитание“. Както казахме по-горе, периодът  между 7. и 14. година е период, през който детето непременно трябва да преживее религиозни чувства, защото през този период се развива етерното тяло. Ето защо голям грях правим спрямо детето, ако пропуснем този период.

Тези, които въстават против религиозното възпитание, трябва да се извиняват по две причини:

1) Те правят това поради незнание, понеже не знаят нуждите на детето. Те не знаят, че детето има и невидимо естество. Те не познават човешкото естество, и затова именно не могат да знаят неговите нужди. Те, като изхождат От материалистичното разбиране на света, мислят, че душата е само функция на мозъка и нищо повече. В същност мнозина от тях са искрени идеалисти, желаещи беззаветно да служат за благото на човечеството, какъвто е напр. Себастиян Фор, чийто идеализъм се вижда в опита му да отвори ново училище „Кошер“ близо до Париж.

2) Те говорят против религиозното обучение, понеже досега то е служило на господстващите класи да приспиват масите. И тяхното отрицание на религията трябва да се счита като реагиране против това злоупотребление.

Но днес религиозното възпитание не трябва да служи на интересите на господстващите класи, за приспиване на масите. При религиозното възпитание трябва да се имат пред вид само интересите на детската душа.

Значението на религиозното възпитание в човешкия живот е схванато добре от Толстоя. У Толстой дошла веднъж една учителка от Н-ска губерния. Поговорила насаме с Толстоя. Тя прочела с глас в трапезарията дневника на своите училищни знания, от който се виждало, че тя внушава на децата вредата от ракията, виното и тютюна. Като прочела дневника, след чая, Толстой й казал, че е жално, дето в нейното училище при нейните големи усилия и големи умствени сили няма религиозна основа. „Това, което вие говорите за ракията, за тютюна, казал й Лев Толстой, е много хубаво, но то няма да се задържи. Тези частни правила ся. безсилни“²⁾

 (Следва).

________________________________

1) За първоначални сведения по окултна космогония препоръчвам книгата „Тайната наука“ от Д-р Рудолф Щаинер.

2) Свободное воспитанiе, год. IV, 1911 год., кн 12, стр. 10.

[Ани]

П. Мълфорд.

Няколко закони за силата и хубостта

Нашите мисли дават форма на лицето и обуславят индивидуалните му особености. Нашите мисли определят жестовете, държането, стоежа и формата на цялото тяло. Законите на хубостта и на съвършеното здраве са идентични. Тези закони зависят напълно от състоянието на духа или, с други думи, От качеството на мислите, които най-често изтичат от нас към другите и от другите към нас.

Грозотата на гримасите на лицето произлиза винаги от несъзнателното престъпване на некой закон, от млади и стари. Всеки признак на упадък в едно човешко тяло, всека форма на слабост, всичко, което ни отблъсва От личността на некого, се корени в доминиращото настроение на неговия дух. Природата е насадила в нас това, което се нарича инстинкт, то би могло да се нарече по-висш разсъдък, защото, когато се отвръщаме от това, което е грозно и безформено, което носи следите на упадъка, ние оперираме с тънки чувства. В човешката природа има вроден инстинкт, да избягва несъвършеното, да дири относително съвършеното. Нашият по-висш разсъдък има право, като се отвръща на същото основание от мръщенето, както и от недъгавостта, като от едно омърсено и одърпано, разкъсано платно. Тялото е живата дреха, а същевременно и инструмент на духа.

На много поколения преди нас е втълпено и от време на време пак повтаряно, че било неизбежна необходимост, че било вечен закон, произтичащ от реда в природата, да виждаме нашето тяло след известно време да прецъфтява, да става нечувствително, а също и интелектът с напредването на годините да пресъхва и изветря. Казвано ни е, че духът нема сила да се противопостави на това, няма сила да възроди тялото, да го поднови и съживи от вътрешните сили.

Но както не е в неизбежния ход на природата днес да се пътува, вместо с автомобил, само с пощата, както преди 60 години, или писмата да се изпращат по човек, вместо чрез електрическа искра, тъй също не е в природния ред човешките тела да се разпаднат тъй, както се са разпадали до сега.

Само грубото невежество може да иска точно да установява, какво лежи в закона на природата и какво не. Най-нещастно заблуждение е, да гледаме на късчето От миналото, което ни стои Открито, като на непогрешим показател за всичко, което ще се случи в бъдещата вечност.

Ако нашата планета, наистина, е била това, което ни учи геологията, а именно — една вълнуваща се маса от диви, необуздани, брутални сили, ако и формите на растителния и животинския, а по-късно на човешкия, живот са били по-груби, това не е ли признакът, надеждата, доказателството за едно по-голямо изтънчване и усъвършенстване, към което вървим — или по-добре — в което вървим в този час, както и винаги? А изтънчване и усъвършенстване не означава ли повишена сила, както се повишава силата на желязото в стоманата ?

И дали най-висшите, до сега почти непознати, сили не се развиват от най-съвършения органически комплекс, който познаваме, от човека?

В себе си, тайно, се запитват хилядите мислещи от всички земи: „защо ние трябва тъй да се разпаднем и да изгубим най-доброто, което придава цена на живота, и то тъкмо тогава, когато сме придобили опитност и мъдрост, които ни правят най-годни за живота?“ Началото на лятото — виж, дните вече стават по-къси!

Зовът на множеството е в начало винаги едно шепнене. Молитвата, желанието, молбата на масите е винаги тайнствено молене! Всеки се въздържа и стеснява да го довери на съседа си, бои се да не стане смешен ! Но това се корени дълбоко в опита: всяко желание, помислено или изказано, докарва желаното по-близо, и то пропорционално с интензивността на желанието и на растящото число на желаещите. Тези последните отправят духовни функции в определени пътища; чрез това се поставя в движение онази мълчаща сила на волята, която, незабелязано още от школната мъдрост, помага на желаното да добие форма. Така милиони хора копнееха тихо в себе си за по-бързи съобщителни средства и ето оползотвориха се парата и електричеството. Скоро друго някое питане и желание ще иска отговор и изпълнение, вътрешно питане, вътрешно желание. И в първите опити да приближим към действителността желания, които ни се струват мечти и блянове, фантазии, ще има заблуди, грешки и бездънни улици, както в началото на техническите ни придобивки често имаше сблъскване на влакове, експлозия на парни котли и др.

Нашата възраст е два вида: възрастта на тялото ни и тази на духа ни. Духът е израснал до сегашното си състояние на съзнание в продължение на милиони години, минавайки през безброй тела и форми на съществуване. И много млади тела той е износил като дрехи. А това, което ние наричаме смърт, то е само неспособността да се поддържа в добро положение телесната дреха, неспособността постоянно все да възраждаме (да регенерираме) тялото си из жизнените елементи. Колкото по-стар, колкото по-зрял е духът, толкова по способен ще бъде той да владее тялото, да го направлява и оформява по своята воля. Тази духовна сила можем да оползотворим, за да бъдем хубави, здрави, силни и привлекателни за другите. Чрез същата сила, обаче, ние можем несъзнателно да се направим грозни, болни и отблъскващи, поне за това си съществуване, защото най-сетне всичко трябва да достигне съвършени форми, щом всичко еволюира към изтънчване и усъвършенстване.

Тази магическа сила са нашите мисли. Те са, макар невидими за окото, тъй действителни, както цветето, дървото и плодът. Мислите непрестанно прегъват нашите мускули по ритъма на жестовете, който ритъм произтича от същината на характера.

Решителният човек има друг ход, различен от този на колебливия. Нерешителният човек има колебливи жестове, държане и начин на говорене, както и колебливо движение на тялото, и ако това трае дълго, неговото тяло става тромаво, обезформено и неприятно. Членовете на тялото са като буквите на едно писмо, което е писано прибързано и при несигурно настроение, с развлечен и изпълнен с грешки шрифт, когато спокойно написаното писмо съдържа добре стилизирани изречения и красиво оформени букви.

Всеки ден ние се стилизираме в една сфера на съществуване, всеки ден ние се мислим в друг въображаем характер ; доминиращата роля, която най-често играем, дава на тялото, на маската на гази роля, преобладаващи черти.

Който през по-голямата част от живота си по навик се оплаква, изпада често в лошо настроение, той си отравя кръвта, разваля чертите на лицето си, и влошава безвъзвратно своя изглед, понеже в невидимата лаборатория на духа се възбужда една невидима отровна сила — мисълта, която, турена в действие по неизбежни закони, притегля към себе си подобните си из своята околност. Да се предаде човек на раздразнено и безпомощно настроение, значи — да отвори вратата на мислените флуиди на всеки раздразнен и безпомощен човек от целия град, то значи — да натовари своя голям магнит, духа, с вредни и разрушителни токове и да тури своята ментална батерия в контакт с всички токове от същия род! Кой го мисли за кражби и убийство, той влиза по този начин в духовно отношение с всеки крадец и убиец по цялата земя.

Мъчно смилане (диспепсия) по-малко се причинява от самата храна, отколкото от настроението, в което се намираме, когато се храним. Най-здравият хляб, яден в огорчение, действа върху кръвта като отрова. Когато всички мълчешката седят около семейната трапеза, с омаломощен и измъчен изглед, който казва: „и това трябва да се преживее! „ и домакинът се заравя в своите грижи или в своя вестник и поглъща всички убийства и самоубийства и всички кражби и скандали от последното денонощие, а пък царицата на къщата се измъчва от домакинските несгоди, тогава на тази трапеза, заедно с храната, във всеки отделен организъм влиза елемент на яд и кахър и болезненост, и това се проявява в една форма на диспепсия (мъчно смилане) от единия край на масата до другия, непрекъснато. Ако преобладаващият израз на лицето е една гримаса, тогава и мислите гримасират зад челото. Ако ъглите на устата са спуснати надолу, тогава и мислите, които оформяват и обладават тези уста, са мътни и спуснати. Лицето е най-вярното изражение на духа, затова нищо не може да има по-голямо значение от първото впечатление.

Настроението на бързината, което произтича от лошия навик, мислено да се изпревари тялото, навежда рамената напред. Един благородник, който се самообладава, никога не бърза, той концентрира волята си, силата си и своя интелект само към една цел, на която в момента посвещава тялото си, своя духовен инструмент. Тъй той се научва да се владее, да бъде грациозен във всеки жест, понеже неговият дух се чувства абсолютен господар на тялото и членовете му, а не неуморно бързащ и и загрижен за далечни неща, които ще се постигнат едва след часове или дни.

Който си начертае план за някое предприятие, за някоя сделка, за някое изнамерване, той формира в невидими елементи нещо, което е тъй действително, както една машина от желязо или от дърво. Този план, това предприятие пък за своето реализиране привлича невидими сили, които извършват окончателното си материализиране в областта на явленията. Който, напротив, се бои от някоя злина, живее в страха от някое злополучие, очаква някое нещастие, той си създава един мислен образ, една мълчаща сила, която по същите закони на привличането събира около себе си вредни и разрушителни елементи. Успехът и неуспехът произтичат от същия закон, който може да бъде използван за едното и за другото, както една човешка ръка, която може да спаси някого от удавяне или да го прободе с нож. Винаги, когато помислим, ние градим от невидими субстанции нещо, което привлича сили към себе си, да ни помогне или да ни повреди, съобразно с характера на мислите, които сме отправили.

Който разчита на остаряване, който винаги носи в ума си един образ, една представа за себе си като стар и западнал човек, той ще се подаде бързо на остаряването.

Който е в състояние да си начертае за себе си един план, един мислен образ, изпълнен с младост, сила и здраве, в който образ той потъва безпрепятствено, зад който той се укрепява срещу легион хора, които постоянно идват и му казват, че ще остарее, че трябва да остарее, — който може да се идентифицира с тази мисъл, той остава млад.

Ние трябва неотстъпно да изграждаме идеала на самите нас, с това ние привличаме елементи, които винаги ни помагат и съдействат, за да сгъстим в реалност идеалния мислен образ. Който обича да мисли за силни неща, планини, реки и дървета, той привлича в себе си елементи на такава сила.

Който днес се изобрази в сила и хубост, а утре се съмнява или се повръща назад към старото мнение на мнозинството, той не разрушава това, което е съзидал в духа от дух. Произведението само се спира и очаква новия час за нов полет.

Постоянстването в мисълта за хубостта, за силата и за младостта е основата за тяхното реализиране. Каквото най-много мислим, това и ще бъдем! Вие казвате: „не“! Но вашите пациенти не мислят: „аз съм силен“, а „колко съм зле!“ Вашите диспептици (страдащите от трудно храносмилане) не казват: „аз не мога вече нищо да понасям!“ Те действително и не могат да кажат това, по тази именно причина! — Ние се грижим за нашите болести, а не за самите нас, ние искаме да видим нашите страдания погалени. Простудим ли се силно, нашето кашляне несъзнателно вече си казва: „днес съм предмет на състрадание! Колко съм за съжаление!“ При едно правилно лекуване пациентът би трябвало заедно с цялата околна среда да бъде въоръжен с мисления образ на здравето срещу страданията. И излекуванията са също тъй заразителни, както заболяванията! И здравето се добива както шарката!

Какво биха дали възрастните, за да имат телесни части, тъй пълни с пролет и еластичност, както у момчето на 12 годишна възраст! Да имат ръце и крака, които се катерят по дърветата, вървят и тичат по оградите, тичат, защото обичат тичането, защото не могат другояче, освен да тичат! Да можеха такива телесни части да се фабрикуват и продават, какво дирене щеше да има тогава от страна на всички по-дебели мъже и жени, които, когато слизат от кола, пъшкат, като че са пълни с брашно чували. Коя е причината, дето човечеството тъй се примирява и почти без съпротива посреща още в най-добрите години растящата тежина и отпуснатост, липсата на гъвкавост и еластичност? Изглежда, че ние сключваме компромис с тези понижения и ги наричаме — достойнство! Естествено, един мъж и баща, гражданин и избирател, един стълб на държавата— не трябва да тича, да бие наоколо си и да скача като момче, защото не може!

Ние си носим недостатъците като одежди, покуцваме, влечем се и казваме: „нека бъде тъй, понеже другояче не може!“

В природата, по света, в и около човека има все по-вече и по-вече възможности! Тези възможности идат тъй бързо, както ние се учим да разпознаваме, упражняваме и обладаваме новите сили.

Но леността!!..

* * *

Кои са нашите роднини?

Мъже или жени, които изпускат същия духовен етер като нас, които имат същите импулси, същите копнежи и аспирации, не винаги са спрямо нас в положението на родители, братя или сестри, или други кръвни роднини. От това и от лошия обичай, кръвни роднини да живеят съвместно, произтичат неизмерими вреди и злини. Никой не може да живее, здрав и щастлив, макар и с хора, които имат същата мисловна атмосфера (едно материално лъчеизпускане, което излиза от тях). Кръвното родство може да възбуди, но може и да не възбуди тази атмосфера, Ако един работник или занаятчия, чиито мисли едва минават зад малкия кръг на всекидневния живот, бъде принуден да се намира в общение изключително с учени и философи, без да може да види един човек от своето ниво, този човек ще стане меланхоличен, ще се чувства угнетен и здравето му ще страда. Същият закон важи и когато един висш интелект бъде осъден да преживява в просто общество. В тези две положения се намират мнозина, които живеят заедно със своите кръвни роднини.

Децата живеят, виреят и се опияняват в мисловната атмосфера, която изтича от техните другари в игрите. Ако ги отделим от всяко подобно дружене, те ще повехнат като растенията. Като дете, всеки от нас е живял в детинска атмосфера, живял е в духовното детско общуване, давал е и получавал от другарите си известна доза от игрален мисловен елемент, По някога ние се чудим, че не ни се удава вече да възобновим в нашите чувства онова интимно опиянение, онази чистота, която се поражда от детинското и младежко приятелство. Причината на това е, че нашият дух се нуждае от нова мисловна храна, която спада към друг, вероятно, по-висш духовен строй. Ако бихме могли да преживеем това, времето ни би летяло тъй приятно, както някога с приятелите в нашите пролетни години.

Който може да ни снабди с този нов духовен елемент, той е наш истински роднина. Такова съотношение може, обаче, да съществува и трае, само ако и ние му отвърнем със същото.

В много професии другарите са същинските роднини; те помежду си се чувстват много по-вече у дома си, отколкото на местото, което наричат свой дом, където спят, ядат и прекарват един пуст празничен ден.

Духовен живот от всека степен, всеки строй на мислите, трябва да може да поддържа свободни връзки със своите равни, иначе той страда тежко. Кръвното родство има много малко общо с такава психична размяна!

Чрез връзките на роднинството се упражнява доста много несъзнателна тирания. Възрастните деца по некога определят мислено за своите бащи и майки такива места в живота, които те може да са наклони да заемат, а може и не. По своята същност тази никога не изговаряна мисъл може да се формулира така: „майка ни действително е много стара, за да носи светли бои“. — „Би било просто смешно, ако мама (като вдовица) би искала повторно да се омъжи“. — „Мама нема пак да иска да бъде въвлечена в нашия весел живот, тя по-добре ще остане в къщи, за да наглежда децата“. Или: „време е вече татко да се оттегли от работа“.

Никоя сила не работи по-умно, никоя не е по-мощна, да постигне резултати както в доброто, така и в злото, отколкото онзи равномерен ток от мисли, който, изтичащ едновременно из по-вече хора, се обединява, за да предизвика у едно лице желани действия, съзнателно или сляпо: силата работи и докарва резултат. Когато същите мнения от три или четири лица се насочат към онова същество, което им е дало нови тела, и което те наричат „майка“, тогава мълчаливата сила на това мнение е доста мощна, за да постави майката тъкмо на онова место и там да я задържат, където е най-удобно за децата Обикновеният ход на мислите, който подкрепя това, гласи: „в хода на природата е, майката да остарява и полека да се оттегля от активния живот към дома и там да се задоволява с обществото на другите изоставени семейни членове и да бъде полезна като главна нагледвачка във време на болести или при други семейни събития“. Чрез съединеното действие на такова чувстване в околната среда много майки тъй изгубват своите привилегии като индивиди, и постъпят тъкмо така, както несъзнателно искат техните деца.

Някои, може би, мислят: „не би ли трябвало аз с моите грижи и мъки да отида при собствената си майка или близките роднини и да приема тяхната помощ, както съм привикнал на това от детинство? Не би ли трябвало във време на нужда да ме подкрепят преди всичко моите роднини“?

Разбира се, да, щом майката или други кръвни роднини вършат това с удоволствие и доброволно и помощта иде направо от сърцето, а не в недоизказаната форма: „мисля, че трябва да направя това, понеже е за моя брат, син или друг сродник, който ме моли за това“. Има много услуги, които в такива случаи несъзнателно по-вече са изискани, отколкото измолени. Роднините се товарят с тежести, само защото са роднини! Жертви в пари, в протекция! Всичко, дори и гостоприемството се просто очаква, подаръци се очакват, макар че действителните подаръци би трябвало да бъдат изненади, а очаквана изненада не е вече изненада! Но никоя жива и трайна печалба не иде От дарове, с които не върви и сърцето, които не правят удоволствие на дарителя; защото с дарението върви и нещо невидимо, което е много по-ценно от самото дарение. Това е мисълта, която го придружава и донася на получателя приятност или неприятност. Когато некой човек, според средствата си, даде за една нужда макар и най-малкия паричен дар и мисълта, която придружава дарението, е едно дълбоко пожелание да се помогне, и интензивна радост, че е могло да се помогне, този човек хвърля върху нуждаещия се един мисловен елемент като магическа мантия. Тогава той е направил нещо повече, отколкото моментално смекчение на една физическа нужда. Той е дал духовна мощ! Пожеланието, нуждаещият се да се сдобие със сили, за да може да се освободи от просия и зависимост , е жива помощ за постигане такива сили в действителност. У нуждаещия се посажда се семе на мисъл, което семе може да хване корен, за да поникне през некой период на физическия или духовен живот.

Който дава скъпернически, без воля, само под натиска на общественото или частно мнение, защото се очаква това От него, или защото и други дават, той прави сравнително малко, па бил този, комуто се дава, баща, брат или син; той смекчава само материалната нужда и то само за известно време. Той облича и храни тялото, но не и душата, която обитава в тялото, додето мисълта, която придружава дарението, не се свързва с добра воля и дълбока радост, че може да се помогне. Скъперническото чувство, което само търпи бездомника, не посреща с отворени обятия, помага на сродника, който и да бил той, само под гнета на общественото мнение, и е много вредно както за дарителя, така и за надарения, получателя. На получателя се изпраща един лош ток от мисли, на който той отговаря по същия начин, понеже съзнанието за изтръгнат, изнуден подарък не изпълня хората с гореща благодарност, а с нещо съвсем друго.

Ще ни попитат: „не е ли наша длъжност да обличаме, да храним и поддържаме нашите близки роднини, когато на стари години станат безпомощни?“

Да извършиш нещо по „дълг“, още не значи, че действаш от любов към някого. И така с това се постига много малко, ако се задоволяват временно само материалните потребности, но не и духовните!

Докато духовната част на съществото се намира в оскъдност, помощта на физическата част е нетрайна и празна.

Родители, които в напреднала възраст биват поддържани от децата си само от чувство на дълг, често имат гладуващи и наранени души, наранени, защото се чувстват търпени, оскъдни, понеже услугата, която получават от децата си, не се придружава от никаква любов. От друга страна пък, и деца, които при влизането си в света не са поздравени от родителите си с радост, са много нещастни и страдат от духовна оскъдица. Любовта е жизнен еликсир, извор да здраве, сила и активност за всеки човек, колко повече пък за едно дете. Има майки, които казват: „да става с мене, каквото ще, само дебата ми да израснат добре, мисията ми тогава е изпълнена!“ Майката би трябвало много да мисли, какво ще стане и със самата нея! Ако нейното растене в мъдрост и култура бъде спънато, ще се спъне и растенето на нейните деца. Истинската майка винаги ще се стреми да бъде почитана и обичана от децата си. Обаче, на почит и респект ще се радва само онази жена, която високо, силно и свободно си извоюва в живота своето място и неуморно се стреми все напред към по нататъшни цели! От възрастните деца такава любов и почит не може да иска една майка, която се скрива в ъгъла зад печката, става нещо средно между самарянка и бона, и учи своето семейство да я използва като товарно животно в домашните нещастия, действителни и въображаеми. По тези причини много майки се гледат през рамо от своите възрастни синове и дъщери или се отритват от тях. Майки, които тъй се унижават, за да бъдат, както те погрешно мислят, полезни на децата си, по някога трябва скъпо да изплащат това си заблуждение. Който Оставя винаги други да го учат и ръководят, отказва се от своите наклонности и стремежи, за да стане чуждо ехо, живее по чужди желания, той изгубва своето право на самоопределение. Той поглъща толкова много от чуждите мисли около себе си, че става част от другите, оръдие, което се подчинява автоматично на нямата воля на околната среда. Такъв човек става като изкопаемо вещество, понижава се до безпомощна сервилност, изгубва все по-вече, физически и духовно, способността да извърши нещо, става безпомощен старец, който е повече търпян, отколкото обичан.

Това е често влиянието на мислите на възрастните деца върху техните самопожертвувателни родители. Това е нямата сила на духовете, която натиска върху майките или бащите от постоянното окръжаване. Много от онова недоверие и слабост, които се приписват на напредващите години, трябва да се отдаде на вредното влияние на една група от духове, които се стараят взаимно да се преодолеят и завладеят, дали съзнателно или несъзнателно, това не изменя резултатите. Един мъж може бодро и радостно да си управлява голямото предприятие, обаче, възрастните синове все по-вече се намесват, една мълчалива сила обединява младежта срещу старостта, — една сила, на която отделният човек едва ли може да се противи. Това е един постоянен, непрестанен, силен натиск в едно определено направление. Той действа денонощно. Той действа толкова по-сигурно, понеже бащата никак не чувства този натиск, на който е изложен, той не знае, че такава мълчалива сила съществува. Той само почва да се чувства уморен. Старата енергия отпада и тъжно той приписва това на наближаващите старини.

„Нали човек трябва да обича децата си повече от всичко?“

Думата „трябва“ е чужда за същината на любовта.

Любовта, където и да бъде и към когото и да бъде, върви според дълбоките закони на живота на хората Има родители, които не чувстват истинска любов към своите деца, както и децата към родителите си. Нито едните, нито другите са виновни! ТЕ са се родили без способността за любов помежду си, без, обаче, да са лишени от любов изобщо!

Често бащата мисли, че обича детето си, а обича само собствените си възгледи, собствените си очаквания в него. Тогава той си позволява да упражнява пълна тирания върху духа на детето, той го подчинява на своите желания. Наистина, над тялото и над душата на детето трябва да се упражнява защита и контрола до тогава, докато младият организъм дорасне за изискванията на живота.

След това време, обаче, да се грижим изцяло за издръжката на човека, значи да извършим спрямо него една голяма несправедливост, дори жестокост. Защото по този начин ние ще му препятстваме да развие онези способности, на които едно младо същество се носи през живота като на силни крила. Един инстинкт кара птиците да мамят своите малки да излязат из гнездото, щом са в състояние да летят. Щеше да бъде лоша услуга, ако птиците биха искали да задържат малките си в гнездото, където крилата им, останали неупражнени, биха се атрофирали, когато на тези млади птици предстои да минават през бури, лед, и сняг, през които и старите трябва да отстъпят. При това майките на животните и хората имат нужда от дни на спокойствие след онези периоди, които са били посветени на поколението. Продължителността на тези времена на спокойствие и почивка трябва да бъде пропорционална на сложността на организма и на силата, която се е изисквала, за да се доведе едно тъй високо диференцирано същество до узряване. През времето на почивката, обаче, родителите би трябвало да бъдат освободени от всички искания от страна на техните възрастни деца. Така е при птиците и при животните в гората, само човешките майки не са сигурни, че ще бъдат освободени от грижите за порасналите си деца, додето изнемощеят и, съвсем изсмукани, паднат в гроба. А те би трябвало да бъдат свободни, пак тъй свободни, както са били свободни като момичета, преди да станат майки. Майчинството е една извънредно важна и неизбежна фаза на човешкото съществуване, за да се доведат до съзряване известни способности и познания. Но никой не бива да прикарва целия си живот в един единствен опит, в еднообразие.

Животът в своето по-високо съвършенство ще бъде вечна промяна на обстоятелствата и състоянието, а не една конска мелница, както е днес Остават ли възрастните деца при майка си дълго време, след като вече са отдавна узрели, за да се прокарат сами в живота, виждат ли те още в нея подпора и удобна помощ и оставя ли майката по този начин да я злоупотребяват, тогава на края ще страдат и двете страни. Но майката, която си налага жертви, която се изтощава продължително, се лишава от новия живот, който я очаква, когато рожбата стане способна да лети. Тя помага на децата си: да направят от нея една уморена и лишена от мисли стара жена!

Може би, ще ми се възрази: „ако се последват тази съвети, улиците скоро ще се изпълнят с безпомощни деца, които са неспособни да се грижат за себе си!“

Да, не са ли сега улиците пълни с безпомощни деца? Не напускат ли хиляди деца родителската къща много късно, без да имат сила за самосъхранение и после изкарват прехраната си само чрез най-низката работа с мизерна заплата? Тази низка и изтощителна работа не ги ли отрязва преждевременно от по-висшето в живота? Има хиляди дъщери, на които родителите не позволяват да влязат в света. и да поемат борбата със смелост и сила! Всичките тези са птиците, които остават в гнездото, додето крилете им се атрофират за собствено летене, и тогава трябва да ги хранят. глупавите им родители,

[Ани]

КАБАЛА

ЗА СЕФИРОТИТЕ

Таблица на съответствията

За да завършим предходната глава от Кабалата, остава ни да поговорим за пресмятанията или сефиротите.

В бележитото си съчинение един от най-добрите познавачи на тоя предмет измежду съвременните кабалисти, Станислав де Гуайт, излага твърде важни сведения както за божествените имена, така и за сефиротите. Това съчинение е само анализ на кабалистическата карта на Кунрат(Heinrich Khunrath). Ние даваме тук по-напред тая карта, за да могат четците да проследят откритието, направено от де Гуайт.

Кабалистическа карта на Хенрих Кунрат.

Таблица на Кръста на Розата

Тази кабалистическа таблица е извлечена от едно малко съчинение, рядко, но добре известно на събирачите на стари книги и ценено от всички, които се занимават с езотеризма на религията, с преданията на тайното учение, под символичното було на християнството и, най-сетне, с предаването на магическото жречество на Запад.

Тая книжка, единствена по своя род и харесвана от всички, които желаят да се вдълбочат в тия интересни въпроси, не е, за жалост, пълна. В нея Има: 1) алегорически фронтиспис, който окръжава гравираната, заглавна страница, 2) портрета на автора, също обиколен с атрибути и 3) един орел-риболовец, с очила и застанал между два запалени факела, с два горящи светилници, а под него е написано едно римувано двустишие на съмнителен горно-немски език, което би могло иносказателно да се преведе така: „защо са факлите и очилата на тогова, който умишлено си затваря очите, за да не вижда“.

След това идват 9 великолепни магически фигури, твърде старателно гравирани на цялата страница и разположени: 4) великият херметическа хермафродит, 5) лабораторията на Кунрат, 6) Адам-Ева в словесния триъгълник, 7) пентаграматическият Кръст-Роза, 8) седемте стъпала на светилището и седемте лъчи, 9) алхимическата кула, с 20 врати без изход, 10) училището на природата, синтетическа измислена фигура, като наивен пейзаж, 11) изумруденият скрижал, изрязан на огнен, живачен камък и 12) пентакълът на Кунрат, обкржжен с венец от сатирически карикатури (вж. по този предметът El. Levy - Елифас Леви — Histoire de la Magiе).

Текстът на самата книга е разделен на два отдела: 1-ият от 60 страници, които носят кралска привилегия, от 1598 г., с разсъждения, посвещение, стихове, пролог и кратък преглед. В края се намира сборника на Соломоновите изречения, към който останалата част служи за езотерически коментар. Тоя последният именно съставлява същинското съчинение, в 7 глави, след които идат твърде любопитни обяснения под заглавие: Interpretations et Annotations Henrici Khunrath. Тази втора част има 222 страници. На последната страница е името на печатаря: G .Апonius и датата: Ganovial, М D С I X.

Дадохме тия сведения за книгата на Кунрат, за да се види нейната старинност и оригиналност, с оглед на горната таблица.

Според автора й, фигурата на Кръста на Розата не е нищо друго освен чуден пентакъл, т. е. йероглифическо резюме (извод) на цялото учение: тук се намират синтезирани пентаграматическите тайнства на адептите на Розенкройцерите. Преди всичко виждаме централният пункт, който разтваря окръжността с три различни степени, което ни дава три кръгови и концентрични области, които пък изобразяват процеса на еманацията. В центъра на фигурата е изобразен Логосът, във вид на кръст, в „розата на светлината: това е сиянието на Словото или на Адам-Кадмона (קדמון אדם), то е емблемата на Великия Аркан. Никога още не са разкривали толкова смело тъждествеността на същината между Човека-Синтез и проявения Бог. Очевидно, имало е сериозни основания, за да помести авторът в самата среда на своя пентакъл символа, който изобразява въплъщението на вечното Слово. И действително, с помощта на Словото, в Словото и чрез Словото (неразривно съединено с живота) са били създадени всички неща, както духовните, така и телесните. „В началото бе Словото казва Ев. Йоан — и Словото бе у Бога и Словото бе Бог … Всичко чрез Него се започна, и без Него нищо не бе започнато, което започна. В Него бе животът . . .“ Ако се обърне внимание, каква част от човешката фигура заема централния пункт, който разтваря окръжността, то може да се разбере, с каква йероглифическа мощ посветителят е съумял да изрази тази основна тайна.

Бляскавото сияние свети наоколо — това е Розата, която е разцъфтяла в пет листа; петокрайната звезда на кабалистическия Микрокосмос, блестящата звезда на Масонството, символът на всемогъщата воля, въоръжена с огнения меч на херувимите.

Ако се изразим с езика на екзотическото християнство, това ще бъде сферата на Бога-Сина, поместена между сферата на Бога-Отца — сферата на сянката нагоре, дето я пресича Ен Соф (ףום ןיא) с бляскави букви, и сферата на Бога-Светия Дух Руах Хакадош (הקדוש רוח) бляскава сфера надолу, дето йерограмата Емет (תמא) я пресича с черни букви.

Тия две сфери се представят като изгубени в облаците на Ацилута (תול צא). за да се посочи на окултната природа на първото и третото лице на Св. Троица; еврейската дума, която ги изразява, силно изпъква, блеснела на сенчест фон, тъмна на светъл фон, за да се разбере, че нашият ум, неспособен да проникне в същността на тия начала, може само да предугажда дребното в противоположните им съотношения, по силата на аналогията на противоположностите.

Над сферата на Ен-Соф свещената дума Йехова се разлага в един огнен триъгълник, както следва:

Без да се вдълбочаваме в йероглифическия анализ на тази свещена дума и особено да излагаме тук тайните на нейния произход, които изискват много разкрития, ние ще кажем само, че от тая специална гледна точка: йодът (י) символизира Отца, йахът (הי) — Сина, йахо (יהי) — Св. Духа, йахоах (היהי) — живата вселена, а мистическият триъгълник се придава на сферата на неизразимия Ен-Соф или Бога Отца (непроявеният навън и непознаваемият, Бог до акта на творчеството). С това кабалистите искат да покажат, че Отец е източник на цялата Троица и държи в тайна възможност всичко, което е, било е и ще бъде.

Над сферата на Емета или Светия Дух, в самите лъчи на Кръста на Розата и под нозете на Логоса, гълъб в първосвещеническа тиара започва своя пламенен полет: емблема на двойното течение на любовта и светлината, което излиза от Отца към Сина, от Бога към Човека и възлиза от сина към Отца, от Човека към Бога; неговите разперени крила точно съответства на езическия символ на двата змея, които обвиват пръчката на Меркурий. Само посветеният може да разбере това тайнствено сближение.

Да се възвърнем към сферата на Сина, който изисква по-обширни обяснения. Току що отбелязахме непроницаемите свойства на Отца и Светаго Духа, разгледани в тяхната същност. Само второто лице на Троицата, изобразено с централния Кръст на Розата, пронизва облаците на Ацилута, като хвърля в него десет сефиротически лъчи. Тия лъчи са като десет отворени прозорци във великата тайна на Словото, и с помощта им може да се съзерцава блясъка му от десет различни гледища. Действително, Зохар сравнява десетте сефироти с десет прозрачни съдове с различни цветове, чрез които блести, под десет разни видове, централният пламък на Единицата-Синтез. Да предположим още един кръг, пресечен от десет радиуси, в центъра на който блести светилник с пет огньове; този блестящ петак ще се вижда от всеки радиус. Който се спира последователно на всеки радиус, може да пресметне десет светилници с пет огнени лъчи . . . (Умножете пентаграмата 5 на десет, като блестят петте й краища, за всяко от 10-те отвърстия, и вие ще получите петдесетте врати на светлината).

Който се стреми към синтез, трябва да влезе в кръга, а който върви само по неговата окръжност, той е чист аналитик. Лесно може да види, в какви оптически измами рискува да падне, ако поиска да разсъждава за цялото.

По-нататък ще кажем няколко думи за сефиротическата система, а сега трябва да завършим с централната емблема. Приведена към геометрическите пропорции на схемите, тя може да бъде начертана така:

Кръстът в средата на светеща звезда. Това е кватернер, разпространен в квинер; това е духът, който се множи, за да слезе в клоаката на материята, дето ще остане в калта известно време, но участта му е да намери, даже в унижението си, въздигането на своята личност и вече - като предзнаменование на спасението - той чувства, на последното стъпало на падението си, че в него се повдига великата сила на волята. Това е Словото — חוהי което се въплъщава и става страдащият Логос или телесния човек חושהי до деня, когато, като вземе възродената си човешка природа, ще влезе в славата си.

Това именно излага Сен-Мартен в 1-ия том от съчинението си „Еrreurs et Verite“, като казва, че падението на човека става от разбъркването на листата на Великата Книга на Живота и поставянето петата страница (страницата на разрушението и падението) вместо четвъртата (безсмъртието и духовната цялост).

Като съберем кватернера (4) на кръста и звездата на пентаграмата (5), ще получим 9 — мистическото число, подробно обяснение на което няма да даваме тук, но ще кажем само, че то е аналитическото число на човека. Ще отбележим още, че в сферическите фигури на Кръста на Розата — розата постоянно се образува от девет окръжности, взаимно пресечени, като звената на веригата. То е пак аналитическото число на човека: 9.

Още една важна бележка ще направим. На всички, които имат някои малки езотерически познания, е известно, че четирите клона на вътрешния кръст (изобразяван от човека с разпрострени ръце) трябва да се означават с буклите на тетраграмата: йод-хе-вау-хе.

За йероглифическия и граматическия състав на тая свещена дума ние говорихме по-рано. Сега ще разгледаме от какви елементи е съставена йерограмата на Йешуа (הושהי)¹⁾ .

Всеки може тук да види тетраграмата הוהי разделена по средата הו-הי и свързана с буквата ש (шин). И така, הוהי изразява тук Адама Кадмона — човекът в неговия пълен синтез, с една реч, Божеството, проявено посредством своето Слово и изобразяваше плодотворното съединение на Мировата Душа и Духът. Да се раздели тази дума, значи емблематически да се изрази разчленението на неговото единство и делимото множество за раждане на множители. Шин (ש), която съединява двете части, изобразява производителния и тънък огън, проводник на неразделящия се живот, формиращия посредник, ролята на който е да извърши въплътяването, като позволява на Духа да слиза в материята, да я прониква, да възбужда силите й и да я преработва по свой начин. Шин, като съединение на двете части на разсечената тетраграма, се явява символ на падение и закрепване в елементарния и материалния свят, символът הוהי разчленен в своето единство. Същата буква ש, като прибавка към буквения кватернер, дава квинер (5) или числото на падението. Но същото число е и число на волята, а волята е средство за възстановяване.

Посветените знаят, защо заменянето на четирите с пет е само временно пакостно: как в калта, дето се търкаля в падението си, човешкият множител се учи да си завладее една личност, действително свободна и съзнателна. Той отново се издига от падението си, по-силен и по-велик; по тоя начин, злото иде след доброто само временно и с цел да осъществи по-доброто.

Това число 5 съдържа най-дълбоки тайни. И това, което казахме за 4 и 5, в съотношенията с Кръста на Розата, е достатъчно за ония, които могат да бъдат посветени.

Хенрих Кунрат,

кабалист и алхимик.

Сега ще кажем няколко думи за лъчите на числото десет, които пронизват пространството на облаците или Ацилута. Това е денера (10) на Питагора, наречен в Кабалата сефиротическа еманация. Преди да представим на четните ни ясното разпределение на кабалистическите сефироти, ще начертаем една картина на съотношенията, които съществуват по преданието между десетте сефироти и десетте главни имена, дадени на Божеството от еврейските богослови. Тия имена, които Кунрат е изобразил в кръговете, на краищата на листцата на светещата роза, съответстват всяко на единия от десетте сефироти (вж. по-долната таблица).

Що се Отнася за божествените имена, ще извлечем, по възможност на късо, от йероглифическия разбор на всяко от тях средното езотерическо значение, което може да им се придаде:

Иехие (х) е това, което съставлява нетленната същност на Абсолютното Сжщество, в която става движението на живота.

Йа (х) — неразрешимата връзка между мировите души и духът.

Йеве — съвкупление на мъжкото и женското начала, които вечно пораждат живата вселена (Великият Аркан на Словото).

Иел — разтваряне на Единицата — Начало. Нейното изливане на пространството и времето.

Йелоим-Гибор — Бог и боговете на гигантите или полу-боговете.

Йелоха — Бог, отразен в едного от боговете.

Йехова-Саваов — йод-хе-вау-хе на септенера или победата.

Иелоим Саваов — Бог-богове на септенера или тържествата.

Щадай — оплодотворител, посредством астралния свет, в четверояко разширение, след туй неговото възвръщане към всякога скритото начало, от дето тоя свет изтича (мъжки род оплодотворената природа).

Адонай — четворно или кубическо умножение на Единицата-Начало за произвеждане непрекъснато меняващето се бъдеще („παντα ρεί - всичко тече“ на Хераклит), след туй окончателно скриване на сгъстеното вещество, възвръщане на субективната производителност.

Малек — майчина смърт, бременна с живот: съдбоносен закон, който се разтваря в цялата вселена и който прекъсва, с внезапна сила, своето движение от вечната обмяна всеки път, щом някое същество се обективира.

Такива са тия йерограми в едно от тайните си значения.

Сега нека забележими тук, че всеки от десетте сефироти или аспекти на Словото съответства в пентакъла на Кунрат на един от ангелските чинове — идея висока, ако се съумее да се вникне в нея. Ангелите в Кабалата не са същества с особена и неизменна същност: всичко живее, движи се и преобразува вселената, която също живее. Като приложи м към небесните йерархии прекрасното сравнение, с което авторите на Зохар се стараят да изразят природата на сефиротите, ще кажем, че ангелските чинове може да се сравнят с прозрачни разноцветни обвивки, в които блестят Около все по-чиста и силна светлина, духове, които, като са се освободили окончателно от временните форми, възлизат по висшите стъпала на Стълбата на Якова, на върха на която се намира Непознаваемото.

Съответно на всеки от ангелските чинове Кунрат помества една от десетте заповеди. Това значи, че ангелът, който управлява всеки чин, като че ли произнася едно от наставленията на божествения закон. По-дълбока е идеята му, като изобразява буквите на еврейската азбука като излизащи от облаците на Ацилута, прорязана със сефиротическите лъчи. Да произведеш от контрастите на светлината и мрака 22-те букви на свещената йероглифическа азбука, значи да обединиш в едно поразително изображение цялото учение на Книгата на Творението — Сефер Йецира. И наистина, тия емблеми, поредно светещи и тъмни, тайнствени фигури, тъй хубаво символизиращи Доброто и Злото на вечната съдба, Хенрих Кунрат произвежда от плодотворното сливане на Сянката със Светлината, на Заблуждението с Истината, на Злото с Доброто, на Битието с Небитието. Така внезапно изскачат на хоризонта непредвидените видения с усмихнат или мрачен изглед, ласкави или застрашителни, когато след натрупването на гъсти и тъмни облаци Феб, още един път победите на Питона, хвърля своите златни стрели.

Насрещните три тернера изобразяват Троицата, която се проявява в трите свята. Първият тернер интелектуалният свят — е единственото съвършено възпроизвеждане на Св. Троица: Провидението уравновесява дете чашки на везните на Божествения ред: Мъдростта и Разума. Двата долни тернера са само отражения на първия, в но-плътната среда на моралния и астралния светове. Затова те са обратни изображения на предмета, който се отразява на повръхностьта на течностьта.

В моралния свят Красотата (Хармонията или Правилността) уравновесява: Милосърдието и Правосъдието. В астралния свят: Производителността е средство за устойчивост на съществата, нанася победа на смъртта и несъществуването, като поддържа вечността с непрекъснат ред на преходни неща. Най-после, Малкут царството на формите, представлява надолу обединен синтез на прекрасно разпределените сефироти, когато нагоре Кетер (Провидението и Венецът) съдържа в себе си синтезът на способността на зараждането.

Това е всичко, което намираме за нужно да кажем за символическия Кръст на Розата на Хенрих Кунрат.

Който иска да се вдълбочи в изучаването на Кабалата по първоначалните източници, ще намери в това съчинение, на езика на посветените, точни обяснения на много важни висши тайни. Като алгебрата, Кабалата има свои уравнения и свой технически речник.

В една от следващите книжки на списанието

ще дадем подробни разяснения на тази схема.

Горният чертеж представлява схемата на човешкото същество и, накъсо, учението на Кабалата.

________________________

1) По еврейски името Йешуа (Исус) обикновено се пише: ישוע по-пълно: עשוהי

[Ани]

Самуел Р. Уелс.

ФИЗИОГНОМИЯ

(Продължение от кн. VII).

VII.

ОЧЕРЦИ ПО ФРЕНОЛОГИЯ

Тази е истината, макар и да е несъгласна

с философията на вековете.

Гал.

Физиогномията, както я разбираме и преподаване, е основана на френологията. Преди, обаче, да пристъпим към по-практическите й подробности, необходимо е да дадем някои очерки по френологията, които ще бъдат полезни за четците, за да разберат всичко, което се излага за нея в следните глави.

Определение на френологията

Френологията е наука и изкуство. Тя е науката на съществуването, организацията и начинът на действието на ума, както е въплътен, и отношението му чрез тялото към всичко, което съществува. Терминът „френология“, строго казано, значи наука за мозъка. Този термин, сам по себе си, се отнася само до непосредствения материален орган и оръдие на ума. Това е напълно достатъчно, защото за френологията е особено характеристично да включва и мозъка —да взема действителното практическо становище, което гледа на ума не какъвто трябва да бъде той, нито както може да се претендира, че е необходимо да бъде, но какъвто е. Умът (за нас, които сме в плът) трябва да действа чрез едно материално оръдие. Другите умствени философии не са оценили това достатъчно, нито са взели в съображение необходимите ограничения, които се налагат на умственото действие от такъв един инструмент. ТЕ не са оценили също тъй и указанията за умственото действие, които могат да се извлекат от такъв инструмент. Понеже тези ограничения и указания са от най-голяма важност и понеже тяхното заслужено окачествяване, като ментална наука коренно я променя и я прави за пръв път достойна за името наука, то става съвсем ясно и правилно, какво те са, които ще характеризират името на науката в новата й форма.

Френологията като изкуство

Всека наука има своето съответно изкуство. Принципите на науката, когато се модифицират в приложения към практическите изисквания на живота, стават правила на съответното й изкуство.

Френологията, като изкуство, се състои в това, че като съдим от самата глава и от тялото в свръзка с главата, да определим какви са естествените наклонности и способности на всеки индивид. Практическото приложение на това изкуство е многостранно. Принципите на френологическата наука се прилагат в практическите нужди на живота. Например, един френологически принцип гласи така: при индивиди, у които всички други условия са еднакви, най-големият мозък е най-добрият. Това е важно при избора на един ученик за некой занаят, на слуга, на чиновник, на адвокат, помощник или съветник от какъвто вид и да било: този, който упражнява френологическото изкуство, ще избере от двама или повече души онзи индивид, който има най-голяма глава, като се има пред вид, обаче, че другите условия, като качество, форма и пр., са еднакви във всичките индивиди, от които правим избор.

При прилагането на това правило случват се понякога и погрешки, но при дългото му употребление то ще се намери за много по-сигурно средство от всяко друго. Има френологически принципи за всека отделна умствена способност. Тези способности могат да се разработят, да се калят или пренебрегнат по отделно. Там, дето способностите са недостатъчни или слаби, могат обикновено да се изправят чрез употребяване на друга способност или способности. Лесно е да се види, че тези принципи, превърнати в правила, ще образуват твърде голяма част от възпитателната система, особено при самообразованието. Едно интелигентно лице, след като опита една комбинация на способностите пред друга, ще може най-после, да се обучи точно в ония навици на мислене и чувстване, с които ще се компенсират способностите, които му липсват. Ако напр., някой като знае, че е съвършен в предпазливостта, може да култивира навици на далновидност, рефлектиране, припомняне и наблюдение. Тази процедура ще употреби причинността, сравнението, евентуалността и индивидуалността да извършат работата на предпазливостта и ще се стремят да стимулират и усилят способността предпазливост, като отделен инстинкт.

Основата на Френологията

Науката Френология е основана на наблюдение. Принципите й са просто излагане на истини, които са открити пред очите на всеки човек. Тя може да се демонстрира тъй, както химията или естествената философия. С това тя се различава изцяло от всички по-предишни системи на менталната наука. Тези последните се са основавали на априорни предположения (нещо допустимо) за начало. По този начин, като са имали в самите си зародиши и семена коренни несъвършенства за самото човешко схващане, те са станали тъмни, химерически, непрактични, софистични, непрогресивни и безполезни. И те толкова оправдаха тези си качества, че се приближиха до словесните схоластични философии на средните векове.

Първите принципи

Френологията не претендира, за сега, да е една изцяло завършена наука. До колкото е напреднала досега, тя се състои от две части, а именно:

1. Система на физиологически факти и съответните им умствени явления и

2. Система на умствената философия, извлечена от тези факти и явления и от други, сродни на тях.

Главните принципи на основната или физиологическата част на науката Френология могат да се изразят така:

1.  Мозъкът е специален орган на ума. Същността и начинът на действието на същия ум са неизследими. Ние можем да изучваме само проявленията му.

2.  Умът, макар и да е по същество единен, съставен е от четиридесет различни способности, всека от които се проявява чрез особена част на мозъка, която е оставена изключително за нея и се нарича неин орган. Способностите могат да се притежават от едно и също лице в различни степени, а също така може и да се притежава една и съща способност от различни лица.

3.  Когато другите условия са еднакви, тогава колкото по-голям е мозъкът, толкова е и по-силен; и колкото по-голяма част от мозъка заема дадена способност, за да се прояви, толкова по-силно бива проявлението й.

4. Онези части на мозъка, които са употребени за способности, сродни една с друга, са локализирани заедно. По този начин мозъкът се разделя на области или групи, както и на органи. Местото и границите на тези органи и области могат да се изучат най-добре от френологическия бюст и диаграмата, която го придружава във фиг. 1.

5. Всека група върши колективна функция. Двигателните способности дават сила на всичките действия; социалната способност ни приспособява към ближните; себелюбивата ни кара да се грижим за себе си; интелектуалната ни прави да разбираме хората и нещата, да знаем за тях каквото може да се знае, и ни дава средства да работим с тях; а моралната и религиозната са определени да управляват всички останали, като ги подчинят на съда на благостта, справедливостта и божествения закон.

6. Първоначалните нормални условия, който определят превъзходството и силата на ума, като опериращи чрез мозъка, са:

1. Количеството на"мозъка.

2. Качеството на мозъчните влакна.

3. Относителната големина на частите на мозъка и

4. Влиянието на тялото върху мозъка.

7. Всека способност се поддава на подобрение или влошаване, и може да бъде усилена, извратена, пренебрегната или отслабена.

8. Всека способност в себе си е добра и е дадена от Създателя за добро. Подобрението на човека, следователно, не значи да се изкорени или изопачи или да се спъне прогреса на некоя способност, нито да се създадат нови способности, но да се култивира всека една от тях, според нуждите й, да се турят в хармония, да действат удобно, отделно или заедно, да бъдат в дължимата подчиненост една на друга и в правилна степен на дейност.

Като прибавка на тези диаграми, ученикът по френология трябва да има на ръка и един френологически бюст, приблизително в естествена големина, който да показва точното местонахождение на всеки орган и тогава, като сравнява главите на индивиди една с друга, различията ще могат да се напипат. Разширете наблюденията си и сравнете добре познатите характери на онези, които имат дълги и тесни глави, с характерите на други, които имат къси и широки глави; или сравнете високите глави с низките и колкото и да сте скептичен, ще се принудите да приемете общите принципи на френологията,

Определение на органите

Домашни наклонности

1. Полова любов. — Брачната любов, привързаността на половете един към друг е приспособена за продължение на расата. Излишък: разпуснатост и безнравственост. Недостатък: липса на чувство и индиферентност към противния пол.

А. Свързване до живот. — Желание за чифтосване; да се свърже до живот и да остане постоянно с любимото същество. Излишъкът на тази наклонност е невъзможността да прехвърлим чувството си от едного на другиго. Недостатъкът е: липса на съпружеска любов.

2. Наклонност към производителност. — Родителска любов; нежност към малки животни и към младите и безпомощни изобщо; тази наклонност е приспособена към детинските условия. Нейният излишъка е идолизиране и разваляне децата чрез галене и крайна снизходителност; робство на майчински длъжности. Недостатък: небрежност към малкото.

3. Привързаност. Любов към приятели; разположение за дружба. Тази наклонност е приспособена на човешката нужда от общество и задружно действие. Излишък: крайна       любов за другаруване. Недостатък: пренебрежение на приятели и общество; отшелническо разположение.

4. Домолюбие (къщовничество). — Любов за дом; желание да се живее винаги на едно място; тази наклонност е приспособена към необходимостта за човека да има един дом. Нейният излишък се явява в лошо настроение спрямо другите страни. А недостатъкът й е: скитническо разположение.

5. Постоянство или продължителност. — Способността да се приковат мислите и чувствата върху един особен предмет до завършването му. Нейният излишък е: многословие и отегчително дълги истории. Недостатък: пристрастност към разнообразие; турят се няколко железа в огъня наведнъж; твърде преходен и нетърпелив.

Егоистични наклонности

Е. Жизненост. Любов за живот; младежка живост даже в напреднала възраст.

Излишък: силна привързаност към живота; страх от смъртта. Недостатък: пуска му края и отстъпя на живота, когато може още да се живее

6. Борчество. — Самозащита; любов към спорене; съпротивление; разположение да се върви енергично напред. Излишък: бързо, огнено, възбудително, придирчиво, препирливо разположение. Недостатък: боязливост, липса ма кураж и самозащита.

7. Разрушителност. — Изпълнителност; двигателна сила; изтребително чувство. Излишък: злобно, отвращаваше, отмъстително и убийствено разположение. Недостатък: - кротост, нехвелитост и липса на решимост.

8. Охотливост за ядене. — Апетит: наслада от храна и пиене. Излишък: лакомство, гурмандство, невъздържание. Недостатък: деликатност и липса на апетит и услада.

9. Придобивателност. — Икономия - разположение да се пести богатство. Излишък: стиснато скъперничество: кражба, краен егоизъм. Недостатъкът, разточителност; неспособност да прецени истинската стойност на собствеността; разпиляване и прахосване.

10. Секретност. — Тактика; управление; придобивателност, която взима, секретност, която задържа. Излишък: хитрост; престореност; лицемерие; интрига. Недостатък: липса на тактичност и обуздаване; откритост; откровеност в изразяване.

11. Предпазливост. Благоразумие; внимателност; грижливост. Излишък: страх; боязливост; отлагане.

Недостатък, невнимателност; заблуждение; безразсъдност,

Честолюбиви и управителни органи

12. Наклонност за одобрение. — Любов за слава; любезности; амбиция да бъде одобрен и повишен. Излишък: суетност; самохвалство и крайна чувствителност Недостатък: равнодушие към общественото мнение, към похвала или укор, и незачитане за лично изтъкване.

13.Себеуважение.—Мъжественост; любов към свобода; благородство; честолюбиво и внушително разположение.

Излишък: крайна гордост; арогантен, владеещ дух. Недостатък: палячество; раболепство и липса на самоуважение и лично достойнство.

14. Твърдост. — Решителност; стабилност; постоянство; устойчивост; неотстъпчивост. Излишък: упоритост; своеволие. Недостатък: умоколебливост; на човек, който няма твърдост, не можем да уповаваме — в такъв няма стабилности или решителност на характера.

Морални чувства

15. Съвестност. — Справедливост; честност; чувство на право и дълг и сила ла се съпротиви на изкушенията. Излишък: цензорство; скрупульозност; гризене на съвестта; себеосъждане; несправедлива критика. Недостатъкът. липса на покаяние от грях, или разкаяние за злосторство; себеоправдание във всичко.

16. Надеждност.—Чувство на безсмъртие; поглед в бъдещето с вяра за успех. Излишък: разкошни обещания; градени кули във въздуха и очакване невъзможност. Недостатък: униние; мрачност; меланхолия; предчувстване зло.

17. Духовност. — Интуиция; възприемане на духовното : пророческа насока на ума. Излишък: вярване в духове; в караконджули; в чародейство и пр. Недостатък : липса на вяра; крайно неверие, като „невярващия Тома“, мрачен скептицизъм. (вж. контрасти във фиг. 9 и 10).

18. Благоговение. — Посвещение; благоговение; поклонение; обожаване; почит към старите, към властта и към старината. Излишък: идолопоклонство; суеверие; поклонение на образи и идоли.

Недостатък: незачитане на свети неща, липса на всяко благоговение.

19. Благотворителност. — Услужливост; съчувствие; желание да се прави добро; филантропия; прави добрини, без да има пред вид лични облаги. Излишък: даване милостиня на незаслужилите; твърде лесно се трогва от сцени на страдания. Недостатък: краен егоизъм; равнодушие към страданията; несъчувствие към бедствията на другите.

Усъвършителни способности

20. Построителност.— Механическа изобретателност; способност да се изнамерва; употребява оръдия; построява. Излишък: непрестанно работене върху идеи неосъществими и други невъзможност. Недостатък: неспособност да употребява инструменти или да разбира машинария; липса на умелост в планиране, съумяване и наръчност в механизъм.

21. Идеалност. — Любов за съвършеното и красивото в природата и изкуството; изтънченост; екстаз; поезия. Излишък: отвращение даже от най-обикновените длъжности на живота. Недостатък: грубост; вулгарност; липса на вкус и изтънченост; незачитане към хубавото.

В. Възвишеност. — Пристрастност към величественото и възвишеното, великолепното, буйното и романтичното, каквито са Ниагарския водопад и планинските пейзажи. Излишък: разточително-разкошни представи; преувеличени положения; любов към трагедии. Недостатък: равнодушие към величието на природата; гръмотевицата и ужасната светкавица не възбуждат никакво вълнение.

22. Подражателност. — Сила да се подражава; да се копира; да се работи по образец; способност за разни начинания. Излишък; мимика; рабско подражание. Недостатък: неспособност да се съобразява с нравите и обичания на обществото.

Д. Приятност. — Нежност и убедителност в маниери, израз и адресиране; угодливост; може да си пробие път; способност да се изкаже неприятното по един приятен начин. Излишък : афектиране; ласкателство. Недостатък: недостиг от свобода на маниери; неспособност да бъде приятен или приет, когато е между чужди.

23. Веселост. — Остроумие; смехотворство; игривост; хумор; способност да се надсмива; да се правят шеги; да се смее от сърце .Излишък: подиграване и правене спорт от нещастията и слабостите на другите. Недостатък: крайна неподвижност и сериозност; равнодушие към всички весели игри, забави и шум.

Стремителни способности

24. Индивидуалност. — Желание да се види; способност да се придобива знание чрез наблюдение; способност да се разглеждат нещата. Излишък: ненаситно желание да се види всичко; наклонност да се заглежда; дръзко любопитство, крайно съдебно изследователство. Недостатък: нужда от практическо познание, извлечено от лично наблюдение; неспособност да се забелязват външни предмети.

25. Форма. — Памет за фигури, форми, лица; конфигурация на нещата, помагала в сричането, рисуването, моделирането и пр.; когато е широка, рядка се забравят лицата. Недостатък: бедна памет за лица, форми и пр.

26. Величина. — Способност да се съди за големината, дължината, ширината, височината, дълбочината, разстоянието и тежината на телата по тяхната величина; за измерване ъгли, перпендикуляри и пр.; способност да се съди точно за съразмерността на едно тяло спрямо друго. Недостатък: неспособност да се различи с око между голямо и малко; рядко може да се определят точно размерите на един предмет.

27. Тежина. Тежина; способност да се пази равновесие, което се изисква от стрелецът, мозъкът или конникът; също има способността да крепи на ръката предмети без колебливост. Излишък: извънмерно желание да се изкачва на високо, когато е ненужно. Недостатък: неспособност да държи равновесие; наклонност да се спъва.

28. Цвят. — Преценка на разни сенки, краски и колорити в рисуването; небесната дъга, цветята и всички предмети, които притежават цвят, са от интерес . Излишък: силна обич към цветове; желание да се облича в много цветни дрехи. Недостатък: цветова слепота; неспособност да различи или оцени цветовете и хармонията им.

29. Ред. — Метода; система; нареждане; спретнатост; удобство. „Място за всяко нещо, и всяко нещо на местото си“. Излишък: обръща се внимание по-вече на хубавото, отколкото на разумното; иждивява се много време в оправяне; много се смущава от безредието. Недостатък: разпуснатост; невнимателност по отношение на държане в ред книги, инструменти, вестници и пр.; рядко се знае, къде да се намери нещо, което се е употребявало неотдавна.

30. Пресметливост. — Способност да се пресмятат числа умствено; да се събира, изважда, дели и умножава; да се правят сметки и пр.; Излишък: предразположение да се пресмята всяко нещо. Недостатък: неспособност да се разбират и най-простите числени отношения.

31. Място. — Припомняне на места; географическа способност; желание да се пътува, за да се види света. Недостатък: неспособност да се помнят места; лесно изгубване; не може да покаже посоките на компаса.

Литературни способности

32. Запомняне случки. — Памет за събития; любов към история, анекдоти, факти, хроники от всякакъв вид; един вид жив вестник. Излишък: постоянно разказване истории и пренебрегване длъжностите си. Недостатък: забравеност; слаба памет за събития.

33. Време. Спомняне на промеждутък от време; ден и дата; способност да се спазва време в музика, маршируване, и танцуване; запомняне времето през деня. Излишък: убиване времето с крака и пръсти толкова, че да се смущават другите. Недостатък: неспособност да се помнят дати.

34. Тон. — Любов към музика и стремеж към хармония; сила да композира музика. Излишък: постоянно пеене, тананикане, свирене с уста, без да се спазва благоприличие. Недостатък: неспособност за разбиране очарованията на музиката или за различаване тоновете един от друг.

35. Език. Способност да се изразяват идеи устно или писмено, и да се употребяват такива думи, които ще изразяват онова, което ще искаме да се каже най-добре; памет за думи. Излишък: гъвкавост в израз; обич да се говори много по-вече думи, а по-малко мисли. Недостатък: крайно стеснение в разговор; не може да се избере подходящ език, за да се изразят идеи.

Разсъдителни способности

36. Причинност. — Способност да се разсъждава и се разбират основните принципи: „защо и откъде“; оригиналност. Излишък: премного теория, без практическа страна на нещата. Такъв ум може да е философски, но не е практичен, нито научен.

37. Сравнителност. Индуктивно разсъждение; способност да се класифицира и да се прилага аналогия към разпознаване на принципите; да се сравнява, да се различава и да се илюстрира; да се извличат правилни заключения и пр. Излишък: „косъмът дели“ или ненужен критицизъм. Недостатък: неспособност да схваща отношението на нещата,

С. Човешкото естество. — Интуиция; проницателност на характера; схващане мотивите при първа среща. Излишък: задълбочава се в характера на другите до толкоз, че забравя длъжностите си и жертва учтивостта и вежливостта. Недостатък: доверява се комуто не трябва; предполага, че всеки е честен.

(Превод от английски).

(Следва).

____________________

1) Вж. и френологичната карта на Фаулъра в кн. I на списанието.

2) Четецът ще забележи тук естественото групиране на органите. Забележете напр. сродствата тъй хубаво са показани в нареждането на сходните на половата любов способности, родителската любов, приятелството и домолюбието или лакомството, придобивателността, скритостта, разрушителността и наклонността към препиране. Така също са групирани и индивидуалността, формата, големината, тежината, цвета, реда и останалите органи на възприемането, показани на местото им с техните общи стремежи.

(коментарите са към фиг.2 – СИМВОЛИЧНА ГЛАВА)

[Ани]

Професор Ю. Нестлер.

ХИРОГНОМИЯ

(Продължение от кн. VII.).

10. Астрологическа хирогномия на пръстите

Ние вече видехме, че учението за ръката се намира в тясна връзка с астрологията. Но тук не можем да се спираме подробно да обясняваме тази връзка. С това ще се занимаем по-сетне.

Нека припомним само, че всеки пръст е получил името на определена планета. Нашата задача сега е, да изясним, какво означава хирогномическата вариация в формата на пръстите (островръх, четириъгълен, лопатообразен) за всеки от четирите пръсти, след като сме разгледали това значение за четирите пръсти изобщо и отделно за палеца.

Тук виждаме следното:

Ако юпитеровият пръст (показалецът) е островръх, това означава усет за природознание, ако е ъглест, това означава наклонност за изследване на истината, въз основа природонаблюдението; ако е лопатообразен (което се среща много рядко), това означава прекален мистицизъм, особено ако същевременно ръката е мека.

Ако сатурновият пръст (средният) е островръх, (което също се среща рядко), това означава умерена печал; ако е лопатообразен и при ставата зад нокътя като надут, това означава прекалена печал, която води до омръзване на живота.

Ако аполоновият пръст (безименият) е островръх, това показва интуитивно чувство за изкуството; ако пък у другите пръсти е обратното, това означава безгрижност и бъбривост. Ако този пръст е ъглест, това означава известно спокойно постоянство в художествените възгледи и изпълнения. Ако е лопатообразен, това означава изкуство, което се занимава с изобразяване на отделни живи моменти, напр. картина на едно сражение и пр. Освен това означава още промяна в художествените идеи.

Ако меркуровият пръст (малкият) е островръх, това означава наклонност към изучаване на мистическите науки ; ако е ъглест, това означава чувство за научни изследвания на причините в науките; ако е лопатообразен, тогава показва изследване на промените в науките; ако, обаче, значението на другите пръсти и на линиите по ръката отговарят на това, може да означава и наклонност към кражба. Възел на първата или вътрешната става на този пръст означава човек и изследвач (изследовател).

Типове ръце

Ако разгледаме човешката ръка, това извънредно сложно и художествено съчетание, и ако сме навикнали на природонаучно мислене, почти неволно ни се налага схващането, че този удивително съвършен орган може да бъде само края на една дълга еволюционна редица, и ние се питаме тогава, къде е по-низката, първоначалната форма на този орган.

Като такава форма трябва да приемем перката на рибата, перката трябва да е първоначалната форма на ръката. След нея идат тогава различните форми ръце с един, два, три, четири и пет пръста, както ги срещаме при амфибиите и млекопитаещите, и които са междинни членове в редицата, между рибната перка и човешката ръка. Крилото на птиците би било тогава най-последният и най-висшият краен член на тази редица.

При повечето животни, стоящи на по-низка степен на развитие, несъвършената ръка има значението и задачата повече на крак; затова и при човека в несъвършената и груба ръка, особено в отличаващата се с грубост и големина, ще виждаме едно понижение към животноподобие.

По-нататъшното различие между животинската и човешка ръка се намира преди всичко в пръстите, които при първата (животинската) са значително по-къси и сръднята част на ръката по-дълга, (освен това, ако пък пръстите са дълги, ръката е много тясна. От това следва, че отличителни черти на животинската ръка са къси пръсти и извънредна теснота на ръката, което пък е неблагоприятен признак за духовните качества (фиг. 43).

Моторното значение на ръката се обусловява от простиращите се в нея мускули, а нервите дават нейното чувствено значение.

Съответно на задачата си като съвършен органически инструмент, ръката е снабдена с много сравнително нежни мускули; тяхната система представлява един съвършен апарат, който способства на човека с помощта на ръката да извършва всички онези движения, които са нужни в изкуството и механиката.

Твърде гъстата нервна мрежа в ръката я прави най-чувствителен и най-практичен сетивен орган. И ноктите на пръстите ни дават възможност да различаваме животинската от човешката ръка. У човека те са тънки, еластични, нежно боядисани, рогови плочки, които имат за задача да пазят от груби механически влияния и повреди богатите с нервни разклонения върхове на пръстите. При животните те служат като нападателни и защитни органи, както се вижда и от формите им, напр. ноктите у птиците, копитата или най-сетне преходните форми у слона и маймуните (фиг. 44). От тука следва, че силни, крехки и извити нокти у човека, когато освен това са и дебели, означават решително приближаване към животинския характер и, следователно, са един лош признак в психическо отношение.

Освен тези съвсем общи признаци за значението на формата на ръката, които са от неблагоприятно естество, понеже сочат на подобие с животинските органи, ние в предшестващите глави споменахме множество признаци за различни душевни способности, качества на характера и прояви на чувство. Тези признаци се виждат в отделните части на ръката, в формата и величината, твърдостта и мекостта на ръката и пр.

На мислещият човек който се занимава с учението за ръката, става ясно, че макар между хилядите ръце, които се представят за наблюдение, да не се срещат две съвсем еднакви, все пак се забелязват определени основни форми.

Първият, който е забелязал това, бил Анаксагор, старият гръцки философ, живял в пития век преди Христа. Той е изказал мисълта, че от общата форма на ръката може да се намерят данни за определяне на душевните способности. След него редица велики мислители от всички вкове са преследвали и усъвършенствали тази идея.

Обаче, това учение, как да се познават душевните качества и способности на човека по формите на известни части на тялото му, се е развило едва в по-ново време от професор Карус в неговото съчинение: „Символизъм на човешките форми“. В това съчинение е изложена една система за основните форми на ръката, която система с малки изменения отговаря на по-пълната система на Арпантини.

За забелязване е, че съчинението на професор Карус застъпва гледището на учения лекар, и затова отхвърля всички наблюдения и теории на лица, които не принадлежат към медицинското съсловие. Поменатата книга, обаче, е една извънредно ценна работа, тя съставлява предшественик на модерното окултно учение. Карус приема четири вида типични ръце: моторна, чувствена, елементарна и психическа ръка. Ние ще ги разгледаме по ред.

А. Елементарната р,та

Към този род Карус причислява онези ръце, които се отличават с дължина, широчина на средната част, както и с големина, дебелина и твърдост на дланта, с къси и дебели пръсти, често тъп и отхвърлен назад палец и груба, несъвършена формация на ръката изобщо. Като допълнение на тази картина трябва да прибавим още силни и широки нокти (фиг. 45).

Цялата ръка напомня чрез формата си, от една страна, ръката на малкото дете, а от друга, ръката на човекоподобната маймуна. Особено характеристичен признак е това, че ръката от този тип често е покрита по гърба с косми, а от вътрешната страна с роговити мазоли. Този тип ръце се срещат еднакво у мъже и жени, и между тях се забелязват само малки различия, обуславяни от половите различия.

Б. Моторната ръка

Този тип се среща предимно у мъжете. И тази ръка се отличава с особена големина, груби и силно развити кости, силно развита мускулатура. Дланта е повече четириъгълна и продълговата, пръстите са. едри и особено палецът се отличава с големина и овалност. Ноктите са съответно големи и продълговати, те са също четвъртити. Кожата на гърба на ръката е по-груба от тази на дланта; върховете на пръстите са широки (фиг. 46).

В. Чувствената ръка

Както моторната ръка е предимно мъжка, тъй пък чувствената е предимно женска ръка. Костите в този тип ръце са. значително по-нежни, мускулите и сухожилията по-слаби отколкото при моторните.

Чувствената ръка почти никога не достига значителна големина, дланта е малко по-дълга, отколкото широка, пръстите в сравнение с дланта не са по-дълги от тези на моторната ръка. Палецът, обаче, е много по-малък, а конструкцията на ръката е изобщо по-нежна.

Отделните части на пръстите имат овални и меки форми, върховете на пръстите са закръглени, ноктите, съответни по-големина на пръстите, са тънки, кръгли и еластични (фиг. 47).

I. Психическата ръка

Този тип е най-редкият. Тази ръка най-много се различава от елементарната, която е най-близко до животинската. Среща се еднакво у двата пола, обаче, само в средната възраст.

По-големина тази ръка е винаги средна. И при психическата ръка дължината само с малко надминава широчината. По дланта никога не.ма множество дребни бразди и хиромантични линии, а само има по няколко вглъбнатини от този род.

За психическата ръка е характерно още, че пръстите й са тънки, продълговати и тъй изтеглени, че по тях не се забелязват възлите на ставите. Тази ръка спада към типа на поменатата по-рано коническа ръка.

Кожата на психическата ръка е винаги нежна и рядко, и то само при мъжете, може да бъде покрита с малки косъмци (фиг. 48).

Карус приема тези четири типа, но признава, че между тях се срещат още много смесени видове. Той казва: „в тези четири форми ние имаме само главните точки на безкрайно многото вариации на тази благородна формация, а от само себе си се разбира, че тук има множество преходни форми“. Повечето ръце собствено представляват преходни форми, ако ги изследваме поточно. Най-често срещаните ръце са ония, които представляват преходни форми от елементарните към моторните и към чувствените. По-рядко са преходните форми от моторните към чувствените. Този тип се отличава с големина и сила, набъбнали върхове на пръстите и лопатообразни краища.

В привилегированите съсловия, които през векове са полагали особени грижи за ръцете си, се среща особено деликатна форма на ръка, по която веднага се познава произхода на владетелско или на особено благородно семейство. Тези ръце Арпантини нарича „main de race“, расова ръка.

Не може да се каже, че с обрисуване на тези типове са изброени всички различия, които съществуват в ръцете. Съвсем не!

Преди всичко, трябва да разгледаме различията между мъжките и женските ръце. Женската ръка обикновено е по-малка, по-нежна, по-мека и по-тясна, пръстите й по -валчести, кожата й по-нежна, когато мъжката ръка е винаги по-груба, по-широка, с по-грапава кожа и често покрита с косми. Но в човешките ръце се изразяват и различията на възрастта. И това е едно доказателство, че ръката спада към онези части на тялото, които се променят успоредно с духовното развитие на човека.

Ние виждаме, как ръката на малкото дете на всякъде е нежна, окръглена и мека, ноктите й съвсем къси, меки бледно-розови. Линиите по дланта, обаче, съществуват и у детето.

С растенето на детето напредва и растенето на ръката му, увеличава се, изгубва детската овалност, става длъгнеста, докато в пълната младежка възраст достигне онази типична форма, която се запазва до края на живота (фиг. 49 и 50).

С напредването на възрастта ръката става по-мършава и по-възловита, по нея се явяват набръчквания и дипли, кожата става жълта, ноктите се изменят, като стават по-крехки и по-бледи, но типичната форма на ръката се запазва (фиг. 31).

Така еволюционните стадии на ръката в различните възрасти на човека представляват за хирогнома толкова характеристични степени на развитие, че по тях може достатъчно да се определи възрастта на лицето, което се наблюдава.

Всички тези промени, които стават с ръката, означават, както вече се каза, една вътрешна връзка между тази част на тялото и душевния живот на човека, една особеност, която се среща само у този краен полюс на горните краища, когато краката, които са твърде много прилични на ръцете, в това отношение остават почти непроменени, така че могат да минат дълги периоди от живота на човека, без да се забележат значителни промени в формите на краката.

Трябва да припомним още различието, което се забелязва в ръцете на хората от разните раси. Карус в това отношение изказва мнението, че от установените от него четири типа ръце елементарният тип се среща повече у източните мургави народи, малайци и монголи, а моторната ръка повече при западните, червенокожите в Америка. Ние, обаче, не споделяме това мнение. Расови типове ръце няма.

По значението на ръчните форми за душевните качества на своя притежател Карус казва: „малката, нежна ръка, която и у възрастния напомня на детска ръка, е признак на мек, нежен темперамент, но не и голяма духовна дарба, а също и слаба воля. Ръката на възрастния може, обаче, да напомня и ръката на старец, и тогава, ако е костелива, мършава и суха, ще показва липса на топлота в темперамента и на фантазия, също и преобладаване на хладен разум и алчна воля“.

Нежна, мека, малка, тясна и пълничка ръка, която напомня на женска ръка, у мъжа ще показва по-малко мъжественост и характер, дори женственост.

Обратно, една жена с мъжки, големи, груби и силни ръце притежава мъжки характер, т. е. по-силна воля и по-остър ум, а по-малко чувство. Както се спомена, Карус се приближава много към гледището на материалистите анатоми и физиолози, които сами претендират да бъдат представители на истинската наука и затова той признава на хиромантичните линии и хълмове в дланта само патогномическо значение.

В всеки случай, обаче, от окултно гледище трябва да му признаем особена заслуга в областта на хирогномията, особено за неговата система за ръчните типове. Понеже неговата система с малки изключения се съгласява с по-съвършената система на Арпантини, ние ще се запознаем повече с последната.

Системата на Арпантини до сега не е оборена. Той казва, че, макар между хиляди ръце да не се намират две еднакви, все пак се срещат подобия в формите и това го е навело на мисълта, дали няма в това отношение някаква правилност.

Той изучвал ръцете на хора от различни професии и забелязал, че всички художници, напр., имат гладки ръце, без възли на ставите, когато хора, които се занимават с математика, геометрия, машинно и строително дело, имат пръсти със силно развити кости в ставите. По този начин той намира, освен мъжките и женските, още две други групи ръце, а именно с гладки и с възлови пръсти.

По нататъшните изследвания изтъкват още седем форми на ръцете. Тези форми са:

1. елементарна ръка; 2. лопатообразка; 3. коническа; 4. ъглеста; 5. философска; 6. психическа и 7. смесена.

Тези седем типа ще разгледаме по-нататък.

[Ани]

АСТРОЛОГИЯ

К. А. Либра.

(Продължение от кн. VII).

Влиянието на деканатите върху тялото и характера

Според астрологията на индусите, първата половина на всеки деканат е положителна, а втората отрицателна. В знака на Ариес () (виж таблицата на деканатите кн. VI) ние имаме за първите 5° като владетели , , , а за вторите 5° , , — . За 10° до 15° имаме като владетели , , , а за 15° до 20° , , — . За 20° до 25° , , , а за 25° до 30° , , — и така за всеки знак.

В това издание на моята „Астрология, нейната техника и етика“ аз не се занимавам по-отделно с деканатите, както в първото холандско издание, защото се оказа, че се дава много голямо значение на тези подробности. При определянето на асцендента типирането на асцендентите не може да послужи като сигурна ръководна линия. Това типиране е още твърде несъвършено и изисква по-точно изучаване.

Трябва да се запомни, че една планета, намираща се в асцендента или близо до него, причинява една промяна, съответна на устройството на тази планета, и после, че една планета в М. С. също така има голямо влияние върху темперамента и външността.

Планетите

Според вида на тяхното влияние, старите астролози различават добри и лоши планети, или, ако възприемем общо употребяваните астрологически изрази, благодетели и злосторници. Към благодетелите спадат: , , а понякога и ; към злосторниците спадат: , , [], а пък и можем да наречем неутрални планети. Тези две приемат качествата на планетите, чрез които са аспектирани. Всички планети в своето влияние са в зависимост от знака, в който са поставени. Нептун упражнява само едно хармонично влияние, когато е добре аспектиран, а освен това само когато съзнанието на новородения е достатъчно високо развито, за да може да отговаря на високия замах на тази планета. във всички други случаи тя действа като „злосторник“.

Както знаковете, тъй можем да класифицираме и планетите в планети на огъня, въздуха, земята и водата. Огнените планети са: Марс, Слънцето и Юпитер. Въздушните са: Уран и Меркурий. Земните са: Сатурн и Венера. Водните са: Луната и Нептун,

Обикновено една планета действа най-силно в знака от същото естество, напр. Марс — в огнен знак, Сатурн в земен знак, но таблицата, която следва по-нататък, ни показва, че тук се срещат изключения, напр. Марс е силен във водния знак , Сатурн — в Либра (Везни), в някой въздушен знак и т. н. Думата „силен“ се взема тука в най-широк смисъл, защото в астрологията под силна и повишена дейност се разбира,, че в известни знакове действието на планетите се изразява в най-висшето и най-чистото си значение. В знак, чийто владетел е планетата, нейното действие се изразява във всичката си сила.

Причината на това е, че онази част на небето, над която тази планета е тъй нареченият владетел, упражнява върху човека влияние, което е в съгласие с влиянието на владетеля-

Повишение или въздигане тук означава собствено: облагородено действие, напр. планетата Марс е повишена в Каприкорнус, което ще рече, че огнената, енергична природа на Марс е комбинирана тук с аргументиращата, тактична природа на Каприкорнус. Всичкото това прибавяне към импулсивното действие, което напр. дава Марс в Сагитариус, отваря место за една спокойна и неуморима работна сила, която е в състояние да преодолее всички препятствия.

Така Луната повишена в Таурус, сензитивният й характер, малко постоянен и копнеещ за промяна, ще се обогати чрез самоуверения, постоянния, бавния Таурус, чрез което ще се постигне много добра комбинация на качествата.

Слънцето е повишено в Ариес, чрез което произлиза едно хармонично взаимно влияние на главата и сърцето. По същия начин става повишението на Сатурн в Либра, Юпитер в Канцер, Венера в Писцес, Меркурий в Зирго. Слънцето и Луната владеят само над един знак (както планетите Уран и Нептун), всека от останалите пет планети, Сатурн, Юпитер, Марс, Венера и Меркурий, владее над два знака, както това изобщо се приема, макар че Това деление не е право и е останало от онова време, когато Уран и Нептун не са били открити и не се е намерило друго средство за „ подслоняване“ на планетите. На онези, които, може би, биха били склонни да нарекат това „подслоняване“ с името астрологическа или окултна фантазия, бих желал да обърна вниманието, че съждението им е прибързано, понеже планетите в и в показват едно твърде повишена дейност. Това е все едно на същото дете да дадем само друго име.

Тук даваме делението на планетите, както се срещат в повечето съчинения по астрология:

Графите означени с въздигане и падане посочват местото в знака, където най-силно се изразява въздигането и падането.

От тази таблица виждаме, че планетите се понизяват в знак, който е противоположен на този, в който се въздигат, и тяхното унищожение спада в знака, който е срещу онзи, където те са владетели. В знака, над който е владетел, планетата може да развие най-силното си и най-чисто действие, в своето въздигане тя развива едно облагородяваше, по висше действие, а в своето падане едно по-слабо и малко или много дегенерирано действие, в нейното унищожение пък дейността й е твърде слаба и нечиста.

Повръщащата се (R) планета упражнява и по-слабо влияние, това означава и едно отлагане на действието.

Колкото по-бавен е ходът, толкова е и по-слаб, а по бързият ход предизвиква по-силно действие и още по-бързо следване на събитията едно след друго.

Ще се опитаме да дадем по един изработен тип за всека планета. Не е всякога лесно да се намерят тези типове между общоизвестните личности, защото често не сме ги виждали, а трябва да се справяме с бюстове в музеите, фотографии и биографии. Между своите познати, обаче, всеки без труд може да посочи разните типове. —

Слънцето

Слънцето се почита като бог на деня и неговият символ, огънят, се е почитал цели векове от поклонниците на огъня. В митологията Слънцето се представя чрез Фебус (бог на Слънцето), Аполон, зол (слънце), хелиос и т. н. т.

Онези, които попаднат силно под влиянието на Слънцето, се стремят към величие, по-високо положение и мощ.

Слънцето представлява в хороскопа духовния принцип, същинският човек, индивидуалността. В ориенталската литература то се казва сан или санси — слънчев бог. Слънцето изпраща своята жизнена сила, Прана, през вселената и така то в хороскопа е същевременно символ на жизнена сила и на по-висш интелект.

Влиянието на Слънцето, както и това на Луната, е най-важното в хороскопа и при разглеждането на един хороскоп тези два центъра изпъкват на първо место. Ако Слънцето е силно и добре поставено в хороскопа, означава добра морална основа на характера, а при лошо положение и аспектиране означава обикновено неморалност, високомерие, егоизъм и суровост спрямо подчинените.

Слънцето чрез своите стоплящи лъчи способства на всичко да живее и да поникне, то ни дарява топлина, а от него идат и всички видове изкуствена топлина, от която нашият живот в много отношения и по много начини става приятен, защото това, което ни доставя нашият огнен материал във форма на топлина и светлина, не е нищо друго освен сгъстена слънчева топлина. А и електричеството е слънчева енергия.

Като сравним седемте планети на нашия космос със седемте бои на спектъра и със седемте тона на октавата, ние намираме, че кореспондира с боята орания и с нотата до (с.) Слънцето () управлява сърцето, артериите, дясното око у мъжа и лявото у жената. Слънцето няма северна или южна широчина, то върви по видимия път на еклиптиката. Неговата средна скорост е 59' 8" за 24 часа. Напречният му разрез е lll¹/₂ пъти по-голям от разреза на земята, големината, масата му l¹/₂ милион пъти колкото земята. Гъстотата на Слънцето възлиза на 0.25, като се вземе земята за единица. Обръщането му около оста си се извършва в 25 дни, 7 часа и 40 минути, обемът му надминава земята 1,305,000 пъти, а масата му 332,000 пъти. Слънцето се въздига в 19-ия градус на , а пада в 19-ия градус на .

Когато Слънцето заеме силно место в хороскопа, то прави тялото силно и енергично, със силни кости, червено лице, високо и широко чело, светло-руса и къдрава коса. Държането е самосъзнателно и заповедническо, погледът проницателен. Роденият е лесно раздразнителен, но примирителен. Когато Слънцето е замъглено и силно поставено, то прави човека горделив и арогантен, упорит и повърхностен, неспокоен и понякога жесток, особено ако Марс или Сатурн му повлияят зле.

Хармоничното слънчево влияние прави човека съвестен, честен и благороден. Слънцето управлява сърцето и болестите му са болести на този орган. Както Слънцето дава живот на вселената, така и сърцето дава живот на тялото. Затова положението на Слънцето и на аспектите, които то приема, е от най-голямо значение в хороскопа. Слънцето е господарят на всеки живот, а Луната е формодателят. Всеки живот се проявява във форма, затова трябва на първо место да се изучи аспекта, който образуват помежду си Слънцето и Луната. Един добър аспект между тях означава, че животът може да се прояви хармонично във формата, или с други думи: индивидуалната и личната страни на нашето същество действат в хармония заедно ( = личност).

Задачата на човека е да подчини лунната или формената страна под по-висшата или слънчевата на своето съществуване, и до такава степен, до каквато успее в това, той ще бъде господар на съдбата си, и ще „управлява своите звезди“.

Слънцето упражнява най-голямото си влияние през втората половина на нашия живот. През първата половина на живота, особено през детинството, дава тон формата или влиянието на Луната.

Естеството на слънчевото влияние е сухо и горещо, както това на Марс, но по-умерено.

Аполон, слънчевият бог, в старите предания се представя като един вид демон, който праща нещастие и чума по животните, но същевременно отклонява и злото. Седмият ден на месеца се считал за рожден ден на Аполон и се празнувал като такъв.

Той е същевременно и бог на истината и на чистотата, но се почита и като бог на войната (съгласие между влиянието на Слънцето и това на Марс).

Той бива изобразяван като младеж с царствена и сериозна външност, въоръжен със стрела, лък, лира или триножник.

Луната ()

Луната е почитана под различни имена и символи. Някои от тях са: Синтия, Изис, Селене, Артемиза, Персефона или Прозерпина, Сома. Старите знаели, че Луната във висока степен влияе върху момента на рождението и затова в митологията я представят, че помага на майка си при раждането на брата и Аполон.

Луната владее на течностите в тялото, като плюнката, лимфата и жлезите, гърдите, червата, мехура, лявото око у мъжа и дясното у жената, и причинява болести на тези части, като болежки в стомаха, колики, задуха, шарка, спазми и пр.

Тя представлява в човека душата с нейните различни усещания и прояви, като страсти, желания й емоции. Тя представлява низшия човек, както Слънцето представлява по-висшия. Луната, поради близостта си до земята, е най-важният канал, чрез който се проявява енергията, жизнената сила на Слънцето, като влияе върху земята и върху всичко по нея. Всичките планети представляват такива канали, тяхното влияние е слънчева енергия, модифицирана чрез индивидуалния характер на всяка планета.

Луната изминава своя път през 12-те знакове на зодиака около земята за 27 дни, 7 часа и 43’36“. Тя не върви като Слънцето точно по еклиптиката, а се отклонява на север и на юг от нея, има, следователно, ширина, както планетите. Големината на Луната е приблизителна ¹/₅₀ от големината на земята, напречният й разрез е 2160 мили (на земята е 7926 мили). Скоростта й се мени между 12° и 15° 15’ за 24 часа.

Там, където Луната заема твърде силно положение в хороскопа, тя произвежда стройна фигура с къси ръце и крака, и с пълни ръце и нозе. Лицето е кръгло и бледа, очите сиви. Характерът е симпатичен, но непостоянен, а когато Луната получи лоши аспекти, тогава тя прави човека ленив, извънмерно чувствителен, страхлив, меланхоличен, недоверчив, според планетите, които изпращат лошите аспекти. Онези, които попаднат силно под влиянието на Луната, често прекарват един истински цигански живот, те копнеят за промени, макар че дълбоко в сърцето си мечтаят за приятното домашно огнище. Извънредно чувствителни са към външни впечатления, но обикновено прекарват труден живот. Страдат от мечтателност. Природата на Луната е флегматична, студена, влажна и променлива. Старите са имали едно особено деление на зодиака, според четирите фази на Луната (всяка от по 7 дни приблизително) в 28 лунни къщи и на всяка от тези къщи приписвали особено влияние. Сега това деление не се употребява и значението му се е изгубило. Заслужва, обаче, да се направят изучавания в това направление.

Луната е голяма събирачка на хармоничното и нехармоничното, което иде чрез аспекти от другите планети.

Луната, добре аспектирана и в една ъглова къща, е една гаранция за успешен живот. Особено много помага добрият аспект от Юпитер и Венера за достигане на доброто в материалния свят. Един от най-лошите аспекти в хороскопа е четириъгълника или опозицията на Сатурн.

Всякога трябва да се внимава, щото Луната да взема характера на знака, в който е поставена, напр. ако стои в , ще се прояви влиянието на Марс в импулсивност и пр., в добър и лош смисъл, според аспектите.

Лошо аспектирана Луна е сигурен знак за слабо здраве, особено през първите седем месеци на живота.

Луната има голямо влияние върху всичко, което има връзка с медиумитет, спиритизъм, психометрия и пр.

За мисленето аспектът с е твърде благоприятен, като към хладкото логическо мислене се прибавя въображаемото на луната.

(Следва)

 

[Ани]

ОКУЛТНА ХИГИЕНА И МЕДИЦИНА

Ралф Ширле

редактор на The Occult Review.

Продължителността на човешкия живот

Няма физиологическа причина, поради която човек трябва да умре. Това не е мое твърдение, нито твърдение на Prentice Mulford, който има известни идеи по отношение на възможността да се продължи човешкия живот за неопределено време. Напротив, това е наблюдение на един лекар, Д-р William А. Hammond, с когото се съгласяват и други доктори. Д-р Munro казва, че „човешкото тяло като една машина е съвършено . . . Ясно е, че то е предназначено да живее за винаги“. Д-р Gregory в „Medical Conspection“ пише, че такава машина, каквато е човешкото тяло, изглежда да е формирана, за да бъде увековечена. Д-р Thomas G. Allen, който се различава от горния авторитет по отношение на описването човешкото тяло като машина, в главните точки се съгласява, като казва, че при подходящи условия, то би трябвало да има качеството на дълготрайност. Той пише: „човешкото тяло не е като една машина, която трябва да се изхаби и стане негодна от постоянното разпадане, защото само се подновява“. Този факт от медицинско гледище е „естествен“, смъртта, обаче, е още необяснен феномен. Рецензентът в Truth като отбелязва книгата на Carrington и Meader: „Смъртта, нейният причини и явления, твърде уместно цитира този мъчен въпрос, зададен на един професор по медицината в събранието на Британското Дружество. Като говорел за естествената продължителност на живота, професорът забелязал, че веднъж той имал случай да дисектира тялото на един човек на повече от деветдесет годишна възраст, и намерил, че всичките му органи били съвършено здрави. „Тогава от какво е умрял?“ запитал  един от слушателите, за голямо сконфузване на професора. Истината е, че тялото не остарява от само себе си, защото съставните му части постоянно се подновяват и наместват, ако можем да приемем общоприетото гледище на медицинската наука, Защо тогава хората остаряват и умират? Този въпрос, ясно е, не се отнася за преждевременната смърт от болести или от катастрофа, а за тъй наречената смърт от старост. И фактът, че животът, освен при анормални условия, никога не се простира до 100 години и, сравнително, рядко надминава осемдесет години, иска обяснение от медицинската наука, каквото обяснение досега тя не е могла да даде.

Впрочем, що е смърт? Обикновено тя се определя така: „прекратяване на живота“, дефиниция, която не ни помага ни най-малко, но както г. Carrington добре казва: „действителната проблема, която имаме за разрешение, не е що е смърт, а що е живот“. Щом определим що е живот, вторият въпрос ще си отговори сам. Никой учен не е можал да отгатне успешно тази загадка на сфинкса. Успели ли са горните двама автори? Опасно ще бъде да отговорим утвърдително, но най-малкото можем да допуснем, че те са признали и очертали проблемата, а не както мнозина от техните предшественици, които избягват същинския изход от положението.

Ако няма причина, известна на науката, защо хората трябва да умират след известен период от датата на рождението си, мисля, че трябва да допуснем, какво всички паралели от природата сочат на факта, че има някоя добра и достатъчна причина за този неизбежен край, ако само добре се разбираше естеството на жизнената сила и проявлението й във физическа форма. Където и да погледнем, било в животното или в растителното царства, виждаме едно начало и край на всички природни форми. Даже се поддържа, че в минералния свет живота, ако можем да му приложим такъв атрибут, ако и да е безгранично продължен, не е вечен. В расите на човешкия живот, тоже, изглежда да има един естествен закон, универсално приложим, според който те имат периоди на растене, зрелост и отпадане, и в цялата история не е имало изключение от това правило. Едва ли може да се предполага, че човешкият живот ще попадне под друга някоя категория.

Като приемем това, трябва, обаче, да допуснем, че човешкият живот е много по-къс, отколкото би се очаквал да бъде при благоприятни условия. Пресметнато е, че животните изживяват пет пъти времето, което им е нужно да достигнат зрелост. Не изглежда да има някоя действителна причина, защо да не бъде същото и с човека. Човекът достига зряла възраст на около двадесет годишната си възраст. Според тази теория, следва, че човекът трябва да живее сто години.

При всичко че, в светлината на днешното знание, не е възможно да се изтъкне една ясно определена и достатъчна причина за остаряването и умирането на хората, можем поне да разгледаме известни разрушителни процеси, които стават в човешкото тяло, ако и да не можем да кажем, защо е неизбежно за тези процеси да се вгнездят и развият безпрепятствено. Фактически, една прогресивна разрушаваща промяна става в артериите, като се почва от различни възрасти, но обикновено се установява в средната възраст. В медицинските съчинения обикновено се казва, че след четиридесет годишната възраст, артериите на никого не са съвсем здрави. И за да се определи степента на тази промяна в разните индивиди, имаме един общ медицински афоризъм: „човек е толкоз стар, колкото са стари артериите му“. Тази разрушителна промяна се състои в натрупването на варовито вещество в артериалните стени, тъй че, когато това е станало макар и в слаба форма, пречи се на еластичността на артерията, но когато се увеличи депозита на това вещество, артерията може съвършено да се втвърди. Това обикновено води към недостатъчно циркулиране на кръвта и тъканите страдат от недостиг на храна, а тогава същото вещество се наслоява в цялото тяло. А когато това стане само локално, на известно место, то причинява разни видове смущения в организма, които постепенно се проявяват, и недостатъчното хранене на тъканите се отразява най-много в слабите места на организма.

Постепенният процес на втвърдяване, закоравяване и намаляване на отзивчивостта, които така се установяват, напредва и сигурно се развива в цялата система. Дробовете изгубват еластичността си и увеличават гъстотата си. Слюнните жлези се втвърдяват и намаляват величината си. В стомаха, гастрическият сок се отделя в разредена форма и няма достатъчно пепсин. Черният дроб изгубва жлъчкообразуващите си качества. Зъбите изгниват и не могат да се заместят, след като са биле веднъж заместени. Косата изгубва цвета си.

Всичко това са признаци на процеса на разрушението, които медицинският факултет не може да обясни от научна гледна точка. Той даже не може да ни каже, защо побелява косата. Казано е, наистина, че побеляването на косата се причинява от бактериите, които унищожават цветния флуид и конто, с оста реването на тялото, стават по-многобройни. Но кое ли не е било отдавано на бактериите в сегашния век? При наличността на факта, че на някои косата е побелявала от удар само в една нощ, туй обяснение е доста сметно. Трябва ли да предполагаме, че в такива случаи всичките бактерии се събират на Гаргантюански гуляй в ущърб на индивида, чието тяло те окупират? Фактът си остава тоя, че процесът на живота в най-дълбоките си форми е една мистерия за медицинския факултет, и вероятно е, че материалистичното гледище на модерната ортодоксална медицина е сериозна пречка за разрешението на този въпрос. Г-да Carrington и Meader имат отделни теории за причината на смъртта. И аз трябва да кажа, че споделям много повече теорията на първия. Г-н Carrington иска да считаме материалното тяло като един инструмент, приспособен за трансмисия през него на жизнената сила, като отхвърля обикновеното медицинско гледище на живота, като функция и продукт на материята. Колкото повече се задръства и запушва физическия организъм, толкоз по-малко свободно ще могат силите на живота да го употребят като инструмент. Г-н Carrington отдава загубата на жизнеността не на дефективното качество на жизнената сила, а на намаляващото й се количество. Повреденото тяло не може да абсорбира изискуемото количество жизненост, и по този начин физическата слабост и още по-положително телесните болки се настаняват в него. Той цитира одобрително от книгата на С. A. Stephens, Living Matter ist Psychic Growth and Decline in Animal Organisms („Живата материя: нейното психическо растене и отпадане в животинските организми“), следното:

„Животът никога не се намалява качествено, а само количествено . . . Прочее, смъртта на едно лице дохожда не от отпадане на самата първоначална жизнена сила, а от онези външни пречки, които минават от материалната окръжаваща го среда и от несъвършения начин на живеене . . . Една клетка остарява, защото има малко биоген в нея. а не защото биогенът е станал съществено слаб“.

Разбира се, тази теория е изцяло на страната на духовния човек. Авторът сравнява получаването на жизнената сила от тялото с концентрирането на слънчевите лъчи от едно горящо стъкло. „Разложението на тялото, казва той,не би доказало изгасването на жизнената сила повече, отколкото счупването на стъклото би доказало заличаването на слънцето“.

Теорията на Carrington за живота е, че от физическата му страна той е един вид вибрация. Той счита, че проява на живот е възможна само там, където става трептение при известна бързина. Ако бързината се увеличи или намали чувствително, над или под дадена норма, животът става невъзможен. В първия случай ще имаме изнурение, намаляване на кръвта и физическо изтощение, а във втория анормални страсти и вълнения, трескаво и възбудено състояние и пр. пр. Необходимо е тогаз да има известна хармония между скоростта на вибрацията на жизнената сила и физическия организъм, чрез който тази сила функционира. Нашият автор приема възгледа, че няма естествена смърт, и дава един типичен случай, при който, като резултат от многогодишно живеене, противно на природните закони, в по-голяма или по-малка степен жизнеността отслабнала, силите отмалели и химическият състав на тялото се изменил, а клетките постепенно се задръстили от зле асимилирания хранителен материал. Той още поддържа, че такъв процес на задръстване става повече или по-малко всеки ден, и при нормален начин на живеене, додето дойде едно време, когато животът не може по-нататък да тури в движение жизнения механизъм. С други думи, тялото достига едно състояние, в което трансмисията през него на жизнената сила е невъзможна. В действителност, последва едно болезнено състояние на нервната система, причинено от отровния материал, абсорбиран от кръвта.

Carrington не бележи, че животът може да се продължи неопределено, но той положително доказва, че обикновената продължителност на живота не е повече от половината на продължителността, през която трябва да трае. Теорията е напреднала още в туй направление, като казва, че старостта (и побеляването на косата) се дължи на бактериите, и ако можете да си набавяте храни, които да унищожат бактериите, старостта може да се забави неопределено време. Но намерено е на практика, че бактериите не са вредителни, докато тялото е здраво и най-разумният метод изглежда да е следния: да се избягва набавянето на храна, от която бактериите могат да се развъждат. Вярваме, че ще бъдем оправдани, ако поддържаме, че втвърдяването и вкостеняването са причина на старостта. Тези процеси се дължат на многото вар и други земни соли, които са се натрупали вътре в телесната ни система.

Ако старостта дохожда пропорционално с количеството на това натрупване на соли в организма, то следва, че тя може да се забави съразмерно с времето, през което този задръстителен материал се държи вън от човешкия организъм. Това е едно доказателство в полза на вегетарианската диета, тъй като в плодовете и подобни на тях храни има минимум от този вид задръстителна материя. Друг е въпроса, до колко трябва да се усвои този вид храна изключително, но трябва да допуснем, че ако теорията е вярна, то многото месоядство постепенно клони към усилване на разрушителните процеси, които водят към преждевременна старост.

Теорията на Meader за старостта, че последната е самовнушение, мисля, не може да се приеме, като разумна хипотеза. Не е право да считаме теорията му като неразумна хипотеза, преди да се прочетат възгледите му in-extenso. Вероятно, има нещо да се каже в полза на предположението, че самовнушението влияе за скъсяването на човешкия живот, пряко и непряко. Но факта, че смъртта постига живота и на животните и на растенията по един подобен начин, показва за мене, окончателно, че самовнушителното доказателство е било много надценено. А че естеството на живота е различно в животното и растителното царство, това едва ли е силно доказателство в случая. Това, което цялата природа показва, както вече се спомена, е съществуването на периоди на растене, зрелост и отпадане, даже ако научното оправдание за това състояние на нещата още се търси. Паралелът се намира на всякъде и има значение както за големите цикли на живота, тъй и за малките.

Годишните времена ни донасят рождение, растене и смърт и всяко дърво минава през тези фази много пъти през живота си. От това може да се аргументира, че има паралел с живота на човешката душа в последователните й фази на растене и проявление. Има се, обаче, опасност, с такъв аргумент да не се отиде много далеч. От гледището на окултиста. смъртта от старост може да се каже е резултат от постепенното отказване от волята да се живее. Тази воля да се живее престава, когато възможностите за самоосъществяването й чрез посредството на една особена форма са изчерпани или надминати.

Тайната на дълголетието може да се намери в силата, която притежава телесната форма във физическо и интелектуално отношение да се приспособява към окръжаващата среда. Съпротивлението на условията на средата е сигурен път към преждевременно разстройство. Нанадолния път е резултат от постепенното изгубване на тази сила на самоприспособяване. Хармонията е правило на живота. Дискордите водят към самоунищожение, а хармонията към самоувековечаване.

Методът, по който физическото тяло поглъща жизнената сила, е запечатана книга за ортодоксалния човек на науката. Оправдани ли сме като приемаме, че тези лъчи на живота се поглъщат направо от физическата форма или трябва да искаме някой по-тактичен и етерен посредник чрез чиято намеса те намират пътя си в жизнения оргазъм? Теорията за непосредственото поглъщане се вижда мъчна за схващане и едва ли изглежда да е в съгласие с това, което знаем за процесите на природата. Теософите имат своя теория по въпроса, която, вероятно, има началото си в източната философия. Това, разбираме, не може по настоящем да се оправдае научно, но даже и от научно гледище тя може да се обсъжда в светлината на една вероятна хипотеза, където няма нищо готово по-авторитетно.

Ето как г-жа Ани Безант излага доктрината си по този предмет:

„Слънцето е големият резервоар на електрическите, магнетическите и жизнени сили за нашата система, и то излива изобилно тези струи на животворна енергия. Те се приемат от етерните двойници на всички минерали, растения, животни и човека, и от тях се превръщат в разни жизнени енергии (Прана), от които се нуждае всяко същество. Етерните двойници привличат, специализират и ги разпределят над физическите си дубликати. Наблюдавано е, че при добро здраве, много повече жизнени енергии се предават, отколкото има нужда, за да се поддържа физическото тяло. Това, което технически се нарича аура на здравето, е част от етерния двойник, който се простира няколко инча¹⁾ навън от тялото, от цялата му повърхност, и показва излъчващи линии, като лъчи от някоя топка, които излизат навън по всички направления. Тези линии увисват, когато жизнеспособността се намали под точката на здравето, и пак си вземат лъчистия характер с нова жизненост. Тази жизнена енергия, специализирана от етерния двойник, е, която се излива от месмериста за усилване на слабите и за излекуване на болести. Прочее, изнуряването на жизнената енергия явно личи от изтощението на месмериста, който продължава работата си до крайност“.

Ясно е, че явленията на месмеризма, както и ония на сеансовата стая, изискват физически обяснения. ТЕ не могат да се оправдаят от досегашните ни възгледи. Както разбираме науката днес, няма кът в нея, в който да могат да попаднат. Теорията на г-жа Безант има поне тази заслуга, че държи на факти, които до сега не са намерили признато място в научната схема.

(Превод от английски).

__________________________________________

1) Един инч е 2,54 сантиметра

[Ани]

ДУХОВНА ОПИТНОСТ

* * *

Факти и доказателства за силата и

еволюцията на човешката душа

Сложили му „кюстек“. Това беше наскоро след балканската война. Бях в родния си град С-о. Една заран отидох да посетя приятеля си А. В. в дома му. Там беше и по-малкия му брат Б. С А. В, който е с теософски убеждения, ние заговорихме по различни въпроси от духовен характер. Говорихме нещо и за приложението на кармичния закон в съдбините на народите. Аз му казах, че съм чул предсказания за нови и по-ужасни войни в недалечно бъдеще и пр. Б. беше настрана от нас и не взимаше участие в нашия разговор. По едно време той се намеси. „Чудя се как ви задоволяват такива обяснения на толкова важни въпроси! Тези обяснения не почиват на здрава основа, в тях няма никаква логика...“ И веднага след това започна да хули и Бог, и религия, и... даже почна да псува Той мислеше, че много знае понеже той минаваше за писател: първата му сбирка стихове беше отпечатана и втора беше готова за печатане. А имаше и шест семестъра от юридич. факултет на Брюксел. университет. Аз се обърнах към  него с думите: слушай, Б., да не вярваш, да се съмняваш и да критикуваш - разбирам. Но да хулиш, да псуваш - това не разбирам. Как можеш да оправдаеш  това свое поведение? Но аз ти заявявам: бъди внимателен, друг път да не повтаряш такива хули и псувни, защото живеем в нови времена, в които законът за възмездието много бърже действа. На такива „хергелета“ като тебе, много скоро им слагат по един кюстек, та да не ритат... — Разделихме се. Същия ден сл. обед аз бях в една градина от учители и студенти. Между нас беше и нашия съчувственник И Д. И още с пристигането си при нас Б. се обръща към него с думите: „Абе И., ти имаш ли кюстек?“ „Какъв кюстек?“ „Питай Т-в, той ще ти каже. Той тази заран ме заплаши с кюстек...“ „Слушай Б., ти се шегуваш, но аз сериозно ти говорих и пак ти напомням същото“, му казах.

Вечерта Б се завърна в къщи към полунощ, без да е пил никакви спиртни питиета. Щом влязъл в стаята си, той почувствал, че нещо става с него, че той е пред прага на полудяване. И веднага се развиква: „мамо, татко, ставайте, аз полудявам; ако може, спасявайте ме!.. „ Всички наскачват изумени. Плачове, степания, ужас обзема домашните му. Баща му, интелигентен и духовен човек, веднага решава, да не губи ни минута. „Б., тръгвай наедно да отидем на аптеката, а след това и при лекар. Вместо да чакаш тук, по-добре да се разходиш с мене и да спестим време“ ... Но нито лекарства, нито непрекъснатите през цялата нощ разходки из града и вън от града, при успокоителните речи на умния и любящ баща, помогнаха: Б. продължавал да се чувства надвесен над пропастта и че всеки момент рискувал да падне в нея. Съмва се, минават няколко часа, но Б. продължавал да чувства, че той неизбежно ще полудее и че това е само, може би, въпрос на часове. И дошло му на ума, че това ще да е кюстекя, за който вчерашния ден му говорих аз. И един вътрешен глас му казал, че може би аз мога да му помогна, да го избавя от грозящата го опасност. Но той почувствал стеснение да се яви

при мене. Обаче, при мисълта, че нова нощ иде и че тя ще бъде, може би, по-страшна от миналата, той решил да дойде при мене. Разправи ми чистосърдечно всичко и то с едно умиление и душевно съкрушение, като че стон пред Господа. И в заключение ме запита : „ще можеш ли да ми помогнеш?“ - Да - „Кажи. кажи, всичко аз ще изпълня“, отговори Б. – Добре! ще дадеш обещание, че никога няма да хулиш, а ще проявиш интерес към духовните въпроси. И това обещание ще го дадеш ме към Бога, а към ангелите, защото ти, който вчера хули името на Бога, днес още не си достоен да го произнесеш. Но ако не устоиш на дадените обещания, нещо по-лошо ще ти се случи. И аз му написах няколко обещания, които той трябваше да даде пред, Небето. Казах му да излезе вън от града и с глас три пъти, през половин час паузи, да ги произнесе. Задължих го да каже на родителите си, че аз съм поръчал те да се помолят за оздравяването му. Казах му, че и аз ще помогна в тази работа и че ако той чистосърдечно даде обещанията си, най-късно до другата заран ще бъде здрав. В този момент той ми каза: „почувствах голямо облекчение“. И на другия ден той дойде да ми благодари, че станал напълно нормален. Обещанията дали своя ефект. Наскоро той заминал за Брюксел да държи последните си изпити и да доведе своята годеница белгийка. Още там той пристъпил към изпълнение на обещанията си. Намерил едно окултно-мистично общество, установил връзки с него, дето чул и усвоил много нови за него неща. Купил си и неколко книги, третиращи подобни въпроси. И когато се завърна, той побърза да ми разправи, как изпълнява дадените обещания...

Съобщава: С. Т-в, мир. съдия.

За потъването на „Волтурно“. — По катастрофата с парахода „Волтурно“ съобщават от Ню Йорк, следното: две госпожи, които познавали телеграфиста Пенигтон от „Волтурно“. разказвали, че след последното си пътуване Пенигтон, молил да бъде преведен от „Волтурно“ па друг кораб, понеже предвидел на сън катастрофата с парахода си. Негово съновидение отговаря напълно на съобщените по-сетне подробности по катастрофата с парахода „Волтурно“.

Сънят предсказал смъртта. — В Мако (Унгария) през февруари 1914 година се е случило следното: младата и хубава госпожа Бойер, жена па аптекаря, встъпила в брак едва преди година, казала един ден на мъжа си, че сънувала страшен сън. Тя сънувала смъртта си и се бои, че скоро ще умре. След два деня младата двойка посетила един бал. Дамата била много весела. но внезапно и прилошало. Тя извикала: „чувствам се зле“, скъсала си огърлицата от шията и се мъчила да си разкъса дрехата, за да диша по-леко. В няколко секунди младата жена паднала мъртва. Никаква лекарска помощ не могла да я спаси. Тя умряла, без да й се върне съзнанието. Според мнението на лекаря, причината за смъртта било „прилив на кръвта в мозъка“. Ето как сънищата предсказват!

[Ани]

КНИЖНИНА

Получиха се в редакцията ни следните книги и списания:

1. Сила и Живот. Беседи, държана от Дънов. Трета серия, която съдържа следните беседи: 1) Солта, 2) Виделината. 3) Рождението, 4) Двамата господари, 5) Разделено царство, 6) Изгряващото слънце, 7) Светило на тялото. 8) Гредата, 9) Трапезата на Новия Завет , 10) Отхвърленият камък. 11) Гърбавата жена. 12) Учител и Господ, 13) Малкият закон, 14) Старият книжник, 15) Двамата свидетели и 16) Денят на доброто. Цената па този том е 12 лв. Доставя се — София, ул. Опълч., 66.

Препоръчваме най-горещо таза книга на всички българи.

2. Д-р А. А. Ясиновски. Албуманизъм (месоядството като самоотравяне). II изд. Ц. 4 лв. Книгоиздат. „Възраждане“, София.

3. Д-р А. Хейг. Диета и храна (за здрави и болни). Ц. 4 лв. същото книгоизд.

4. Д. Т. Кацаров. Учението на Лев Толстой. Ц. 1 лв. Същото книгоиздателство.

5. Лев Толстой. Ясно-полянското училище. Ч. I. Обща характеристика на училището. Ц. 1.50 лв. Същото книгоиздателство:

6. А. Китаев. За половото възпитание. Прев. Сара Т. Ничев. Ц. 2.50 лв. Същото книгоиздателство, София.

7. П. Буланже, Животът н учението на Сидарта Була. Ц. 1.50 лв. Същото книгоизд.

8. Л. Н. Толстой. Детска мъдрост. Ц. 2 лв.

9. Е. П. Карма. Индийско учение за деятелността. Прев. С. А. Ц. 2 лв.

10. Спис. Възраждане, год. IX, кн. 4 за. декември 1919 г, Абонамент 20 лева.

Всичките издания на Възраждане са твърд полезно четиво и ние ги препоръчваме на нашите четци.

11. Спис. Обществено З д р а в е. год. II. Септ. дек. 1919 г. кн. 7 - 10. Редактор Д-р Хар. Нейчев. С приложение Библиотека. Ц. 60 л. Това списание съдържа интересни сведения, които заслужават вниманието на всеки любознателен четец. В него се прокарват и някои модерни идеи. Обаче, всичките те носят отпечатъка на съвременната школска медицина и социална политика, основана на материалистичното схващане на живота. Хората на новата култура далеч са.изпреварили материализма, който не задоволява вече сериозните умове.

[Ани]

ПРОДЪЛЖАВА СЕ ПОДПИСКАТА

НА МЕСЕЧНОТО ИЛЮСТРОВАНО СПИСАНИЕ

„ВСЕМИРНА ЛЕТОПИС“

ОРГАН ЗА ВИСША ДУХОВНА КУЛТУРА

От излезлите до сега книжки всеки е могъл да се убеди, че това списание, както по ценното си съдържание, така и по своята вънкашност, е ненадминато в българската литература. Статиите и съобщенията, които се поместват в разните отдели на списанието, имат за цел да дадат на българските четци най-верни знания за живота, защото са резултат от последните изследвания на модерната наука. Окултизмът не е плод на фантазията, както повърхностно и наивно заключават незапознатите с него българи, всичката мъдрост на които се състои само в угодничество на физическото тяло, без оглед на последиците от това било за личността, било за народа и човечеството. Даже и робуването на плътта, ако се извършва против природните закони, осветлени чрез окултизма, пак води към неминуема и бърза катастрофа на човешкия организъм. Окултната наука е наука за живота, защото черпи своя материал из самия извор на природата и защото нейните истини могат да се проверят и докажат с опит. В излезлите пет книжки, както виждат четците, редакцията даде за това достатъчно данни и доказателства. В следните книжки тя ще продължава делото си на просвета, за да могат и най-заслепените материалисти да признаят неприложността на окултните истини. Действително, у нас царува дълбоко невежество и мрак върху принципите и законите, по които се развива живота на всеки организъм. Като започнете от най-горните стъпала на нашата интелигенция и свършите с полуграмотния резоньор, вие ще останете поразени от незнанието на най-елементарните истини за източника на живота и процеса на развитието му. Професори на университета, висши магистрати, дългогодишни гимназиални учители, видни обществени и политически дейци (бивши и сегашни министри) и много други нямат буквално никакво понятие за еволюцията на човека. От де идем, защо сме дошли на земята и къде отиваме след смъртта на тялото, т. е. как действа и се проявява изобщо всемирният жизнен принцип в природата, те нито знаят, нито искат да узнаят. Нашата бедна с идеали и морал интелигенция, голяма част от която е заблудена от криви материалистични учения, чисто и просто прекарва един растителен живот, без да показва никакъв признак на интерес и стремеж към по-сериозно и по-дълбоко изучване на индивидуалния и обществен живот и за по-резултатна и благотворна работа. За това и всичките ни лични, обществени и държавни дела вървят „от развала към провала“.

Списанието „Всемирна Летопис“, единствено по рода си в България, има за задача да хвърли светлина в много консервативни умове и да разпръсне ужасния мрак, който лежи във всичките области на дейността у нас. Ние засягаме и кардиналният въпрос за възпитанието в семейството и училището, въпрос, за който в управлението на нашето учебно дело царува пълен хаос. И ние сме уверени, че не ще мине дълго време и нашите принципи ще се прегърнат от мнозинството на гимназиалните и основните учители и ще станат тяхно знаме в борбата за повдигане на народната култура. И само когато стане това, когато окултните истини легнат в основата на новата организация на нашето културно просветно дело, само тогава ще приемем, че ние имаме действително Министерство на Народната Просвета, което, по задачите си, трябва да се счита за главно Министерство у нас.

И откъм външност, ние мислим, че нашето списание няма подобно на себе си в България. Луксозната хартия, на която го печатаме — сега вече рядкост у нас — но която отговаря на отбраното научно съдържание, напълно задоволява естетичния вкус на нашите четци, с многобройните илюстрации на съответните статии. Поради всичко това, списанието „Всемирна Летопис“ сравнително най-евтиното издание в България, по-евтино даже и от учебниците за основните училища. Защото, независимо от илюстрациите, материалът, който се дава във всека книжка на 32 страници или 96 колони дребен гармонд, е равен на 192 страници с цицеро, на обикновени осмини, което прави 12 печатни коли. А според цената, нормирана от М-вото на Нар. Просвета и за учебници на най-проста хартия, би трябвало всека книжка от списанието да струва най-малко 12 лева. Ние, обаче, жертваме грамадни средства и неимоверен труд, за да направим достъпни на всеки добър българин окултните научни знания, като печатаме списанието на най-хубавата хартия, с много клишета, изящен печат, хубави корици и пр., на минимална цена.

Искаме да вярваме, че всичко това се оценява по достойнство от разумните и справедливите българи. И затова молим съдействието на всички наши съчувственици за най-голямо разпространение на списанието.

Годишният абонамент 80 лв. може да бъде изплатен на толкова срокове, колкото е удобно на абонатите. В всеки случай, нашите настоятели имат решаващата дума по тая разсрочка.

От Редакцията.