Jump to content
Ани

Година 8 (22 септември 1935 – 19 юли 1936), брой 149

Recommended Posts

БРАТСТВО

Двуседмичник за братски живот

Брой 149 - год. VIII.

Севлиево, 2 февруари, 1936 год.

--------------------

Абонамент:

За България – 60 лева

За странство – 100 лева

Отделен брой 2 лева

Всеки абонат ще получи безплатно книгата

„Вечната поема“

от Auroro

----------------

Адрес: в-к „ Братство“, гр. Севлиево.

Редактор: Атанас Николов

Съдържание:

Високо съзнание (N.)

Общочовешкият идеал (Т. Ч.)

Слънчо (Йордан Андреев)

Словото на Учителя. Вътрешното единство на живота (Из неделната беседа „Да се не изгуби нищо“, 15 Декември 1935г.)

Прометей (Орион)

Из науката и живота. Радиацията на организмите

Елен и Вълк (басня)

Книжнина

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ВИСОКО СЪЗНАНИЕ

Всички трудни условия, през които човек минава, са поради кривото разбиране на живота. Начина, по който живее всеки човек, е резултат на неговото съзнание. Зависи дали в него е пробудено висшето съзнание, което подтиква човека нагоре, към прави мисли и благородни дела, или още се движи в илюзиите, гони сенките, тича подир миражите. Ако висшето съзнание в човека се пробуди, за него тогава всичко оживява, всяка частица в природата престава да бъде безжизнена вещ, а всеки предмет добива смисъл и значение. Той представлява за него символ, буква от голямата книга на живата природа, с помощта на които той може да чете и да се учи.

Съзнанието на човека се пробужда когато назрее времето. Днес това време е дошло и назряло за мнозина, а за други опасно е да премине. За да се събуди съзнанието на човека, Природата създава мъчнотии и причинява ред страдания, тя го шиба по лицето, изобличава неговата съвест, понеже ако се остави в това състояние, в което е днес, той ще направи сума пакости още. Щом се пробуди съзнанието на човека, той е готов да изправи погрешките си. Това е знака, по който може да познаем дали съзнанието на нашия брат, на нашия ближен, е пробудено.

Днес колко хора са готови да изправят погрешките си?

За етапите, през които човек минава, за да се пробуди съзнанието му. Учителя ни превежда в беседите един пример за виден философ, който живее в древността през времето на цар Соломон-Ра. Той имал идеята да разбере как и преди колко години се е явило Божественото съзнание в света. За тази цел всяка сутрин преди изгрев слънце, той излизал вън от града на чист въздух, избирал хубаво място всред природата, сядал някъде и с часове размишлявал върху въпроса, който го интересувал. По това време зефирът се любувал с едно от своите ученички — едно малко нежно цветенце. Увлечен в размишленията си, философът не виждал нищо пред себе си. Един ден като се разхождал стъпкал това нежно цветенце. Като видял любимата си стъпкана, зефирът се разгневил и казал: „Аз ще дам добър урок на философа, да помни, как се тъпчат малките цветенца. Втори път като дойде да размишлява, ще знае вече как да се движи, какво да прави.“ Зефирът се разфучал, започнал да шиба по лицето философа, но последния се усмихнал доволно и си казал: „Чуден ден е днес! Този лек зефир ме гали нежно по лицето, разхлажда ме и ми дава възможност по добре да размишлявам.“

На другата сутрин философът минал по същия път и като погледнал към земята, видел малкото, стъпкано от него цвете. Той се навел, изправил го и продължил пътя си като казал: „Чудно, как не съм видел това цветенце още вчера, че да го изправя! Тогава бях зает с много работа, нищо не видях.“ Като видел това зефирът казал: „Ето, дойде умът в главата на този философ и затова изправи погрешката си.“

Философът направил една погрешка в своя трактат, а именно, написал името на Бога с просто буква. За изправянето на тази погрешка му помогнал зефирът и неговата възлюблена, като го навели на мисълта за Божественото съзнание.

Ние сме стъпкали много цветенца, захвърлили сме в калта свещени идеи, забравили сме свещеното в живота, като сме се захласнали, гонейки пеперуди, като малките деца, без да видим че пропаст зее пред нас. Затова днес природата ни шиба по лицето И дано това шибане помогне да се пробуди нашето съзнание и се възвърнем към истинския живот.

Живата природа е училище за ученика и същевременно велик Учител. От една страна тя съдейства на човека да се пробуди съзнанието му, за да разбере красотата и величието на Божественото в света и от друга страна го нагажда да прозре вътрешната красота на живота и да го възпее. Различни са методите на природата и неизследими са пътищата на Великия. От нас се иска прозорливост и повече внимание, за да можем да видим Неговия пръст навсякъде в нашия живот.

Тогава ще сме готови като тоя философ да се наведем и изправим стъпканото от нас цвете.

N.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Общочовешкият идеал

Различните хора имат и различни идеали. Едни се стремят към едно, други — към друго.

Като се съди по думите на хората и по идеите, към които те се превързват, би могло да се предполага, че те са много различни едни от други. Ала като разгледаме живота на тия хора, като преценим техните постъпки и дела, виждаме, че те не се различават много едни от други. Като че ли по стара традиция всички живеят зле, егоистично, себелюбиво. Всеки от нас иска лично той да бъде по-добре, без да държи сметка и без да се спира от истината, че неговото добруване може да причини нещастие, може да влоши положението на другите. От тук се завързва и тая странна борба между всички, тая вечна борба на всички с всички. която прави живота още повече тежък и непоносим.

Дошли сме до едно отчаяно положение, до една страшна безпътица. Всички сме зле. всички сме нещастни. И не стига че сме зле и страдаме заради своите грешки, не стига, че природата ни наказва задето нарушаваме нейните закони, задето грешим, ами още трябва и ние едни други да си причиняваме страдания, като се отнасяме зле помежду си.

И малцина виждат, че причината за страданието е в самите нас, в нашите грешки и престъпления, а всеки вини и осъжда другите за своето нещастие. Бедните осъждат и винят богатите; богатите обвиняват и притесняват бедните. Църковниците обвиняват и преследват сектантите и неверующите; сектантите и безбожниците обвиняват и осъждат църковниците. Народа обвинява управниците; управниците обвиняват народа и т. н. и т. н. Безкрайно осъждане и обвиняване на всички всичко, но не и себе си. „Другите са виновни за лошото положение, другите са причина за да бъда аз зле“ —това е философията на всекиго. И тая философия е довела хората до това тежко положение, до тая безпътица; тая философия ще сведе хората още по надолу, до самото дъно на ада. ако не се опомнят и не хванат други път, ако не се устремят към друг идеал.

Да обвиним и осъдим лично себе си за своите страдания и за лошото положение в света — ето къде е изхода, ето къде е спасението! Защото това обвинение и себеосъждане ще ни подтикне да работим над себе си, за да станем по добри, как да заживеем по-разумно. А щом станем подобри и заживеем по-разумно. тогава естествено, и живота ни ще стане по добър, по-щастлив. И колко по-вече напредваме по пътя на доброто, колко по-съвършени и разумни ставаме, толкова по-вече ще се увеличава доброто в света, толкова по-вече щастие ще имаме в живота.

Да обвиня и осъдя сам себе си за нещастията си в живота, това е разумното гледище, което ще ме изведе от тия нещастия. Защото само това себеобвинение ще ме застави да работя, да се боря със своите слабости и пороци, които са причините, извора на не; щастието.

Причините за всяко нещастие, изворът на нещастието въобще, е егоизмът, себелюбието. Егоизмът кара всеки човек да се отнася зле към другите, да се отнася зле към всекиго. А хората днес, макар и да имат различни идеи. във всекидневният си живот са егоисти. Затова и всички са нещастни.

Какво трябва да се прави? Отговорът е ясен. Щом себелюбието е причина за всички, лични и общи нещастия, тогава става ясно, че любовта. обичта към всички, може да бъде изход от тия нещастия, може да доведе до щастие.

Любовта е извора на щастието. По пътя на любовта ще се освободим от всичко лошо, всичко вредно и ще дойдем до доброто, ще заживеем с полезното. Тръгнали по пътя на любовта, ние постепенно ще обикнем другите хора, а и тия други хора ще обикнат и нас. Така постепенно ще се изменят отношенията на всички към всички. Всеки ще се стреми, да прави добро, да бъде полезен на другите. И колкото по-вече напредват хората по пътя на Любовта, толкоз повече добрини ще си правят едни други, толкоз повече ще бъдат едни за други полезни, и ще се дойде до там, че всеки ще живее и работи за щастието на другите, че и тия други ще живеят и работят за щастието и благото на всекиго. И тогава всички ще бъдем щастливи и блажени на земята.

Любовта — това е общочовешкият идеал. По пътя към тоя идеал ще се освободим от всички нещастия и страдания, от всички скърби и разочарования; по пътя към тоя идеал, с всяка крачка, направена напред, ще достигаме все повече радости и блага, ще бъдем все по щастливи и свободни; по пътя към тоя идеал ще дойдем до онова висше блаженство, по което копнее всяка човешка душа.

Т. Ч.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

СЛЪНЧО

Бях на екскурзия по долината на река Луда Камчия. Слънцето потъваше в огненото пурпурно море на запада, когато стигнах а едно малко селце, до брега на реката. Жътва беше. Селяните се завръщаха от нивите изморени, с обгорели лица, оставяха сърповете, паламарките и отиваха в кръчмата или кафенето. Жените приготвяха вечеря, децата прибираха завръщащите се говеда от пеша, чийто звън огласяваше цялата околност. Кучетата тук-там се обаждаха. Замъждукаха светлинни по малките прозорчета, комините запушиха, селото се събуди от дневния летен сън, за да заспи след малко и си почина от тежката работа на полето.

Като наближих оградата на училището, в което щях да преспя, видех пред един от прозорците очертанията на женски силует, облечен в бяло, загледан в току що изгрялата луна.

— Коя е тази жена? запитах съпровождащия ме училищен слуга.

— Учителката. Тя живее в канцеларията.

— Нали сега децата са във ваканция?

— Да, но тя вече девет години не си отива през валенциите в родния си град, защото жалее любимия си. Всяка заран преди изгрев слънце излиза на разходка над гробищата, а вечер гледа по цели часове звездите и луната.

Влязохме в училището. Слугата отвори една стая, размести чиновете, донесе няколко рогозки и едно одеяло и си отиде. Легнах си с мисълта за силуета и изглежда скоро съм заспал.

Било е на разсъмване, когато леки стъпки в коридора ме събудиха. Отворих си очите; тъмно беше още и пак съм се унесъл в приятна утринна дрямка, но в полусънното ми съзнание премина мисълта. че учителката отива на сутринна разходка.

Петлите настойчиво съобщаваха за идването на денят. Отворих очи. Развиделяваше се. Веднага ставам, поглеждам през прозореца и виждам една женска фигура да се движи по баира над училището. — Учителката е, си казах. Набързо се облякох и тръгнах след нея, но тя беше се вече скрила зад баира.

Когато и аз се изкачих отгоре на баира, там се откриваше една хубава полянка, всред която беше разположено селското гробище, обградено с трънен плет. Малко настрана от гробищата имаше едно хубаво ябълково дърво, обкичено с червени плодове, до него една малка скамейка за двама души, а пред нея няколко красиви лехи с разнообагрени карамфили. Учителката седеше на левия край на скамейката и гледаше към далечните огнени езера на изтока, от конто щеше да изплува лъчезарният Феб.

Слънцето изгря. Първият лъч прониза свежия утринен въздух и огря мраморно бялото лице на учителката; тя засия, заеме се, стана, пристъпи срамежливо напред, подаде си ръката на някой невидимо дошъл, ръкува се, взе нещо от него, направи движение, че връзва невидимо въже за ябълката и после си седна на мястото с вид като че ли до нея седна невидимия гостенин и почна да и говори, а тя, с втренчен в него поглед, внимателно слушаше. Помислих си: или аз сънувана, или тя е луда. Горката, може би е полудяла от тъга по любимия си. С бързи крачки заобиколих гробищата и се приближих само на две крачки от учителката. Тя не ме виждаше, унесена в това, което й говореше невидимия й събеседник, седнал до нея. Очите й бяха сини, бистри като рилски езера, над които се издига високо чело, като кварцовите скалисти брегове, а вълнисто златистите й коси бяха заливани от слънчевите лъчи. Тя гледаше невидимия до нея, усмихваше му се, после ставаше сериозна и се заглеждаше в далечината.

Внезапно стана много сериозна, обърна се към събеседника си и с умилителен глас му каза: „Не бързай, друг път повече оставаш, доразкажи ми приказката“. Напразно чаках отговор, нищо не се чу, но той изглеждаше неумолим. Тя стана, отвърза невидимото въже, подаде му го, ръкува се пак и после дълго гледа в далечния изток, после главата й увисна на гърдите, като безутешна майка, обърна се и ме видя. Изплашена като дива сърна, тя отскочи на страна, изгледа ме и като че ли ме потопи в планинско езерните си очи. Стройното и гъвкаво тяло, мраморно бялото й лице и красиво изваяния й нос я правеха подобно на митическа богиня. Помислих си в този момент: такова красиво момиче дошло да си губи времето на село; навярно защото е полудяла.

— Кой сте Вие, кой Ви прати в то ги ранен час, защо ми го изпъдихте?

Сън ли е или истина все още не разбирах.

— Турист съм, снощи преспах в училището и тая сутрин излязох на разходка. Моля, извинете ме, нямах желание да ви плаша. Тя седна отново на скамейката, хвана си главата с двете ръце, подпря ги но коленете си и тихо каза:

— Слез към училището, аз сега ще дойда! ... Тя ме настигна и заедно влязохме в стаята й.

— Занимавайте се, ето тук има албум, книги, списания, а аз ще отида за малко.

Преди да отворя албума, още с влизането, стаята ми обърна внимание с нещо особено. Тя беше малка, добре варосана, с два прозореца на юг и изток, над които се спущаха бели завеси. На северната страна на стаята имаше едно малко тясно креватче, покрито с бели чаршафи, стената беше покрита с атласно бял ковьор, със сини широки краища, между които бяха избродирани три петолиния от небесно син лен и ноти по тях на някаква мелодия, а най-отгоре на средата на ковьора, с красиво избродирани букви беше написано „Раздяла.“ В североизточния ъгъл не стаята беше поставена бела етажерка, върху която имаше цигулка, обвита с бял креп. Погледа ми мина към масата на средата но стаята. Погледнах албума, но не ми се видя интересен. Отворих една голяма книга, подвързана в дебела подвързия, която се заключваше с бравичка. За мое щастие, книгата сега не беше заключена. На първата страница чета „Дневник“ 1914 г. А на следващата страница: „Той живееше до нас. Когато почувствах първият любовен трепет в гърдите си, погледнах, и неговите очи ми отговориха „Обичам те.“ "

„Замина за офицерската школа без да ми каже дума, но душите ни говореха; те трептяха еднакво. Завърна се от школата и в навечерието на заминаването си за Добруджанския фронт настигна ме ма улицата, поздрави ме и мълчейки тръгна до мене. Не знаехме как да нарушим това приятно мълчание. Когато стигнахме до нашата къща, той каза с тъжен глас:

— Утре заминавам за фронта, ела ако обичаш да ме изпратиш. И млъкна. Искаше де ми каже още нещо, но нещо като че ли го душеше и не му позволяваше да говори. Душите ни обаче говореха, те бяха наедно.

„Същата вечер към полунощ, под прозореца си чувам кадифени звуци на цигулка, които бяха говор на неговата душа … Сутринта видях едно парче хартия с петолиния, на което беше нотирана мелодията „Раздяла“ …

„Гарата беше препълнена със заминаващи войници и офицери, техните майки и близки, които ги изпращаха, Аз чаках на долната страна на перона. Влака дойде. Той се прости с родителите си, после ме намери в навалицата, стисна ми ръката, притисна ме към себе си и ме целуна. В този момент влака изсвири, той ме пусна без дума до кажа, изтича и се скри в навалицата и вече не го видях. Разнесе се писък и плач на майки и деца, машината изпуска черни кълба дим, забумтя и потегли. Писъка се усили още повече, влакът се изгуби в завоя на линията зад града и ги отнеса към Тутракан“

Обърнах още неколко страници от дневника и чета: „На петата вечер от заминаването му, сънувах че минавам през един тесен мост, над мътна, буйна река, погледнах в ръката и си свалих пръстена. Почувствах болки в гърдите си. Когато минах моста, слънцето изгряваше, из него излезе един бял кон, който тичаше към мене. Като ме доближи спря се и от него леко скочи Той, и се събудих.“

Прелистих още няколко страници и чета:

„Една година ходих по селските гробища да плаче. Една вечер го сънувах, дойде на бял кон и ми каза: „Хвърли черния креп, черните дрехи, мебелирай стаята си в бяло, за да ми е приятно когато ти идвам на гости; до селската гробища посей ябълка, до нея направи скамейка за двама души и лехи с цветя — бели карамфили, всяка заран, при изгрев слънце, аз ще идвам при тебе. ще връзвам коня си на ябълката и ще сядаме двама на пейката...“

Прелистих още няколко страници и чета: „Само един начин има, по който мога да дойда при тебе за повече време: — той е да ме родиш като твой Син. Очите ми ще бъдат сини, косите ми руси и ще имам един белег на дясната ръка, отгоре на китката, голям колкото нокътя на палеца ми.“

Вън се чуха стъпки, аз затворих дневника и го сложих на мястото му. Тя влезе в стаята, донесе млякото, сложи го на огъня да се вари, все така печална и замислена и после през цялото време на закуската като че ли се страхувахме да нарушим мълчанието. И все пак говорехме. Като че тя ми разказваше своя живот, своята любов, без да ми говори. Изведнъж, без да искам и не зная защо, извиках смутено:

„На 19 години съм“ Тя се усмихна и изведнъж стана пак сериозна.

— Моля ви бъдете така добра да ми обясните защо се смеете и какво става? казах аз.

— Защото си мислите че съм луда, понеже говоря с духа на този, когото обичам. А пък вие отговаряте не незададени въпроси. Кой е луд от двама ни?

— Има ли смисъл да се отдаваме толкова на скръбта си за този, който толкова отдавна е загинал?

— Този, когото любиш, не умира. Смърт има за тези, които лъжат, че любят. Тези, които обичат истински, те не стареят, те са вечно млади. Вие сте на 19 години, а аз съм на 29 години. а сме почти еднакво млади.

И действително, не изглеждаше по-възрастна от мене. Малко след закуската ние се сбогувахме и аз продължих екскурзията си по долината на реката Луда Камчия.

* * *

От тогава минаха 7 години. Живеех от четири години в София. Веднъж, вървейки по една софийска улица, виждам една позната физиономия. Млада хубава жена води едно 5-6 годишно момченце и двамата облечени в бели дрехи. Тя му обясняваше нещо и не обръщаше внимание на минувачите. Мъчех се да си спомня къде бях я виждал, но не си спомнях. Когато я наближих и се изравних с нея, чух детето като я запита:

Майко, ръката Камчия минава ли през София?

Веднага разбрах, че е учителката в селото до реката Луда Камчия.

Поздравих я, тя отвърна, но не можеше да ме познае. Обясних й, че преди седем години съм й бил гостенин, като турист, и едва тогава си спомни.

— Това хубаво дете на кого е? я запитах.

— Мое е, аз се омъжих, но мъжът ми не се съвпадна с моя идеал и го напуснах.

— А как се казва детето? Тя се обърна към детето, което се беше захласнало в един трамвай, и му каза: „Кажи на този чичко как се казваш.“ То ме погледна със сините си като лазур очи, сне си шапката, и по лицето му на кичури попадаха руси къдрави коси, направи красив реверанс, подаде си красивата ръка, на която върху китката видях сив белег колкото нокътя му и каза: „Слънчо“. Веднага си спомних дневника на учителката, смутено помилвах малкия Слънчо и не знаех какво да говоря. За мен нямаше съмнение, че това дете е преродения любим на майката, защото видях трите белега, които бяха написани в дневника й, преди детето да се беше родило.

Йордан Андреев

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Словото на Учителя

Вътрешното единство на живота

Човек живее едновременно в три свята — умствения, духовния и физическия. В умствения свят няма по-приятно нещо от това, да знаеш как да слушаш. В духовния свят няма по-приятно нещо от това, да знаеш как да чувстваш. Във физическия свят няма по-хубаво от това, да знаеш да направиш нещата. Когато човек проучи законите на тези три прояви на живота, той ще разбере живота в неговата целокупност, ще разбере смисъла на противоречията, и живота му ще се осмисли. Но живота не може да се разбере и осмисли, ако се разглежда само от гледището на физическия свят, защото физическия свят е един резултат, а резултатите сами по себе си не могат да ни разкрият смисъла докато не разберем онези причини, които стоят зад тях. Така че този, който иска да разбере и осмисли всички явления и процеси в живота, трябва да познава законите и на трите свята.

И когато аз разглеждам известен въпрос, разглеждам го от гледището на трите свята, т. е. в неговата целокупност. Но съвременните хора, които не са свикнали на този начин на гледане на нещата, а разглеждат нещата само от гледището на физическия свят, намират, че не говоря логически. Аз ни най-малко не искам и да си служа с логиката на земята, защото тя разглежда нещата само от гледището на физическия свят. от гледището на резултатите. А аз разглеждам нещата от гледището на трите свята едновременно. Логиката разгледана по принцип е наука, която изучава законите на правилното мислене. Тогаз каква логика имаме, ако изучаваме нещата само от гледището на физическия свят, ако изучаваме само резултатите, без да изучим силите и причините, които обуславят този резултат? Тогава ще имаме само една частична, непълна представа за нещата. Тъй както е поставена съвременната логика, тя е наука на напипване, която иска чрез пипане, чрез анализиране на нещата да си състави представа за тяхната целокупност, без да може да види нещата в тяхната целокупност. Това е хубаво, но то е един палиативен метод, който има смисъл за слепите, но онзи, който вижда, той гледа и описва нещата такива, каквито са, той няма нужда да си съставя за тях представа като ги опипва от всякъде. В положителната наука ние наблюдаваме нещата тъй както са и изучаваме законите на тяхното битие. Съвременната логика си има своето място при днешното развитие на човека, но тя не може да бъде меродавна при целокупното разглеждане на явленията и нещата в Битието. Тя, както и всички съвременни науки, се намират в прогресивно състояние и за в бъдеще ще се изменят. За в бъдеще ще имаме например не математика, но параматематика, парапсихология, паралогика и пр., т. е. науки, които ще изучават съответните области от гледището на трите света едновременно. Само при такова разглеждане ще разберем Битието и живота и ще се избегнат всички спорове за същината и качествата на нещата. Когато двама души с нормално зрение изучават един предмет, те ще добият еднакви представи за него и няма какво да спорят, но когато го из-следват двама слепи, там вече може да се породи спор.

И всички спорове между хората сега се дължат не това, че те не виждат нещата, а чрез пипане се стремят да си съставят понятие за тях. Например, философите спорят колко вечни начала има в света — едни подържат че има две вечни начала и се нарочат дуалисти, а други подържат, че има само едно вечно начало и се наричат монисти. Но и едните и другите немат ясна представа за това, което подържат и за това спорят. И ако проследим живота на съвременните хора, ще видим, че всичките им противоречия и нещастия се дължат на техните разбирания; а страданията и противоречията, ще определят и степента на тяхното знание.

Съвременните хора много малко познават себе си, вследствие на което не знаят как да се спра-вят със състоянията си. Човек има две естества, от които едното е прогресивно, и се стреми към все по-големи постижения, а другото е крайно консервативно. Тази консервативност произтича от материята, от която е направено тялото, понеже материята по естество е инертна. Човек, за да прогресира и да реализира щастието, към което се стреми, трябва да надделее инертността на материята и да я направи прогресивна.

По такъв начин той ще реализира истинското щастие, което е достояние само на безсмъртните. А сега обикновените хора — едни са щастливи когато имат пари, къщи, земи и пр.; други — когато имат знания; трети, когато заемат високи обществени постове; четвърти—когато имат добра и красива жена, деца и пр, Някой пък имат всичко, и пак са нещастни, защото се страхуват да не изгубят това, което имат. Някой път може да влезе някоя идея-фикс в главата на човека, която го прави нещастен. Когато хората са нещастни, ако успеете да ги убедите в противното на това, което те чувстват, те ще бъдат щастливи. Щастието е един резултат, и за да го постигнат хората, трябва да свършат работата, за която са изпратени на земята, защото те са изпратени на земята за да извършат нещо.

Както и да обясняваме едно физическо явление, то е резултат на един разумен процес, който става а света. Всички процеси и явления във физическия свят имат причините си в един по-висш, по-ефирен свят, които по нямане на по-подходящи думи наричаме духовен. Ще попитате — къде е този духовен свят. Духовният свят е тук, където е и физическия — физическия и духовният свят са само състояния на съзнанието — т. е. схващането на света като физически, духовен и пр. е обусловено от нашето със знание, защото светът обективно, сам по себе си, е единен и непреривен.

Като говорим за духовен свят, съвременните хора със своите механистични схващания, си го мислят някъде далеч, откъснат от живота. Не, и духовният свят е тук, около нас, както и физическия. С помощта на късите вълни, с които вече работи съвременната наука, ние можем да се съобщаваме, както с отдалечените за нас видими светове, така и с невидимите светове — с духовния свят. Не само сега става това, но от хиляди години насам съществата на слънцето постоянно ни телеграфират. Учените същества на слънцето са в постоянна връзка с нас. Хората сега не съзнават тази връзка, но за в бъдеще хората от земята ще влязат в съзнателна връзка със съществата на слънцето, планетите и луната.

При всички противоречия в живота, ние търсим начини, как да се справим с тях. Ние търсим една философия, с която да ги разрешим. Тази философия седи в това, да възприемем любовта като творческа сила. която дава мощни импулси за работа. Под работа разбирам дейност във всички направления — физическа, духовна и умствена, защото те са изявление на един и същ импулс в три направления и взаимно се допълнят и подпомагат. В това отношение, умът се под крепя от чувствата, а чувствата се подкрепят от постъпките. Вие трябва да постъпвате добре, защото, вашите добри постъпки ще подкрепят вашите чувства, а вашите добри чувства, ще подкрепят вашите добри мисли, вашия ум. Вашият ум пък ще определи пътя, който ще вземете, ще ви издигне. Затова трябва да ценим ума, сърцето и волята си. понеже те са трите стълба, върху които се гради нашето щастие на земята. От това гледище хората трябва да се научат да мислят право, понеже всека права мисъл е общо достояние на всички хора. Всички хора се ползват еднакво от нея. Щастлив е онзи, който става пръв проводник на тази мисъл. От където и да иде правата мисъл, тя трябва да ни радва. Чистите чувства трябва да ни радват от където и да идат, защото те се разпространяват в пространството чрез своите трептения. И добрите постъпки трябва да ни радват. Добрите дела, чистите чувства и правите мисли, от където и да идват, трябва да ни радват, защото те имат един и същ източник, а различните хора са само техни проводници. Като застанем на тази база, онова разделение на „наши“ и „ваши“, което съществува в съвременния свят, ще изчезне.

Всеки човек, с когото можете да се разберете, е от вашите. Това говори за онази вътрешна целокупност, която обуславя проявленията на живота. От това гледище, делата безкрайна вселена, с всичките й видими и невидими светове, представя едно цяло, един грамаден организъм, проникнат от единния живот на Битието. Цялото човечество представя един орган на този велик организъм; но и човечеството само по себе си е един жив организъм, не когото народите, обществата, семейството и индивидите са органи. Цялата Вселена, се намира в една вътрешна зависимост. Всички зависят едни от други, не по някакъв външен закон, а по силата на вътрешното единство. Това вътрешно единство е импулса към доброто, а не някакъв външен закон. Когато видим някой че страда или е в нужда, по силата на тази вътрешна зависимост, ние му се притичаме на помощ, а не по силата на некакъв външен закон. Когато всички хора се проникнат от този вътрешен импулс, тогава хората ще добият нови разбирания за живота, и ще създадат нови отношения.

При новото разбиране вие трябва да дойдете в съприкосновение с новата религия в света. Старата религия свърши това което трябваше и можеше де свърши; за в бъдеще и да иска, тя ме може повече да ни помогне в нищо. Както една майка, докато детето й е било малко, тя го е носила на ръце, но като стене на 6 — 7 години, тя и да иска не може повече да го носи и да се занимава с него, както по рано. Като стане на тази възраст, тя го праша в училище; като завърши учението в училищата — от основно до университет — то влиза в света. Като го праща на училище майката казва — аз свърших най-главното, но има нещо, което аз не мога да свърша. — това ще свърши училището. Такова е отношението и между старата религия и новата. Старата религия е била полезна на човечеството в периода на неговото първо детство, из който човечеството е вече излязло, и трябва да постъпи в училището, да изучава великите закони на живота.

Новата религия, това е великото училище, в което човечеството влиза, това е епохата на съзнателното самовъзпитание, когато във всеки човек се пробуди съзнанието да проучи великите закони на Битието и да ги спазва в живота си.

А тези закони са разумни и са израз на великото вътрешно единство на всички живи същества. Следователно, новата религия няма да разединяла хората, но ще ги обединява. Тя ще осмисли всички неща в света. Тя ще даде един нов начин за възпитание, нов начин за образуване на обществата, нов начин за управление на света, нов начин за живеене на хората. Не мислете, че това може де стане изведнъж. Дълго време трябва да се разправя на човека как трябва да живее, за да почне да живее по новия начин. От гледището на новата религия, всичките ни нещастия и болести имат за задача да ни заставят да образуваме нови връзки, да на мерим онези наши приятели, които не познаваме. Новата религия ще ни научи на още много неща, за които ако почна да ви разправям, ще се съблазните, ще се увлечете в бъдещето. и ще за бравите настоящето, което е най-важното за вас сега, защото от него зависи бъдещето. Новата религия ще ни покаже от къде идем и кой ни е пратил на земята, къде отиваме, какъв е великия смисъл на живота и още много работи, които днес хората не знаят. А от това незнание на нещата у хората се явява едно озлобление, което обезсмисля живота, и те почват да мислят, че живота няма смисъл, че никой не ги обича. Чувстват се изоставени, и си мислят, че никой не се грижи за тях. Не, има Един, който ви обича. Няма човек на земята, който да не е обичам. Само че вие не знаете къде е Този, който ви обича. Всички хора се оплакват и страдат, че няма кой да ги обича. Има Един, който ви обича, и като го намерите, ще видите, че никой не може да ви обича като него. Като го зърнете веднъж, и Той като ви зърне, ще можете всичко де постигнете на земята. Тогава ще видите, че няма нещо, което да не можете да постигнете. Има един велик център в света, около когото всички системи и вселени се движат. Всичките тези системи и вселени са светове, които ще изучаваме в процеса на нашето бъдеще развитие, и ще се доберем до онова велико знание, което регулира и направлява целия свят, и така всички същества към прогрес. Следователно, всяко нещо, което ни подтиква към прогрес, е знание, наука. Всяко нещо, което ни спъва, колкото и да се представя за нещо голямо, за никакво знание, според мен то е глупост. Аз разбирам прогреса в трояко направление: прогрес на ума, прогрес на сърцето и прогрес на волята. Това разбирам като култура в света. Там където прогресира умът, сърцето и волята, това е истинския прогрес Само при това хармонично развитие на ума, сърцето и волята, можем да имаме едно ново възпитание, към което хората се стремят.

При новото самовъзпитание трябва да се научим да се абстрахираме от отрицателните мисли и състояния, а за това се изисква умът да бъде концентриран върху някаква велика идея.

А това не е лесна работа, — изискват се много опити и грамадни усилия. Също така, когато човек е сполетян от някакво нещастие— например изгуби 100 хиляди лева — той трябва да се абстрахира от тази загуба — да мисли че парите са вложени в някаква банка и ще му се върнат с лихвите. Това не значи, че човек трябва да стане фаталист, да мисли, че така е писано, но да знае че всичко каквото се случва в живота е едно разумно съчетание на нещата, което има за цел да ви подтикне да мислите. Разумният, невидимият свят прави едно давление, едно налягане върху нас, за да ни застави да мислим. Защото в човека има едно скрито желание да не мисли, да не чувства и да не действа, да прекарва едно пасивно, спокойно състояние. Обаче природата не търпи пасивните състояния. Всичко в нея е в разумно движение, и тя иска да застави и човека да мисли, защото мисълта е движение, а във всяко движение има известно напрежение. Всяка мисъл и всяко чувство в човека имат специфични напрежения. Не са лоши тези напрежения, но човек трябва да знае, как да се справя с тях. Ако не се справи навреме, те могат да избухнат като бомби и да предизвикат известни експлозии в него. Тези експлозии в организма но човека са причина за различни болести и страдания в него. Всички болести и страдания на човека се дължат на мозъчната нервна система и на симпатичната нервна система, когато не функционират правилно.

Сега и на вас казвам: ако искате да оздравеете, да подобрите здравето си, внесете в ума си чисти мисли. Това не значи, че вашите мисли не са чисти, но трябва да ги филтрирате, да минат през щателно пречистване. Не че чувствата ви не са чисти, но турете още един филтър, през който да минат. Не че простъпките ви не са чисти, но турете още един филтър, през кой го да минат. Филтрирайте мислите, чувствата и постъпките си, и вярвайте, че има Един, който ви обича и иска вие да прогресирате. Той иска да постигнете онези желания, които е вложил в душата ви. Това и аз желая на всинца ви.

Из неделната беседа „

Да се не изгуби нищо“, 15 Декември 1935г.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПРОМЕТЕЙ

Когато пълзях

между бодливите храсти,

които разкисваха дрехите ми и кожата ми;

когато пристъпвах

но острите скали,

които раздираха петите ми до кръв,

о, богове,

аз бях само едва пробуден юноша,

който не разбираше смисъла на своя устрем,

нито знаеше размерите на вашия гняв.

Когато стъпих върху свещената земя,

когато почувствах трепета на въздуха над нея,

когато съзрях Огъня,

който тлееше над короната па Олимп,

аз не мислех, о, велики братя,

да ставам някакъв герой,

ни мъченик.

Аз почувствах,

че пламна в мен самия огън

лампадата неволно както се запалва

до жертвената клада.

Душата ми просветна

от блесналото изведнъж ПРОЗРЕНИЕ,

което причинява шемет като силно вино.

И знаех.

че и аз горя, о, братя,

ведно с Огъня, който движи колесницата на небосвода,

че съм докоснат от ръката.

която е властна

над слънцето, месеца, звездите

и съдбата,

че съм полъхан от Душата,

която и вам дава дихание, о, богове.

Аз почувствах,

че съм само дръжката на факел,

който лети, пламнал до основата си

от височината на Олимп

към схлупените колиби, сгушени в долината,

гдето ме очакваха в напрегнато ожидание

моите братя — човеци.

И аз не мислех

ни за наградата, която можеха да ми дадат,

— моите бъдни братя

награждават с венци и паметници тия,

които Истините им вещаят,

след като ги отрупат с хули и избият

със камъни —

нито за наказанието, що вашата сурова ревност

могла би да ми стовари безпощадно.

Героят роб е

на своя собствен подвиг.

И ето, богове,

пред мене са блещукащите огньове

разсети по земята със хиляди и милиони,

подобни на пламналите звезди.

На тях жените готвят и поддържат

свещения семеен огън,

мъжете любят, а децата — учат.

На тях

изковават хората своите сечива и мироглед

и смелост.

От тях научват

за искрата, която тлее в сърцата им

и прави ги подобни на вас — богове.

А под мене

о, братя,

е скалата,

която ме кара да се смея на вашето безсилие,

веригите, които не можете вече да сложите

на свършеното дело,

и орелът.

комуто омръзна моето мършаво тяло

и, ах, вашият най-опасен съдружник —

моето безсмъртие.

Но ето — знайте, братя!

без радости не съм останал нито ден:

когато сутрин

през облаците блесне засменият лик на слънцето

и топлите прегръдки ме погалят

със трепереща нега,

тогава

забравям

скали, вериги и злокобни птици

и недоволни богове.

И тъй се чувствувам

свободен и палав юноша, който обича

и който от подвиг и страдание не бяга.

И сещам

как отново пропълзявам по плещите на Олимп,

как виждам трепета на Свещения огън,

как чувствам неговия жар в моето сърце

и как,

о, богове,

ръцете си простирам да открадна

отново неговата забранена искра.

И с нея

о, братя, пазители на огъня,

да подпаля тогите, що обгръщат ваши сърца

с дребнаво, тесногръдо безлюбие.

Орион

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ИЗ НАУКАТА И ЖИВОТА

Радиацията на организмите

Жорж Лаковски преди няколко години предложи една теория за биологичните явление. Интересът към нея е доста Голем, защото тя се потвърждава от многобройни нови опити. Идеите му са изложени в съчинението му „Lе secret de la vie“, което излезе наскоро с предговор от проф. Д‘ Арсонвал. Лаковски първом се постарал да изследва причините за леснотата, с която известни животни могат да се ориентират безпогрешно към дадено направление и то при най дълги пътувания. Така е например с пощенските гълъби, които се връщат в своето местожителство, отдалечено понякога на хиляди километри. Такива са прелетните птици, които ден и нощ пътуват по права линия, пресичайки морето, към определена цел, която обаче не могат да видят поради слабостта на зрението им и поради сферичността на земята. Те отлитат, понеже се хранят с насекоми, които не намират зиме в нашите страни.

Някой казва: „инстинкт.“ Други: .специално чувство.“ Обаче нито единият, нито другият термин обясняват загадките. Изразите инстинкт и специално чувство служат в случая да прикрият невежеството ни.

Става все по-очевидно, че чувството за посока у повечето животни произтича от специални техни радиации с твърде къса дължина на вълната.

„Имах случая, казва Лаковски да отбележа едно от най-любопитните наблюдения, което направих на 2. юли 1934 година в радиотелеграфната станция в Патерна, до Валенция (Испания). Група гълъби се бяха спрели до антените на станцията, а в това вре ме последната изпращаше вълни. Тогаз забелязах, че тези птици не можеха да намерят посоката и се въртяха в кръг съвсем дезориентирани. Този опит беше повтарян много пъти при същия резултат: именно отслабване в чувството за ориентация у гълъбите при действието на електрическите вълни. Горните опити наново повторих в Патерна под контролата на испанската военна власт; наскоро те бяха повторени и близо до Кройцнах (Германия). Тези две нови серии опити напълно потвърдиха моята хипотеза за влиянието на Херцовите вълни върху чувството за ориентиране.

Всеки радио-електрически източник създава електромагнитно поле, чието действие се чувства на значително разстояние. В правото си сме да се запитаме, дали голяма част от организмите не се ориентират под действието на вълни, аналогични на вълните, изпращани от радио-електрическите станции. Полуокръжните ушни канали са способни да играят ролята на радио-гониометричен възприемач. Знаем, че те са разположени в три равнини, една на друга перпендикулярни. Тогаз се образува координатна система, необходима и достатъчна за определяне положението на точка в пространството: напр. положението на птицата в пространството или положението на насекомото по отношение на птицата.

В тъй интересния свят на насекомите не забелязвате ли множество видове, които притежават малки антени (пипала), които им позволяват да се направляват по права линия към най-далечни места?

Природата нищо не прави без причина. Тези антени съществуват, за да възприемат вълните. Явна е аналогията между антените на насекомите и антените на радио-електрическите станции“.

Въз основа на множество аналогични опити и наблюдения Лаковски е формулирал следните принципи:

1) Всяко същество изпуска радиации.

2) Повечето от организмите — с малки изключения — са способни да възприемат и изпращат вълни.

За да се разбере ролята и естеството на радиациите, изпускани от организмите, трябва да се върнем назад и да си припомним историята на откритието на електромагнитните вълни. Съществуването им се констатира, когато се откри апарат за възприемането им. Най-голямата слава на Херц, Бранли, Маркони и множество други техници и любители е в това, че те изнамериха апарати за възприемане вълни даже и от голямо разстояние.

Новите открития на разни видове радиации: радио-електрически вълни, лъчи X, радио-активност, космични вълни — само са дигнали леко булото на тайната, която крие от сетивата ни гама от много видове вълни ...

„Развивайки теорията си, казва Лаковски, аз се питах: От где иде необходимата енергия за произвеждане на клетъчните радиации? Ние имаме тук работа с радиации, които идат от много далеч, имаме работа с космични вълни. Атмосферата, в която живеем, е пълна с множество радиации с познати и непознати източници и с разни дължини на вълните. Слънчевата светлина е само една част от тях; тя заема само една малка част в цялата тази гама от вибрации, които ни заобикалят и чийто източник вероятно е слънцето,— може би и другите звезди и млечния път. Не е възможно да се отрече влиянието на звездите. Приливът и отливът, причинени от комбинираното действие на луната и слънцето, не ни ли доказват че най-голямата механическа работа на земята има звезден произход? Защо тогаз земята да не възприема радиациите, изпускани от далечните звезди и от млечния път?

Има множество радиации, с разни дължини на вълните, които кръстосват нашата атмосфера и идат от междупланетните пространства. Болестта не е нищо друго, освен изменение на радиациите на организмите.“

Изследванията на Лаковски за радиацията на организмите, иде да ни покаже по чисто научен път, че живота не е механически или биохимически процес, не е една проста обмена на веществата (защото и самото вещество, в крайните си положения, е само форма на енергията,) а е същината на нещата, същината на организмите, която организира формите. Теорията за радиациите ни показва, че живота е онзи организиращ принцип, които създава формите. Когато живота на клетката бъде изучен във връзка с тези радиации, ще се открият нови хоризонти пред биологията и физиологията.

Теорията за радиациите на организмите е едно загатване за етерното тяло, което е архитект и строител на физическото.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Елен и Вълк

(басня)

Красивият Елен съгледал някъде в гората Вълка и му извикал:

— Ей, приятелю, ти ли си, който уповаваш на зъбите си и който си направил да се чува, че можеш да разкъсаш бик и дори тригодишен елен? Ето, че си сух, като отсечен клон, а ръстът ти достига едвам височината на моите крака. Престани да се хвалиш, защото ако зъбите ти бяха здрави, яки, силни, ти не би им давал само меко месце. Знай, че еленовите зъби гризат фиданки, люпят и хрускат кората от дърветата. А това ти свидетелства, че моите зъби са десет пъти по-яки от твоите.

— Добре, — отговорил Вълкът, — ако желаеш, да опитаме и зъбите си и юначествата си.

— Да опитаме! — съгласил се Еленът, като се изпъчил смело и самонадеяно напред.

Вълкът не чакал друга покана. На два скока стигнал Елена и го хванал за шията. Острите му зъби болезнено се забили и сключили се като железни. Еленът се извил и също така захапал Вълка. Но късите му и гъсти зъби не достигнали до месо, не могли да пробият космите на противника. Борбата продължила. Вълкът здраво стискал и с краката си преплитал краката на Елена, за да го събори. А Еленът се увивал на четири страни много пъти успявал да захапе на слабо място Вълка, ала все без резултат. За щастие, в това боричкане един връх от големите еленови рогове опрел в корема на Вълка. Вълкът почувствал болка и уплашил се да не би да бъде промушен, та пуснал шията и отскочил два метра далече. Сега Еленът не чакал:

Прощавай, рекъл, наистина зъбите са твое оръжие. Срещу тях аз мога да поставям само острието на роговете си и бързината на краката си. При тези думи щукнал през гората като стрела. Останал Вълкът празен и недоволен.

* * *

Природно дарба — вечна слава;

Което се от нея дава,

То лична собственост остава.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Книжнина

сп. „Страници за всички“, месечно списание. След изплащането на абонамента абонатите получават следните приложения: Луннатв долина част I, II.; Дивото зове и Приключенията на Джиоана, романи от Дж. Лондон. Абонамент 120 лв. Адрес: ул. Александър 1, 14, София.

в. Светлоструй, месечник за просвета, култура и литература. Абонамент 40 лв. Освен вестника редакцията Светлоструй издава евтини и достъпни за всички брошури. Адрес: в. Светлоструй с. Щръклево, Русенско.

сп. Компас, месечно списание за наука, литература и изкуство; абонамент 50 лв. годишно. Адрес: ул. Аспарух 20, вътрешната къща, София.

в. Българска книга, седмичник за литература, изкуство, критика и общ. живот. Абонамент 60 лв. Адрес: ул. Денкоглу 28, София.

Получени книги са от „Комитет българска книга“, ул. Денкоглу 28, София:

Диктаторът част I от Ант. Страшимиров; цена 25 лв.

Диктаторът част II. от Ант. Страшимиров; цена 25 лв.

Родната стреха, разкази от Н. Г. Данчев. Цена 25 лв.

Сенки на миналото, повест от Цонка Славчева Николова. Цена 25 лв.

Песента на морето, повест от П. А. Шишков, цена 30 лв.

Сивият човек, повест от Асен Попов. Цена 25 лв.

Горните книги може да имате, като изпратите за всяка по 5 лв. гербова или пощенска мерки.

В страната на палмите, роман от Страшимир Кринчев, част I. и II. Цена 60 лв. Тоя роман може да имате като изпратите за него 10 лв. гербова или пощенска марка.

сп. Стопански преглед на домакинството, популярно списание за селско стопанство, обществен живот и книжнина. Абонамент 50 лв. Адрес: Книгоизд. „Ново време“ В. Търново.

в. Ескулап, вестник за история и философия на изкуството. Абонамент 30 лв. Адрес: ул. Бр. Миладинови 75, София

в. Добро здраве, вестник за здравни просвета и природосъобразен живот. Абонамент 40 лв. Предплатилите абонати премия: „Да запазим младостта си“ от Д р В. Поше. Адрес: бул. Тотлебен 2, при Руския паметник — София.

сп. Свят и наука общодостъпно картинно четиво за наука, изкуство и напредък. Абонамент 45 лв. Абонатите получават премия: Зовът на дивото — роман от Дж. Лондон. Адрес: бул. Тотлебен 2, София, при Руския паметник.

в. Здравна просвета, вестник за здравна просвета. Абонамент 60 лв. Адрес: бул. Евл. Георгиев 98, София

в. Провинциален журналист, издание на Съюза на журналистите в България. Двуседмичник за общественост и просвета. Абонамент 30 лв. Адрес: в. Провинциален журналист гр. Търговище.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×