5. Предислов към книгата „Лица и души“

[Ани]

5. Предислов към книгата „Лица и души“^[101]

Когато Леонардо да Винчи, знаменитият творец на „Тайната вечеря“, е скитал по цели дни из шумните пазари на Флоренция, за да търси типове наподобяващи на образите на апостолите, така както те вече са живеели в неговото творческо въображение, той е наблюдавал и търсел като емпирично-интуитивен физиогномист.

Такива са и всички даровити художници-портретисти, даровитите скулптори, даровитите режисьори. Що ръководи един знаменит режисьор при създаване на разните сценични образи? Безспорно, неговата физиогномична интуиция. Може ли един режисьор да извади на сцената един Хамлет тлъст, мазен,у коремест, с подпухнали от пиянство и гуляи очи, в какъвто вид се явява пред нас необузданият гуляйджия, безгрижният веселяк и чревоугодник Фалстаф^[102]? И можете ли да си представите из чувствената уста на този тлъст и червендалест Фалстаф да излязат трагичните думи „Да бъда, или не“, които се отронват от тънките устни на бледия принц Датски? Вроденият у всеки човек физиогномичен усет би се инстинктивно разбунтувал против една подобно пародия или просто би накарал и най-обикновения зрител да избухне в смях при този ярък контраст. При това, за да схване, че не може душата на Хамлета да говори през устата на един Фалстаф, съвсем не е необходимо да знае нещо от Кречмеровата класификация на човешките типове, според която Фалстаф би бил причислен към пикническия конституционален тип, а Хамлет – към тоя на шизоидите, или от класификацията на психофизиогномиста Карл Хутер^[103], според която Фалстаф би попаднал под стомашния натюрел, аналогичен на пикничния конституционален тип на Кречмер^[104], а Хамлет – под чувствителния или психичен натюрел, или най-сетне от по-подробната класификация на Емил Петерс^[105], който би вмъкнал Фалстафа в групата на стомашно-чувствения тип, а Хамлета – този на мозъчно-духовния.

Разбира се, този смътен физиогномичен усет, вроден в човека, не е още прояснено физиогномично знание. Ала благодарение на него човек е доловил дълбоката истина – че физиогномичното е израз на душевното.

Тази, именно, емпирична истина си бе поставил за цел да изнесе Лафатер^[106], бащата на съвременната физиогномика. Несъмнено, във „Физиогномичните фрагменти“ на Лафатер няма наука в съвременен смисъл на думата, ала те са богати с верни наблюдения, прояснени от тънки интуитивни прозрения. И ако Гьоте е виждал Истината, която се крие в емпирично-интуитивните физиогномични открития на Лафатера, то е, защото е имал прозрението на гениалния човек, който вижда истината непосредствено, без да се нуждае от доказателства. Впрочем и сам той, като естествоизпитател, е работил повече физиогномически, отколкото аналитично-описателно, идвайки до своите изводи не по пътя на едно методично изследване, а по пътя на имагинативната интуиция. Затова негли естественонаучните му идеи, предварили с десетки години изводите на естествоизпитателите, са останали неразбрани от тогавашните учени, които се отнесли с насмешка и към физиогномиката на Лафатера.

Такава насмешка или по-скоро високомерие личи и в наши дни и в критиките, които Кречмер и неговият привърженик фон Рутковски^[107] отправят към ученията на така наречената от тях – не без известен презрителен акцент – „Популярна физиогномика“.

Може би Кречмер да е прав в известно отношение, когато критикува французкото учение за конституционалните типове и темпераментите така, както то се е сложило в течение на около един век от Ростан^[108] (1826 г.) до Сиго^[109] (1908 – 12 г.) и Tomas de Troisvèvre^[110] ). Може да е прав, като намира, че е премного схематичен техния дележ на хората на „мозъчен“, „мускулен“ и „стомашен“ типове, но тоя дележ все пак почива на верни единични наблюдения. Може да е прав най-после, когато изтъква, че тия верни сами по себе си отделни наблюдения, както сам признава, се вмъкват насилствено в изкуствени схеми, построени по умозрителен път, а най-вече поради това, че се установява една твърде повърхностна връзка между тяло и душа, която „със своята простота отблъсква психиатрично школувания лекар“.

В едно само може да се упрекне автора^[111] на „Körperbau und Charakter“ (Строеж на тялото и характер) – че със своята остра критика на ученията на „популярната физиогномика“ той иска да издигне китайска стена между „научната медицина и психиатрия“ и „популярните физиогномични системи“, които са разпространени в широки среди и принасят значителна полза на широките маси. Този тъкмо упрек към Кречмера и фон Рутковски хвърля популяризаторът на Хутеровата психофизиогномика Амадеус Купфер^[112]. В полемичната си книга „Учението за трите типа“ на Карл Хутера (1880 – 1912), сравнено с това за трите конституционални типа на проф. д-р Кречмер (1921 – 1929), Купфер брани преди всичко преднината, която има, и по време, и по идеи, създателят на учението за трите първични натюрела, както и научно-биологичната основа на този троен дележ, който почива на клетката с нейните три зародишни листа^[113]).

И наистина, трябва да се признае, че учението за трите натюрела на Хутера: хранителен или стомашен, двигателен или деятелен и чувствителен или психичен не е лишено от научна основа. То всъщност е най-ценното от цялата психофизиогномика на Хутера, който с титаническа амбиция е искал да обхване всички проблеми за и около човека. Понятно е тогава, дето неговата голяма амбиция на създател и пионер, въплъщавана днес от неговите последователи, се е сблъскала с амбицията на Кречмера, „психиатрично обучения лекар“, който иска да мине за родоначалник на една „научна“ класификация на конституционалните човешки типове, в която наивния емпиризъм на „популярната физиогномика“ е негли преодолян.

Нас не ни интересуват споровете за първенство и за научна стойност на ученията на поменатите по-горе школи. Защото, ако е въпрос за първенство, ще трябва да кажем, че идеята за тоя троен дележ е прастара. Тя не принадлежи ни Хутеру, ни Кречмеру. Тя се съдържа, между другото, в ония три основни качества на субстанцията, за които се говори в индуската философия: Tamas (инерция), Rajas (сила, страст) и Sattva (ритъм, хармония). В съществуването на тия три качества е намирал своето философско оправдание кастовият дележ на Браманска Индия. Същите тия три качества намират отзвук в „трите основни физиологични сили“ на Шопенхауера, за които той говори в книгата си „Aphorismen zur Lebensweisheit“ (Афоризми за житейската мъдрост) – именно възпроизводителна сила, проявена в следните физиологични процеси: ядене, пиене, храносмилане, почивка и сън; раздразнителна сила, която намира своето задоволство в ходене, пътуване, скачане, танцуване, атлетични състезания; чувствителност, създаваща склонност към мислене, чувстване, към научна и художествена работа – поезия, музика, ваятелство, четене, философска размисъл.

Споменавам за тия неща, за да подчертая едно – че след богатите и пълни с полезни внушения наблюдения на физиогномисти и френолози, след придобивките на биологията, психологията на подсъзнанието и на психопатологията, идеята за физиогномичното си е пробила доволно сигурен път в науката. В резултат на това, днес всяко живо същество и по-специално човекът, се схваща като биологична цялост, от телесните му и душевни черти, намиращи се в известно съответствие, което именно интересува характеролога. Наблюденията показват, че хората, въпреки голямото разнообразие, което цари между тях, се рвазпадат на ограничен брой основни морфологични типове. Този възглед се налага все повече и повече в ония отрасли от науката, които боравят с биопсихични единици, с живи същества, предимно с човека.

Зоологията, в това отношение, може да послужи като прекрасен пример. Когато един зоолог, истински натуралист, каже „тревопасно“ или „хищник“, той не подразбира под тия думи само сбор от мъртви морфологични белези, празни форми, а един определен душевен комплекс, който седи зад тях. Защото най-простото наблюдение показва, че чрез приспособяването, което не е само механичен фактор в развоя на живите същества, а едно чисто жизнено, вътрешно ориентиране към условията и средата, цялата форма на едно животно се нагажда според душевните му нужди. Тя цяла е израз на душата му.

Така стои въпросът и с характерологията. Кога характерологът твърди, че известен индивид попада под тоя или оня морфоложки тип, той подразбира под това един определен душевен комплекс, който тъкмо го интересува. За него формите, външните черти, са само символи, зад които се проявява един характер, една душа.

Разбира се, че с установяване на биопсихичния тип, към който един човек попада, работата на характеролога ни най-малко не се свършва. Защото учението за типовете, наричам го с едно общо име типология, без да изброявам разните тиположки класификации, които почиват на по-друга основа от поменатите вече класификации на Сиго, Хутер, Кречмер и Петерс – ни дава само една твърде обща преценка на habitus’а на даден индивид. При това, чисти типове на практика рядко се срещат. Хората са все смес от повече типове. И тъкмо тук, при разграничаване съставките на сместа, при определяне на тяхното прогресивно или регресивно влияние, на тяхното хармонично или дисхармонично съчетание, се таи изкуството на типолога-характеролог. Очевидно, това не е една проста и шаблонна работа, както мнозина могат да си помислят. Тя изисква физиогномически обучено око, изисква и психологичната интуиция на проникновения познавач на човешката душа. Тя изисква една особена способност, която е дар негли само на майсторите-портретисти – способността на мигновения синтезиращ анализ. Какво подразбирам под тоя привиден парадокс, оставям читателите сами да се досетят.

Подробното характерологично изследване на човека не се изчерпва с типологията, сиреч с едно общо определяне на типа на Хутеровска или Кречмерова смисъл на думата. То се интересува от по-тънки подробности, които се разкриват при разчитане и характерологично тълкуване на формите, в които се явяват отделните форми на човешкото тяло и най-вече главата, лицето и ръката. Формата и строежът на главата, челото, веждите, очите, носът , устата, брадата, ушите – всичко това представя отделни обекти на едно подробно характерологично изследване.

За вещия характеролог всичко у човека говори: и глава, и лице с всичките му части, и мимика, и жестове, и движения, и говор, и тембър на гласа, и походка.

Очевидно, в основата на физиогномичното изследване на човека лежи идеята, че формите са ония видими символи, чрез които душата се изявява.

Ето защо физиогномиката може да се нарече морфология на органичното, живото, на онова, което е единство от тяло и душа.

Всъщност и науката, която изследва външната действителност, която открива и привежда в система известни природни закони и причинни закономерности, не е нищо друго, освен морфология на механичното, на протяжното.

Така схваща физиогномиката и Освалд Шпенглер^[114]. За него историческото изследване на дадена култура, на даден културно-психичен тип, е чисто физиогномична задача.

Културите, според Шпенглера, са организми, които си имат своя душа и свое тяло. Душата, в историческия процес на своето съществувание, се стреми да осъществи своите идеи, своите вътрешни възможности, да обективизира своите преживявания в царството на протяжното. Душата и за Шпенглер, както и за Бергсон^[115], е вечно творчество, вечна непрекъсната дейност. Плод на тази дейност са всички ония културни прояви, които се изливат във форми с определен, типичен за дадена епоха стил, и които в своята съвкупност образуват физиономията на тази култура, нейния видим образ. Религия, наука, изкуство, техника, политически и стопански строй са резултат от вътрешната дейност на душата на дадена култура. И тъкмо нейното единство определя единството на формите, които в своята съвкупност определят физиономията на културата.

Следователно, работата на култур-философа, досущ както и на физиогномиста-характеролог, е да проникне чрез съзерцаване на видимите форми – съвкупност от символи, образуващи „тялото“ на културата – във вътрешната, творческа същина, душата, която се е изявила чрез тях.

Очевидно, това не е един разсъдъчен процес, чрез който ние познаваме само видимостта на нещата, а чисто интуитивен процес, който се опира на една символика, съществуваща в цялата природа. И ако ние разбираме тази символика, то е защото ключовете за нейното разгадаване са вложени в нашата душа. Интелектът може да ни запознае с това, какво представляват нещата, ала само интуицията може да ни разкрие какво те означават.

Споменавайки за Шпенглера, исках да изтъкна, че идеята за физиогномичното дотолкова силно заляга в съзнанието на съвременните хора, че физиогномиката започва да разширява своя обсег, издигайки се в метод на културно-историческо изследване. И наистина, всеки, който пристъпи към разгадаване характера и съдбата на живите организми, на съществата, които са не само тяло, но и душа, чрез живата органична аналогия, а не чрез логиката на протяжното, мъртвото и механичното, по необходимост преминава от аналитичното разчленяване, от мъртвите интелектуални схеми, от механичната систематика към живата физиогномика.

Физиогномиката е наука за живите, съзнателни единства от тяло и душа, наука за съществата, а не за нещата.

Засягайки въпроса за характера на физиогномиката, аз трябва тутакси да прибавя, че настоящата книга не си поставя за цел да изложи някаква физиогномична система, нито пък да разисква въпроса за научната постановка на физиогномичната проблема. Но тъй като в нея са съпоставени образи на хора и са обрисувани техните характери по правилата на физиогномичните съответствия, трябва да се даде оня ключ, чрез който тия тълкувания са направени. Този именно ключ се дава в следната глава.

_______________________________________________

[101] Книгата „Лица и души“ е издадена от библиотека „Житно зърно“ през 1936 г.

[102] „Фалстаф“ е опера, композирана от италианския композитор Джузепе Верди. През 1890 г. Верди се запознава с либретото на Ариго Бойто „Фалстаф“ по сюжет на Шекспировата комедия „Веселите уиндзорки“. Действието се развива в Уиндзор, Англия, по време на царуването на Хенри IV в началото XV век.

[103] Карл Хутер (1861-1912) – немски учен, който разработва доктрина по физиономия и френология.

[104] Ернст Кречмер (Ernst Kretschmer – 1888-1961) е немски психиатър и психолог, професор в университета в Тюбинген.

[105] Вероятно става дума за Prof. Dr. Emil Peters, който през 1898 г. в Берлин издава Der grieehisehe Physiologus und seine orientalischen Obersetzungen.

[106] Йохан Каспар Ла́фатер (Johann Caspar Lavater – 1741,-1801) — швейцарски писател, богослов и поет.

[107] Лотар Щенгел фон Рутковски (1908-1992) – немски лекар, поет, привърженик на чистата нация.

[108] Вероятно става дума за Léon Louis Rostan (1790-1866) френски интернист (специалист по вътрешни болести)

[109] Клод Сиго (Claude Sigaud – 1862-1921) е френски лекар, учен в областта на морфопсихологията.

[110] Prof. D-r Kretschmer. Die Französifche Konstitutions und Temperamentenlehre. Lahrbuch der charakteroiogie von Emil Utlitz, 1929, 6 Band. [бел. Г. Радев]

[111] Става дума за Ернст Кречмер

[112] Амадеус Купфер издава своята книга „Grundlagen der Menschenkenntnis“ (Принципи на човешкото познание) през 1925 г.

[113] Виж върху натюрелите моите статии: „Два натюреля“ – сп. „Житно зърно“ година ІХ кн. 1 и „Третият натюрел“ – год. ІХ, кн. 2/3. [бел. Г. Радев]

[114] Освалд Шпенглер (1880-1930) е немски философ и историк, един от основоположниците на философията на културата.

[115] Анри Бергсон (1859-1941) е френски мислител, една от най-изтъкнатите фигури в европейската философия, особено влиятелен през първата половина на 20 век, Нобелов лауреат за литература през 1927 година.