9. Кант и Бергсон – Logos I Bios

[Ани]

9. Кант и Бергсон – Logos I Bios

Кант

Онова, което най се хвърля на очи в лицето на Канта, е неговото чело. То се издига високо, почти отвесно, разширява се значително в горната част, дето изпъкват с особена сила центровете на причинното мислене, на логиката, анализа. Отвесното чело на Канта, с почти праволинейна структура, е белег на неговата чисто абстрактна, студена, обективна мисъл, в която личността на мислителя сякаш е някъде далеч, сякаш се губи. Знайно е от геометрията, че правата може да се сматря (разглежда) като граница, към която клони кръга, когато центърът му се стреми към безкрайност. Тази е скритата идея на всички праволинейни форми, които се срещат в природата, както неорганична, тъй и органична. В криволинейните форми, конструктивните центрове са по-близо, „на крайно разстояние“. Психологически това означава, че мисълта е по-субективна, мотивирана от по-близки фактори – личността на човека или обществото, от „крайния“ видим свят.

У Канта, що се отнася до челото, тази физиогномична формула намира блестящо потвърждение. Надали има мислител – говоря за западно-европейския културен цикъл – у когото логичният анализ, отвлечената мисъл, умозрението да е достигнало по-голяма концентрация и сила. Неговата мисъл кристализира в строги геометрически форми (още една последица от „отвесното направление“ и праволинейната структура , така характерна за кристалите!).

Ето защо, надали е имало мислител, по-пригоден от него, да анализира и изследва, по чисто умозрителен път, природата и структурата на разума, проява у човека на мировия Логос.

Кант пребивава почти изключително в света на чистия разум. И той схваща последния като източник на познание, добито извън и свръх всякакъв сетивен опит. В този дух той сам определя задачата си в своята „Критика на чистия разум“. „Въпросът, който си задавам, е, що може да извърши разумът, като се отстрани всичкия материал на сетивния опит и без негово посредство“.

Той се домогва да открие ония общи истини, към които се стреми човешкият разум, и които едничко могат да го задоволят. Ония истини, които носят характер на вътрешна необходимост, които произтичат от вътрешната структура на самия разум, които са ясни и сигурни сами по себе си, верни и независими от всякакъв сетивен опит, верни преди опита, верни à priori.

Със своя мощен аналитичен инструментарий, Кант преброди цялото чело – цялата интелектуална лаборатория на човека. И дойде до извода:

„Усещанията са организирани дразнения. Перцепциите – организирани усещания. Понятията – организирани перцепции. Науката – организирани понятия. Мъдростта – организиран живот.

Ще рече, това начало, което организира и координира, което твори форми и закони, е Разумът, чиято структура у човека съвпада със структурата на мировия Разум – Логоса.

Космосът – устроеният свят – е в нашия ум, онова начало, което организира, устройва и урежда. Чистият разум, обаче, не може да прозре върховната същина на нещата – нумените. Той схваща само феномените – явленията, т. е. проявеното битие.

Ето защо, вътрешната същина на живота, която привлича човешкото сърце, е недостъпна за чистия разум – той е свободен и да я приеме, и да я отхвърли. Тя, обаче, е достъпна, според Канта, за вътрешното схващане, за интуицията. Така Кант идва – в своя трактат за Практичния Разум, до моралното чувство, което е вродено у човека и, следователно, не произтича от опита. Така той идва до прочутия „категоричен императив“ – абсолютен и независим от опита – незиблема основа на неговата етика на дълга. Така той идва до понятието за безсмъртието и до Бога. (Обръщаме внимание върху онази област от главата на Канта, дето са моралните чувства, и особено на силно развитата съвест – морална есенция на дълга!).

Този скромен на вид и безобиден професор от Кьонигсберг написа най-смелата си книга, така, както са му диктували неговият разум, неговата съвест и нравствен дълг, на 79-тата си година: „Религията извън границите на чистия Разум“. В нея той въстава смело против богословския и църковен обскурантизъм и политическото насилие, които често си подават ръка, за да подтискат „стадото“.

В тази книга излиза наяве скритата духовна мощ на този гений на умозрението, който дръзна, така тихо и спокойно – в абстрактната сфера на чистия разум – да разруши богословските и схоластични идоли на човечеството. Затова, негли Хайне го нарича по-страшен от всички палачи: „Какъв рязък контраст между външния живот на този човек и неговата мисъл, от която тръпне и се гърчи цял свят! Ако жителите на Кьонигсберг знаеха това, те биха изпитвали пред него страхопочитание много по-голямо, отколкото пред кой да е палач. Ала тия прости хорица са виждали в неговото лице само един професор по философия. И когато в определения час той е минавал покрай тях, те приветно са го поздравлявали, като са поправяли същевременно часовниците си.“

За Хайне, Кант е един своего рода палач. А за Ницше, той е „великият китаец от Кьонигсберг“. Не за това ли, че той остави да изкристализират най-ясно формите и законите на аполоновско-юпитеровото („сократовско“) миросъзерцание в сферата на Сатурна? А може би и затова, че не е могъл да понася студената светлина на Кантовия Логос, той, който така магнетично се е привличал към тъмния, но топъл полюс на Биоса.

Бергсон

Един типичен представител на чувствителния, психичен натюрел: яйцевидна форма на главата, погледната анфас. Тънка, изящна костна структура – едра кост нийде не избива рязко и ъгловато, ни се чувства напрежението на мускул, както у двигателния натюрел. Нос и брада добре развити, но без да изпъкват напред. Кожата е нежна, деликатна.

У Бергсона – фигура тънка, изящна и стройна – особено характерно е развита горната част на главата – тя се издига като красив, яйцевиден свод, изящно заоблен. Кривите линии на жизнения магнетизъм оглаждат навред ъглите. Сравнете челото и коронната част на главата у Бергсона (криволинейна структура, наподобяваща горната част на яйце) и у Канта – (праволинейна структура; челото може да се затвори в „сатурновския“ трапец), и вие ще схванете разликата в морфологичните прояви на „Логоса“ и „Биоса“.

Ясно е, че силата на хора, принадлежащи на тоя натюрел, не е нито в масата и тежестта на тялото, нито в яката костна система, нито в напрежението и двигателната енергия на мускулите. Тя се крие в тяхната нервна система, където е натрупана много нервна енергия, и се излъчва чрез погледа, говора, леките изящни движения^[123]). Това не е силата на един интелектуален Голиат, а на един Давид. Тъкмо тия метафори употребява един американски философ, като казва за Бергсона: „Този Давид бе предназначен да убие страхотния Голиат на материализма“. Първият камък, който този Давид хвърли срещу материализма, беше насочен против интелекта – цар и законодател на материалистичния мироглед. Интелектът, казва Бергсон, по същество е материалист. Той борави с материята. неговата цел е утилитарна. Той не може да схване същината, онова, което непрекъснато се проявява – той схваща само проявеното застинало битие. Интелектът е един фотограф на непрекъснатия поток на живота – той снема само отделни негови гледки, мъчейки се да възстанови по такъв начин цялото. Той схваща непреривния процес на живота като редица отделни състояния, без да може да схване свързващата тъкан на нещата, истинското траене, живото време, което образува същинският им живот. Животът сам по себе си не е редица от материални форми, а творческа еволюция, която вечно се е проявявала и вечно ще се проявява в безброй форми, свидетелстващи за великото разнообразие на Духа. Затова животът не е съставен от физико-химични елементи, тъй както и кривата не е образувана от безкрайно малки праволинейни отсечки, на каквито интелектът за удобство я разлага. Със своя праволинеен аршин – едничката му мярка – той тангира последователно отделни точки от „криволинейния жизнен поток, без да може да се потопи в него и да изживее неговия жизнен устрем (l' élan vital). Но ако интелектът не е в състояние да улови същината на живота, живия устрем на творческата еволюция, няма ли в човека нещо, което може да ги улови? Има, казва Бергсон, и това е интуицията – прякото схващане, прозрението, вътрешното приобщаване към живота.

Благодарение на интуицията човек схваща, че всичко живо е съзнателно, и че по начало – съзнанието е коекстенсивно на живота. Той схваща, че ние, по същина, сме ум, не материя. Време – не пространство. Творческа дейност – не пасивни състояния. Свободен избор – не механизъм. При интуицията ние чувстваме присъствието на ума, при интелекта ние идваме до понятието за тъждественост на ум и мозък, до понятието, че мисълта е танц на молекулите на мозъка. Ала умът, казва Бергсон, не е тъждествен с мозъка, както текущата вода – реката, е нещо различно от нейното корито, макар да следва неговите лъкатушки. Съзнанието също тъй е различно от организма, който го оживява, макар, че може да изпитва, да преживява неговите промени.

Следователно, като напуснем света на миханиката и математиката (математизмът, конструктивния геометризъм на Кантовата мисъл) и преминем към живота (Бергсон се вдълбочава предимно в биологията), трябва да се позовем на чувството за живота, а то е интуицията. Нейните корени са в сферата на виталните инстинкти, ала тя не е инстинкт. Така Бергсон идва до светлия полюс на Биоса, дето се ражда интуицията, и дето пред него се разкрива картината на творческата еволюция и се чува пулсирането на жизнения устрем. В сиянието на този полюс той вижда истинската същина на мистицизма, истинския образ на великите мистици, чийто вътрешен живот той се е опитал да разбере и разкрие в своята книга „Двата извора на морала и религията“. В нея той говори за отворената и затворена системи в религията и морала – за морала на писаните закони и религията на догмите и обредите, които се родеят с интелекта, и за морала на неписаните закони и мистичното чувство на единение с космичния живот и съзнание, които се родеят с интуицията и са достояние на истинските мистици. В светлината на това разбиране, последните не са психопати, и преживяванията им не са патологични явления, както си мислят ония учени, които не могат да се издигнат над плоскостта, в която оперира интелектът. Наистина, има и патологични явления в областта на мистиката, ала те се дължат на неправилните превръщания на енергията, що изтича от тъмния полюс на Биоса, както това бе у Ницше. В светлия полюс на биоса всичко е здраве, вечна младост и красота. Ала, за да се издигне човек до света, дето сияе светлината на този велик полюс на живота, трябва да има поне челото и главата на Бергсона – един философско-мистичен ум, който мисли като еволюционист.

Стилът на Бергсона принадлежи на същата сфера – той не застива в абстрактни понятия, схеми и дефиниции, а разцъфва в образи, метафори и символи. Оживен от тънки сравнения и аналогии, езикът на Бергсона илюстрира по-скоро, отколкото доказва.

Неговият стил е блестящ, ала той не ни поразява с фойерверките и ярките светкавици на парадокса, както Ницшевият. Той ни прониква със своята мека, животрептяща светлина, в която трептят многоцветни образи и символи.

От отделни точки в гъвкавата линия на неговата мисъл се разпространяват светлинни вълни, които оживяват в хиляди багри, предаващи най-тънките отсенки на мисълта и интуицията.

________________________________________

[123] Виж моята статия „Третият натюрел“, спис. Житно зърно, год. ІХ, кн. 2/3. [бел. Г. Радев]