Цел на създаване на групата

[Ани]

Цел на създаване на групата

16.12.2004

Човекът е изначално сътворен с желание за получаване на наслаждение...

Цялата наша природа – това е желание да се наслаждаваме. За каквото и да мислим, каквото и да искаме – всичко това са само степени на наличие или отсъствие на наслаждение и нищо повече.

И дори най-отвлечените, абстрактни понятия в нашите мисли, в нашите планове, които като че ли нямат никакво отношение към чувствата, все едно се базират само върху усещанията за „по-добре – по-зле”. И едва след това нашите усещания се формулират от разума.

Човекът е изначално сътворен с желание да получава наслаждения, наречени любов към себе си, с егоизъм (егоизъм наричаме желанието да се наслаждаваме). Затова, ако човекът не чувства, че ще получи нещо, тогава той не е способен дори и на най-малкото движение.

При това очакваното наслаждение трябва да бъде по-голямо от онова, което изпитва в настоящия момент. Тогава разликата между наслаждението в дадения момент и наслаждението в бъдеще ще бъде онази стимулираща сила, която ще предизвика движение.

Но без потискане на своя егоизъм е невъзможно да се постигне сливане с Твореца (подобие по свойства с Него).

Как можем сами в себе си да потиснем егоизма? Откъде ще вземем енергия? Ако, потискайки егоизма, аз получавам наслаждение (като някакъв мазохист ) , тогава бих го правил заради получаването на наслаждение. А ние трябва да потискаме егоизма заради сливането с Твореца, т.е. заради свойството отдаване. Но аз по природа не съм създаден такъв, че свойството отдаване да се явява за мен награда.

Ако можех да си представя моето следващо състояние, когато ще отдавам всичко и няма да мисля за себе си, а само за другите, и ще обичам всички, а не себе си - ако си представях това състояние като награда, тогава щях да имам сили да го постигна, потискайки своя егоизъм. Но ако съм създаден само от егоизъм, как мога сам да го унищожа? Самият егоизъм няма да ми позволи да го направя. Къде е изходът?

Рабаш пише: „Тъй като потискането на егоизма противоречи на нашата природа , на цялото ни същество , то ние се нуждаем от група единомишленици, която ще ни даде голяма сила за потискане на егоизма, наречен „зло”, защото това желание няма да ни даде възможност да постигнем целта, заради която е сътворен човека”.

Поставена е определена цел, аз съм длъжен да я постигна. Не съм в състояние да я постигна, защото тя противоречи на моя егоизъм. Егоизмът няма да ми позволи да направя дори малка крачка към нея. Как да намеря сили да постигна тази цел?

Затова е необходима група от единомишленици, обединяваща хора, които имат само едно желание – да постигнат тази цел. В резултат на това обединение ще се появи огромна сила, която ще помогне на всеки от нас да се слее със силите на останалите, във всеки ще стане умножаване на неговата лична сила за сметка на останалите.

И всеки ще получи такава сила на противодействие на своя егоизъм, която ще му позволи да го потисне и да се издигне духовно.

Човек дори не трябва да се опитва да търси сили за духовна промяна, за духовен подем в себе си – това е абсолютно невъзможно. Именно нашият егоизъм, нашето „зло”, клипа ни заставя да търсим източник на тези сили в себе си.

В крайна сметка, само след много търсения, може би след много години, човекът стига до състояние, когато най-накрая разбира, че в него самия няма нищо, което би му помогнало да се издигне духовно.

А единственото място , от където може да вземе енергия за антиегоистично действие срещу своята природа – за да се издигне над нея в духовния свят – е само от обкръжаващите го. Тоест той изобщо не трябва да се обръща към самия себе си, а само към обкръжението.

Излиза, че всеки ще получи огромно желание да постигне целта. Но за да се случи това, е необходимо всеки от членовете на групата да потисне себе си, да принизи своят „Аз” спрямо останалите.

Благодарение на тях, той ще може да усили своето впечатление за величието на целта дотолкова, че да бъде готов да се откаже от егоизма, защото ще види, че егоизмът и целта си противоречат един на друг.

Това може да бъде направено само ако не се забелязват недостатъците на другаря, а напротив – обръща се внимание само на неговите добри качества.

Ако един от членовете на групата смята себе си за макар и малко по- добър от останалите, тогава той вече не може да се обедини с тях в настоящия момент. Няма да може да им предаде своята представа за величието на целта, и за това, че в името на нейното постигане може да се откаже от егоизма. И той няма да може да получи от тях готовност да се раздели с егоизма заради постигането на Целта.

По време на събиранията на групата трябва да бъде сериозен и да не се отклонява от целта, заради която се е събрала групата. А цел се явява (и трябва да бъде винаги) постигане на сливане с Твореца.

Другите (страничните) хора, които не се явяват членове на групата, не трябва да знаят за тази цел. Затова, човекът не трябва при срещата да се отделя и говори с външни хора, които не се отнасят към тази цел, за това с какво се занимава той в своята група.

Членовете на групата, които се обединяват един с друг, трябва да имат пълно подобие на желанията и целите. Те трябва постоянно да си изясняват, че всички те са като един човек, с една глава и едно сърце.

И всеки трябва да разбира другия, така че да му бъде лесно да принизи себе си спрямо другите и да се впечатли от тяхното величие на целта, т.е. от величието на Твореца, от величието на сливането с Твореца. Това впечатление трябва да бъде толкова голямо, че никакъв, дори и най- големият егоизъм да не бъде пречка, за да може човекът с радост да стъпи върху него заради сливането с Твореца.

Членовете на групата не трябва да допускат лекомислие в своето сърце, защото лекомислието разрушава всичко.

Най-голямата грешка, най-голямата вреда, която човек може да нанесе на групата е да донесе лекомислие в нея, т.е. пренебрежително и повърхностно отношение към целта. Лекомислие не означава да разкаже някакъв анекдот или весела шега, да повдигне настроението на другарите. Лекомислие не се нарича дори разказът за нещо, случващо се в света. Лекомислие се нарича лековатата мисъл за Целта на творението, когато аз започна да си представям Целта като не толкова важна колкото трябва, когато спрямо нея в мен възниква пренебрежение. Такова отношение разрушава всичко.

Но ако някой от външните случайно е попаднал на събирането на групата, не трябва да бъде показвано, че тази група се различава от другите.

Групата е длъжна да престане да бъде сериозна. Те трябва веднага да започнат да говорят на нивото на този непоканен гост, т.е. в никакъв случай да не разкриват пред него своите цели, своето разбиране за величието на целта, защото той, ненамирайки се в това усещане за величието на целта, ще привнесе в нея своето лекомислие, предубеждение, пренебрежение и това ще се предаде на всички останали.

Ние трябва да се страхуваме от присъствието на външни хора в групата. Външен в групата мога да бъда и аз, занимаващ се и намиращ се в нея отдавна, ако моето сегашно отношение към групата и към нейното събиране е еквивалентно на отношението на страничен човек, т.е., ако моите сегашни мисли са пренебрежителни.

Затова всеки от нас трябва първо да осъзнае, че сам не може да се движи към целта, защото движение към целта може да има само посредством потискане на егоизма, оттласкване от него нагоре. За да се издигнем над егоизма, трябва да си представим, че над него се намира нещо по- привлекателно от него.

Това го няма изначално в човека, егоизмът привлича човека повече от всичко останало. Значи аз трябва да намеря сила за привличане към целта, към Твореца, по-голяма от силата, която ме привлича към егоизма, за да почувствам колко са противоположни те. И когато осъзная това, аз трябва да се обърна към групата, за да ми помогне тя да придобия сила, която да ме изтръгне от егоизма и да ме притегли към Твореца.

Ако се отнасям към групата така че да получа от нея тази сила, значи усещам, че групата може да ми даде нещо, т.е. тя е над мен, по-добра от мен, по-съвършена от мен. Тогава аз принизявам себе си пред групата: трябва да ги видя като по-големи, по-поправени и добри в сравнение с мен. Трябва да се обърна към тях, да намеря в себе си любов към тях, защото наслаждение ние получаваме от любимите, желаем да бъдем по-близо до тях. И тогава аз ще мога да възприема усещането за важността на целта от цялата група. Ще мога да се издигна над своя егоизъм, да отдам своето усещане за величието на целта обратно на групата и да се издигна по-близо до Твореца.

И ето така, постоянната ежедневна работа над себе си с помощта на групата, ще доведе човека до това, че в него ще възникнат сили да се издигне все по-високо и по-високо, да се оттласне все повече и повече от егоизма и да се издигне нагоре. Само според получаването на сили от групата, човекът може да се издигне по стъпалата на духовната стълба.

А дали групата е необходима след преминаването на махсома? Движението с помощта на групата не свършва по време на подготовката в нашия свят, т.е. в двойното и единичното скриване: след преминаването на махсома групата и учителят са необходими още повече. След това човекът започва вече в действие да се слива с останалите души, да приема техните страдания като свои, а после да получава в техните келим усещане за Твореца, сливане с Твореца и постига всеобщата любов.

• Въпрос: В статията се казва, че за да получа допълнително желание трябва да оправдая другаря си. Как мога да го оправдая, ако виждам, че той спи по време на урока, след това излиза нанякъде, взема кифличка и отново идва за 20 минути на урока. Специално ли ми показват това състояние, трябва ли да го оправдая?

Ако видя, че другарят ми е в падение, в лошо състояние, трябва да го оправдая. Трябва да си кажа: „Ако аз бях в такова падение, бих постъпил по същия начин – минимум. А моите падения винаги са по-малки от неговите и на мен също ми се случва да постъпвам така”. Докато го смятам за свой другар, аз трябва да го оправдавам по този начин.

Но ако всички стигнем до извода, че той вече не ни е другар, тогава трябва да постъпим иначе: т.е. да решим, че той не ни е другар, да прекъснем отношения с него, да го извадим извън пределите на нашето общество. Но ако той все още се намира вътре и аз го смятам за свой другар, длъжен съм да принизя себе си пред него, да търся всевъзможни оправдания за него и да убеждавам себе си по всевъзможни начини, за да го оправдая и поставя по-високо от себе си.

Но когато аз обективно виждам, че неговото поведение изцяло не съответства на устава, т.е. на това, че всеки трябва да дава на групата, тогава, след като се посъветвам с групата, заедно с нея трябва да реша, какво да правим с този другар. А докато не сме решили, аз съм длъжен да се отнасям с него като с всички останали: да принизявам себе си, да се опитвам да получа от него извисяване на целта независимо от това, как се държи.

Да допуснем, че аз не мога да получа от този другар извисяване на целта, защото в момента той не я генерира, не и дава тази енергия. Но аз мога спрямо него да получа възможност да принизя себе си пред него, което също се явява една от двете съставни на движението напред.

За мен не е голям проблем да се принизя пред онзи, който е по-високо, намира се във възбудено състояние, през цялото време учи и участва във всяка работа. Виждам, че обективно е така. А пред този, който в крайна сметка е паднал, не е в състояние да се занимава, не е в състояние да покаже на всички колко велика е целта за него - ако аз въпреки това мога да му намеря оправдание, тогава действително принизявам себе си.

Работата по принизяването се извършва именно спрямо такива другари, които се намират в падение. А работата по извисяване на целта е търсенето на онзи, който се намира в такова състояние, че може да каже нещо вдъхновяващо, да покаже добър пример, по някакъв начин да изрази своя стремеж. Или аз просто виждам как работят навсякъде, участват във всичко, и аз се прониквам от тяхната важност.

Виждам в другаря си две състояния. На мен специално ми дават да видя тези две състояния, при това такива, че мога да критикувам и неговото състояние на подем и състоянието му на падение. Мога да разкритикувам всичко или обратно, да одобря това или друго състояние, да обичам другаря в тези състояния и да спечеля и от двете.

• Въпрос: Защо пренебрежението и насмешката на неканения гост се възприемат по-лесно и по-просто от другаря, отколкото важността на целта?

Всичко, което е в полза на егоизма се приема автоматично – затова ние не трябва да полагаме никакви усилия. По тази причина, ако някой на улицата каже, нещо против Целта на Творението, вътре в себе си, аз някак си се съгласявам с него, защото мигновено попадам под влиянието на неговия егоизъм. Когато се намирам извън групата, мога да се присмея дори на себе си, намиращият се в групата. Дотолкова мога да бъда под влиянието на заобикалящите ме странични хора. Защото това е в полза на егоизма – срещу него не трябва да се полагат никакви усилия.

Оттук и извода: ако се намирам извън групата, външно аз трябва да бъда като всички останали и напълно скрит от тях. В никакъв случай не е необходимо нищо да изразявам и да не отговарям на нищо, когато ме питат. По същия начин, както е в семейството ми, където не говоря за това, то е моя лична работа, не се бъркайте в нея, това е моята душа. Мога да ви покажа моята вратовръзка, но не и моето сърце. Това е всичко, в грубия и прост смисъл на думите: „Това не е ваша работа, а моя лична.”

• Въпрос: Как да свържа това, че трябва да търся във всичко единната управляваща сила и да оправдая, да извися другаря?

Моето търсене на Твореца се реализира в егоистичното ми желание, което трябва да получи поправяне. И в поправеното егоистично желание, което вече няма да бъде с егоистично, а с алтруистично намерение, да бъде усетен Твореца, защото само това желание ще получи формата на Твореца.

Изхождайки от това, аз трябва да работя в две направления: своят егоизъм, т.е. егоистичното намерение заради себе си да потискам, а намерението за отдаване – да извисявам. Оттук изхождат двата типа напълно противоположни отношения към групата и към себе си, двата вида работа – потискане на едното и извисяване на другото. Защото ние работим вътре в едно и също желание да се насладим, само че с две противоположни намерения: заради себе си или за отдаване, заради Твореца.

• Въпрос: Винаги ли трябва да потискам себе си?

Не, не винаги. Аз трябва да потискам себе си тогава, когато се занимавам съзнателно с това. А втората част от работата, когато не потискам себе си, а извисявайки другите се старая да се прилепя към тях, трябва да изхожда не от чувството за моето потискане, а от чувството на близост с тях.

По такъв начин нашата предварителна работа, макар и още да е подготвителна и не преминава в сфирот, но тя е подобна на тях: аз потискам Малхут и приближавам себе си, прилепям се към Кетер. И тези две мои движения като че ли не са свързани едно с друго, но впоследствие те ще се свържат заедно в получаването заради отдаване („лекабел ал менат леашпиа ” ) , когато и намеренията и желанията ще работят заедно , съвместно. А докато това го няма в мен, аз ще потискам своите желания, а намерението заради Твореца ще култивирам, ще го отглеждам.

• Въпрос: Какъв е критерият за поведение на групата по отношение на страничните хора?

Ние смятаме за наша група онези, които присъстват заедно с нас на уроците и на нашите съвместни събрания на другарите, т.е., които познаваме, и които по време на занятията виждам на екраните пред себе си: Ню Йорк, Москва, Кировоград, Одеса, Торонто, Сан Франциско, Санкт Петербург. Всички тях аз включвам в нашата група.

Аз виждам всички пред себе си и практически транслирам на всички едновременно: виждам как хората седят, пишат, реагират на моите думи и т.н. Всичко това се смята за наша група. Всеки от нас трябва да провежда такава работа спрямо цялата световна група.

Разбира се, работата във всяка вътрешна група, сред другарите, намиращи се пред теб е по-явна. Но по принцип трябва да си представяш, че това е някаква общност от хора от различни страни, в различни точки на света, които имат една цел, които приемат една и съща методика, и я реализират.

Друга работа е, когато се събираме помежду си, обикновено в събота. Но по принцип не е задължително това общуване да е по едно и също време. Затова, за да потисне своя егоизъм спрямо групата и да извиси величието на целта, човек не е длъжен да се намира в група – това е работа, която той извършва вътре в себе си. При това той може да се намира на каквото и да е друго място извън групата. Той наблюдава тук и там своите другари, впечатлява се от тях, и това е достатъчно. Всичко останало се случва вътре в него.

• Въпрос: Ако тръгна след своя другар, който се намира в лошо състояние, тогава ще падна ли като него или още по-лошо?

Кога може да се случи това? Ако започна да приемам неговите мисли, ако той започне да ми действа със своето падение.

А ако се спусна към него в неговото падение, само външно приемайки неговата форма, за да му помогна, оставяйки вътре в своето добро състояние, тогава ще мога да го изтегля обратно нагоре.

Освен това, ако виждам, че моят другар е в падение, не трябва да се прониквам от неговите мисли в падението. Напротив, трябва да се укрепя в състоянието над него, в което се намирам, при това оценявайки само себе си като още по-слаб, разбирайки, че и при мен това се случва. И че той изобщо не е по-лош и по-слаб от мен. Напротив, онова, което се случва сега с него е по-нататъшното натрупване и проявяване на егоизма, което по-рано не е било в него. Сега той нараства в него и човекът се намира в падение. Това означава, че свише му добавят егоизъм, защото е по силите му след това да го поправи.

Не може да има такова състояние при другаря, което да не мога да оправдая. Не може, защото моето кли не е никак по-добро от неговото.

А ако разсъждавам за другаря от духовната висота, от висотата на отдаването, тогава винаги мога да поставя себе си по-ниско от него, защото моята духовна висота ще ми помогне да се спусна и да разбера, че аз съм по- ниско. В това няма никакви проблеми – вие просто започвате да мислите как да го направите.

В тези двайсет статии, написани от Рабаш за новите ученици, които му доведох през 1984-1985 г., са описани всички вътрешни етапи на работа на човека в групата.

• Въпрос: Как да си обясним, че едни другари в продължение на много години винаги дават въодушевление, а спрямо други винаги трябва един вид да отстраняваме себе си? Защо това не се променя?

Спрямо онези, които дават въодушевление, не трябва особено да анулираш себе си. Ти и така виждаш, че те се намират в работата, постоянно действат. А кой знае какъв е техният мотив?

Възможно е тяхната мотивация да е абсолютно егоистична. Той иска да се представи добре пред другите, за него е необходимо това, за да почувстват всички колко е нужен на групата, колко е умен, можещ и т.н. Както всеки човек във всеки колектив иска да изпъкне, но за тази цел, разбира се, трябва усилено да работи – нищо не се дава даром. За да те приемат и оценят в колектива, трябва да положиш големи усилия. Може би той работи заради това, а не заради Твореца. Или обратното, когато човекът се намира в падение, както вече говорихме. По принцип ти можеш да оправдаеш или зачеркнеш, да анулираш каквото ти е угодно.

Кое е по-лесно, по-естествено или по-трудно за нас? Разбира се, когато човек се намира в такива външни, активни, възбудени състояния, на нас ни е по-лесно да го оценим като извършващ нещо хубаво, необходимо, полезно.

А има друг, който може би не е в състояние да се размърда, защото има огромен егоизъм, природна леност, малко е глуповат, не схваща веднага онова, което учи, не може активно да се включи в учебния процес и т.н. Тогава трябва ли да го оценим по неговите природни дадености? Но той не е виновен за тях.

Ние не умеем да оценяваме правилно човека, не виждаме неговите усилия. Но от друга страна, това не може да бъде оправдание за всеки лентяй, който просто не полага усилия. Не се смята за лентяй онзи, който работи бавно, слабо разбира, предвид своите природни свойства. Лентяй е онзи, който не полага необходимото количество усилия, отговарящи на неговите възможности. А как можем да определим това? Това е проблем.

Няма насилие в духовното. Само в зависимост от необходимостта и разбирането на всичко онова , което се отнася към висшето , към поправянето, към духовното, към Твореца, човек се устремява към него и осъзнато започва да изисква от себе си. Никакъв натиск отвън няма да помогне.

Само ако вие решите, че човекът демонстративно действа против групата, в този случай трябва да го изведем извън нейните предели: ако си му показал това, говорил си му, предупредил си го, а неговото поведение не се е променило. Тогава не остава никакъв друг изход.

А това може да бъде направено и без да го предупреждавате няколко пъти. Ако виждаш, че човекът не разбира, че трябва да се промени, значи още не е дорасъл, не е узрял. Нека да не разваля групата и да доузрее във външната група.

Не се страхувайте да намалите количеството хора, но им дайте възможност за естествено развитие.