Любов към другарите

[Ани]

Любов към другарите

20.12.2004

Сега да си изясним няколко въпроса, свързани с понятието „любов към другарите”:

Необходимостта от любов към другарите.

Защо избрах именно тези другари?

Защо другарите избраха мен?

Трябва ли всеки от другарите да проявява открито своите чувства по отношение на останалите членове на групата или е достатъчно това, че ги обича в сърцето си, като не го проявява външно, оставайки скромен (както е известно, скромността е много важна)?

Човекът има множество мисли и оправдания, отнасящи се до това как да се държи, за всяко свое решение може да намери много потвърждаващи го мисли, основания и винаги ще бъде прав. Въпросът не е в това как да бъде прав, а как да бъде на правилния път. Всичко може да бъде оправдано.

Да го кажем по друг начин: ако човекът проявява намиращата се в сърцето му любов към другаря открито, то проявяването на това чувство може да пробуди сърцата на другарите и те също ще усетят същото това чувство.

В резултат чувствата на всеки член от групата ще се съберат, при това общото чувство, което ще възникне, ще бъде значително по-голямо от простата аритметична сума на техните съвместни чувства, на отношенията помежду им.

Излиза, че всеки от членовете на групата, ако тя се състои например от десет човека, ще получи десет пъти по- силно чувство, защото то ще се състои от десетте чувства на неговите другари, тъй като всичките десет човека разбират необходимостта от любов към другаря. Ако пък членовете на групата не проявяват открито своите чувства, тогава на всеки от тях няма да му стигне онази колективна сила, която присъства в първия, по-горе посочен случай.

Ако човек не получи от останалите свои другари впечатление за важността на любовта един към друг, то той няма да има сили да излезе от своя егоизъм (той, разбира се, засега още не може да се освободи от него, но може да започне да мисли за това, че не би било лошо да се избави от него).

В този случай е трудно да оцениш положително другаря и всеки си мисли, че именно той е праведник, че само той обича своите другари, а те няма да му се отплатят с взаимност. Излиза, че човекът има твърде малко сили, за да може да постигне любовта към ближния. От това следва, че в любовта към другарите е необходимо именно явно проявяване на чувствата, а не скромност и умереност.

Човекът трябва умишлено да проявява чувствата на любов към другарите. Те още не съществуват в него, но той иска да ги придобие, иска да ги получи от своите другари десет пъти повече, отколкото ги проявява – именно затова и проявява своите чувства.

Тези негови чувства са изкуствени, но той иска да придобие вместо тях истинско впечатление от другите. Той поставя себе си против своето желание и в замяна получава впечатление от другарите.

Макар че тяхната проява на любов към него ще бъде абсолютно неестествена , а изкуствена , но той ще възприеме това като техни естествени чувства и по този начин в него ще се появи впечатление за техните уж истински чувства. И ще се появи завист, че те имат тези чувства, а той ги няма.

Но винаги е необходимо да си напомняме за целта на съществуване на групата. В противен случай тялото на човека ще се постарае да замъгли тази цел, защото тялото винаги се грижи само за собствената си изгода. Затова винаги следва да се помни, че целта на създаване на групата се явява реализирането на закона „обикни своя ближен”, което на свой ред се явява трамплин за постигане на любовта към Твореца.

Крайната цел се явява отправна точка, започва се с мисълта: докъде трябва да стигна, какво съм длъжен да постигна.

Крайната цел - постигане на подобие с Твореца – трябва да се усеща и да присъства във всяко движение на човека. Ако това намерение го няма във всяко най-незначително действие, значи това действие не се намира в посока към сближаване с целта.

Трябва да постигнем подобие на Твореца и вече изхождайки от това, аз трябва да постигна свойството отдаване. За да постигна свойството отдаване, моите единични усилия не са достатъчни – необходима ми е група. В съответствие с това, каква група ми е нужна, с какви свойства, закони, условия, устав?

Само крайната цел – единствено тя – трябва напълно да определи всички наши условия, отношения, устави. Само тази крайна цел. Ако не знаем по какъв начин да се държим, значи в нашите действия и замисли отсъства крайната цел, ние не я разбираме. Само тя трябва да бъде начало и край на всяко наше малко действие.

Групата е нужна на човека, за да може той да достави удоволствие на другарите, без да изисква нищо в замяна (т.е. да постигне състоянието отдаване), а не за да му помага, напълвайки неговите егоистични желания. Тоест групата се явява средство за постигане подобие на Твореца.

Защото ако всеки от членовете на групата, от които се състои, разчита на помощ от страна на другите, то такава група се основава на егоизма и само увеличава егоизма на всеки. Тогава човекът вижда в нея само средство за удовлетворяване на своите материални потребности. Затова е необходимо винаги да се помни, че групата трябва да се основава на любовта към ближния (защото тази любов ние трябва да постигнем като резултат).

Всеки член на групата трябва да получава от нея любов към ближния и ненавист към своя егоизъм (това се явява следствие от правилното построяване на групата). Всеки човек ще види, че неговият другар се старае да потисне своя егоизъм и това ще му даде допълнителни сили.

Само от примера на външните, от обкръжаващите ни, можем да се научим на това, какво трябва да правим. Няма никакви други подбуждащи сили, никакви други средства, които да ни възбудят към уподобяване на Твореца – само примера на обкръжаващите.

Човекът се ражда животно и само обкръжаващите го възпитават. Свише от Твореца човекът получава само гол стремеж към Него, който не е облечен в никаква форма: дори на него самия му е непонятно какво иска и към какво се стреми. А външната форма – на кого и как да се уподоби – трябва да му бъде дадена от обкръжението.

Човекът ще види, че неговият другар се старае да потисне своя егоизъм и това ще му даде допълнителни сили. В такъв случай намеренията на всички другари ще се слеят в едно цяло. И ако в дадена група има десет човека, то всеки от тях ще получи силите на всичките десетима, които потискат своя егоизъм и се стремят да придобият любовта към ближния.

А ако всички членове на групата, в резултат на лъжлива скромност не проявяват своите чувства един към друг, то няма да стане усилване на техните чувства. Напротив, постепенно всеки от тях ще изгуби желание да върви по пътя на любовта към ближния и ще се върне в обятията на любовта към себе си.

По този начин условието „обикни ближния като самия себе си”, е необходимо за получаване на висшата светлина, за получаване на Тора и трябва безусловно да се спазва в групата. Докато групата не стигне до това условие, в нея няма да се разкрие висшата светлина. Затова цялата атака е насочена навътре в себе си и срещу себе си.

Атаката за влизане във висшия свят се състои в това да покажа на всички и да проявя спрямо другите това, че желая да имам (а не това, че вече имам) онази любов, онази връзка между нас, която би съществувала, ако имах свойството отдаване, алтруистичните келим.

Докато групата не обедини всички помежду им, ако един друг не се снабдят с такива възбуждания, подбуди, с такива примери, докато във всеки от членовете на групата няма сили да се слее, да се свърже с другите, няма да се появи общо кли и естествено, в него няма да се прояви висшата светлина.

Колко силно човек трябва да се впечатли от групата? Съгласно числеността на членовете на групата, както казва Рабаш в други статии или Баал Сулам в статията „Арвут”. Ако някой не добавя своята част, значи тази сила няма да стигне за всеки и за всички заедно и вече няма да бъде онова цялостно общо кли, в което може да влезе висшата светлина.

Вместо да се обръщаме и крещим за нещо към Твореца, трябва да обърнем внимание какви сме ние. Не идваме ли просто така да се занимаваме и да седим, запълвайки местата в учебната зала? Или идваме, за да се съберем в общо кли, да извършим практическо действие, в което действително ще се разкрие Творецът.

А ако идваме, за да послушаме красивите думи и малко премъдрост от ТЕС, то в резултат на такова учене, на такива отношения, ние, напротив, ще отидем всеки в своя егоизъм, ще станем все по-големи индивидуалисти, ще правим всякакви сметки спрямо другите. И излиза, че вместо създаването на общо кли, усещаме себе си все по-разединени.

Няма друг начин да влезем във висшия свят, освен механично да съблюдаваме условията, които се изискват от нас. Творецът не иска ние да превключим от егоизма в алтруизма – това е невъзможно. Той иска всеки от нас да направи онова, което е по неговите сили, т.е. да покаже на всички останали, че е готов да ги обича (не ги обича, но е готов да ги обича), заради постигане на духовното. Да ги обича егоистично, защото засега, той се намира в егоизма, но ще прояви тази готовност за любов спрямо другите.

Това ще бъде достатъчно, за да може всеки, усещайки проявата на изкуствената любов към него, да започне също да усеща необходимост от такова отношение към останалите – отношение на любов. И това се нарича взаимна гаранция, която всеки от членовете на групата дава на всички останали. Именно това се явява гаранция за постигане разкриването на Твореца.

Арвут – това е взаимната гаранция на всички членове на групата за това, че те се задължават с всички техни усилия да показват един на друг любов (засега изкуствена). Ако те вече се намираха на нивото на естествената любов, вече биха съществували в духовния свят, в отдаване. Любовта – това е отдаване.

Дотогава, докато групата не се настрои за такова действие, не може да се каже, че нейните членове правят някаква крачка напред по пътя на духовното. Те просто още се занимават със съвсем предварителна работа, т.е. изучават, малко от малко осъзнават какво всъщност трябва да направят, какво практическо и засега все още егоистично действие.

Само след като се разочароват от своето обучение, от своите занятия, от своите „ешивот хаверим”, абсолютно от всичко, и разберат, че трябва да показват един на друг именно проявленията на изкуствената любов – за да подбудят чрез това другаря си към същото това чувство и стремеж да постигне „арвут” (взаимна гаранция, взаимна подкрепа) – само тогава е възможно да се говори за това, че в нас може да стане духовно извисяване, включително до разкриването на свойството отдаване и в съответствие с това, разкриване на светлината на Твореца вътре в свойството отдаване, в степента на подобие с Него.

Правилната посока на поправянето, намирането на нужната точка на прилагане на силите, цялата концентрация на вниманието именно върху това, се явява най-необходимото осъзнаване на онова, което трябва да прави човекът.

Ако днес осъзнаем, че за постигане на целта трябва да изпълним условието за любов към другарите ( като абсолютно необходимо и достатъчно) и свържем с това всяко наше духовно действие, т.е. да се занимаваме с развиването в себе си само на това вътрешно движение, то това ще бъде достатъчно за реализирането на цялата наша програма за поправяне. Тъй като няма нищо друго в поправянето на човека, освен любовта към Твореца, която се реализира, чрез любовта към ближния. Защото тези ближни са специално създадени, за да можем правилно, антиегоистично да се устремим към Твореца.

И освен постигането на любовта, т.е. излизането от своето его и грижата за другите, излизане в отдаване („ашпаа”), в свойството Бина, няма нищо друго. Просто това действие се нарича любов. Казано по друг начин, когато възприема келим, желанията на другия като мои и работя над това да ги напълня, такова действие от моя страна се нарича любов.

Когато казваме, че трябва да постигнем отдаване и любов към Твореца, под това трябва да подразбираме, че отдаването и любовта към всички останали души е абсолютно равна, еквивалентна, тъждествена на любовта към Твореца.

Там, вътре в това чувство към останалите души, ние разкриваме любовта към Твореца и усещаме сливането с Него – именно в общото кли, което постигаме, свързвайки се, сливайки се с всички негови части с помощта на отдаването.

Да се върнем към въпросите, зададени в началото на статията.

Необходимостта от любовта към другарите. Тя изхожда от това, че аз трябва да постигна любовта към Твореца, т.е. да стана подобен на Него.

Защо съм избрал именно тези другари? Защото те се стремят към Твореца и могат да ми помогнат да постигна това. Защо те са избрали мен? Те ме избират само в случай, че аз също съм съгласен да вървя с тях към тази цел. Тоест ние имаме взаимните задължения да си помагаме един на друг в реализирането на нашето желание да постигнем любовта към Твореца чрез любов към другаря и затова взаимно се избираме един друг.

Трябва ли всеки от другарите открито да проявява своите чувства към останалите членове на групата или да остане скромен? Всеки е длъжен да проявява своите чувства, но не грубо, не подчертано, а така, че в другия да се създаде впечатление за тяхната искреност. Това означава, че всеки от другарите желае същото отношение към Твореца, желае да постигне духовното и затова проявява себе си по този начин спрямо мен. Аз разбирам, че неговите, показани по отношение на мен чувства се явяват показател за желанието му за Твореца, и тогава те се свързват в мен в едно общо движение.

Трябва ли всеки да знае, какво не стига на всеки от другарите, за да знае с какво може да ги напълни или е достатъчно най-общо да се грижи за любовта към другарите?

На това Рабаш не отговаря. И ние ще отговорим на този въпрос след като изпълним предишните точки.

• Въпрос: Кое е по-важно – да показвам величието на Твореца на другарите, да показвам своята любов към тях или да показвам своята любов към Твореца?

Това е едно и също, защото всичко се определя от крайната цел – желанието да постигнеш Твореца и да се уподобиш на Него.

„Да постигнеш” – не е съвсем подходяща дума, тя ни обърква. Какво значи да постигнеш? Да полетиш нанякъде, където се намира Той, да пристигнеш при Него? Да постигнеш означава да се уподобиш, да „стигнеш” до Него със своите свойства, да се сближиш с Него като постепенно променяш своите свойства. Именно това движение в мен определя всичко останало.

Величието на Твореца, величието на свойството отдаване, величието на целта – именно това е величието на любовта към ближния, това е реализацията. Всичко това е едно и също, няма разлика. Баал Сулам говори за това в книгата „При Хахам” (в писмото на стр.63). Ако на човека му се струва, че той, неговата група, неговото движение, движението на групата, Творецът, свойствата на Твореца – че всичко това е разделено на части, които не са събрани заедно или дори ако са събрани, но са части – това говори, че той все още неправилно и не в пълна степен си представя целия този замисъл. Защото в него няма никакви части, всичко това е абсолютно едно и също: и душите, стремящи се към взаимна любов и подкрепата, за да постигнат Твореца, и самият Творец, и любовта, т.е. отдаването – всичко това е едно. Защото ние говорим за най-последното състояние, където кли е равно на светлината и се намира заедно с нея в абсолютно неразривно подобие и връзка.

• Въпрос: Външно ние изпълняваме всички изисквания, за които пише Рабаш (пълната проява на любов и т.н.), но въпреки това, не ни достига някакъв елемент. Какво не и достига на групата?

Напълно е възможно всеки да проявява от себе си достатъчно количество възбуждане към другите, но да се намира в такова състояние, че да не възприема тези възбуждания от другите. Около мен в такива състояния може да се намира групата, и всички те искат да ми влияят, а аз си мисля: „Да, не е лошо, добре работите момчета, продължавайте”.

Как в този случай мога да се впечатля от величието на Твореца, от величието на целта, от величието на техните желания да принизят себе си заради Твореца, ако не възприемам това? Необходима ми е голяма вътрешна подготовка, разочарование от всичко останало, разбиране, че повече нищо няма да ми помогне.

Единственото, което може да помогне е най-страшната операция върху себе си. Тогава ще започна да слушам и ще се замисля: „А може би около мен има прекрасна група и тя прави всичко необходимо?”. Но тук е нужна още подготовка от страна на човека, за да чуе онова, което се случва.

Много малко хора в групата се намират в състояние на готовност да чуят това. Останалите като че ли са готови, но всъщност още няма пълно разочарование, няма желание, намерение за това, което се нарича „тов ли мути ми хаяй” (т.е. или това, или смърт) – това състояние още не е постигнато. И затова не се чува, няма необходимото впечатление от обкръжаващите.

Ако обкръжаващите действаха като телевизионна реклама, т.е. в унисон с моя егоизъм, тогава всичко щеше да бъде нормално, само трябваше да потърся как по-добре да се настроя към моя егоизъм, съгласно моите вътрешни качества, навици, възпитание. За тази цел много рекламни агенции изучават как по-добре да въздействат на човека, изясняват си – „Какво представлява населението, на което трябва да продадем изгодно онова, което искаме”. Така те изучават нашия егоизъм, определяйки в какъв вид той възприема наслаждението.

А тук егоизмът не работи, напротив, аз трябва да получа антиегоистични впечатления от групата, затова групата не може да работи против мен просто като рекламна компания. Тя може да ми рекламира всичко, което иска, но моят егоизъм автоматично няма да възприеме това. Трябва да заставя себе си, трябва вътре в себе си да се съглася да чуя нещо срещу моето его. Длъжен съм да мина през отстраняване от своя егоизъм и да разбера, че ми трябват всякакви пътища, за да се избавя от него. И само след като постигна това състояние и си кажа: „Това е всичко – навярно друго няма, действително само така трябва”, само след това ще мога да чуя какво ми говорят другарите.

Мога да се намирам в компанията на раби Шимон и неговите ученици, но и сред тях аз ще седя като истукан и нищо няма да мога да възприема, защото все още нямам вътрешна готовност. И те, колкото и да искат, не биха могли да направят нищо с мен, защото аз още не желая да получа тези впечатления.

Трябва вътре в себе си да постигна такова желание, а това идва чрез много големи усилия, жертви, вътрешни катастрофи, кризи, разбивания, когато човек стига до пълно разочарование в своя егоизъм и е съгласен доброволно да се откаже напълно от него. И само тогава той е готов да слуша за антиегоистичните действия, защото групата говори именно за тях.

И само в това се заключава по принцип нашата работа. Всичко останало е много лесно, всички стъпала след това идват гладко едно след друго. Най- важно е това първо стъпало. То действително е най-сложното. Всичко останало върви автоматично. А най-първата степен изисква години и години. Ако въобще ти стигне живота...

• Въпрос: Какви свойства трябва да притежават хората, които идват в групата?

Хората, които се събират в група, трябва да бъдат вече съзрели в определена степен, за да продължат нататък. На онзи, който не е съзрял, трябва да бъдат създадени такива условия, че да може бързо да разбере, че това още не е за него. Нека да се върне обратно в някакви външни кръгове и групи. Не е нужно групата да се разрежда с излишно количество в ущърб на качеството, защото в противен случай, целта няма да бъде постигната. Може би групата трябва да бъде разделена на няколко подгрупи.

Няма значение, че такава група е многослойна, съставна, състояща се от много и различни външни параметри. За нас е важен само стремежът на всеки член от групата към Целта. Всичко останало няма абсолютно никакво значение: нито произходът, нито характерът, нито възрастта – нищо. Има значение само едно – стреми ли се човекът към тази цел, разбира ли я, готов ли е на всичко заради нея.

А всичко останало ни е дадено свише от Твореца. Ние всички се различаваме във всичко. Не трябва да мислим за тази разлика между нас и да я оценяваме по някакви критерии, това е погрешно. За мен е важно само едно – готов ли съм аз и моите другари на всичко заради постигането на Твореца? Ако да, то ние трябва да си помагаме един на друг по-бързо да разберем, че единственият метод да постигнем онова, което желаем е да построим общо кли. Това е всичко. Изхождайки от това, всяка група трябва да организира своята работа и да не се утешава с илюзиите, че това ще стане само или след няколко години кабалистичен стаж или по друг начин.