Любовта към другарите

[Ани]

Любовта към другарите

22.12.2004

„Обикни ближния като самия себе си”. Раби Акива е казал, че това е главният закон на Кабала.

Написано е: „Това е главният закон на Тора”. Но ние подчертаваме – „На Кабала”. Казано е: „Барати eцeр ра, барати Тора тав-лин”, тоест „Аз създадох егоизма и създадох Тора за неговото поправяне”. Онова, което изучаваме за поправянето – това и се нарича „Тора”. Но светът възприема Тора по друг начин. Под занимания с Тора той разбира учене, изпълняване на някакви външни ритуали вместо вътрешни действия, поправящи егоизма. Затова ние подчертаваме, че „обикни ближния като самия себе си” – това е главният закон на Кабала.

В крайна сметка, всичко е много просто: Творецът ни е създал егоисти, а ние трябва да поправим себе си, да станем подобни на Него. Признак за нашето поправяне, на уподобяването с Него е преходът от любов към себе си към любов към ближния. Колко ни е неприятно и непонятно – това няма значение. Светът е устроен по такъв начин, че любовта към Твореца или любовта към ближния (което е едно и също) – преходът към това състояние, се явява подбудителна причина за всички действия, които се случват в света и с нас.

Ако ние вървим по този път заедно с Твореца, съгласни с Неговите творения, съгласни с Неговите действия, тогава възприемаме всичко случващо се като хубаво, добро, приятно и в съответствие с това се развиваме. Такъв път на развитие се нарича „развитие по пътя на Тора, на светлината”.

Ако не желаем такова развитие, не вземаме под внимание това, че сме егоисти и трябва да се поправим (нашето поправяне се заключава в любов към обкръжаващите ни вместо любов към себе си), то несъгласието с действията на Твореца, с природата, която постепенно ни води към това, се възприема от нас като страдания. И такъв се представя пред нас целият наш живот.

Колкото по-нататък се развиваме, не стигайки до съгласие с Твореца, толкова повече страдания изпитваме . И толкова по - ярко изпитваме наслаждение, съвършенство, вечност, съгласявайки се с Него. И затова цялото наше поправяне на практика се заключава в едно: „обикни ближния като самия себе си”. Невъзможно е, но тази задача ни е поставена. Онова, което е невъзможно да бъде направено със силите на човека, ще стане възможно с помощта на Твореца. Значи, че е по силите на човека да помоли Твореца Той да го поправи. Но както и да е – решението е за нас.

Това означава, че съблюдавайки правилото „да обикна ближния”, ние съблюдаваме всички указания на Кабала, които са включени в него.

Обкръжаващата ни природа, в крайна сметка функционира според правилото „да обикна ближния”. В нас има его, а всичко, което му въздейства чрез всички светове – това е абсолютният алтруизъм. Ние възприемаме заобикалящия ни свят като недобър, като зъл, защото се намираме в противоположна спрямо него природа.

За да се слеем напълно с обкръжаващите ни светове , които представляват едно непрестанно протичане на вечно наслаждение, не бива да се отделяме от него. Трябва да поправим себе си по подобие на онова, което ни обкръжава, просто да се разтворим в него.

По какъв начин това може да стане възможно? В нашите условия, вътре в себе си, ние трябва да обикнем ближния, всеки – всички останали. Това условие е изразяването на алтруизма в нашето състояние.

Кабала ни казва: „Какво изисква Творецът от теб? Само да се страхуваш от Него”. Излиза, че най-главното изискване към човека се явява трепетът пред Твореца, т.е., ако човекът изпълни това указание, то с това той изпълнява всички изисквания на Кабала и дори закона „обикни своя ближен”.

Тоест главното е трепетът („ира”), а след това вече, следващото стъпало е любовта („ахава”).

При все това, съгласно думите на раби Акива, всичко е обратно, т.е. законът „обикни ближния” включва в себе си и трепета пред Твореца.

• Въпрос:? Как може да се изисква от човека невероятното – да обикне ближния? Къде може да се види това в нашия свят? Абсолютно нереално е...

Съгласен съм с тези доводи, защото в дадения случай, човекът изхожда от своята природа. Няма какво да възразя срещу това, мога да кажа само едно: „Представи си, че сред нас има хора, които се намират в състояние на любов към ближния. Те ходят заедно с теб на работа, пътуват редом с теб в автобуса, срещаш се с тях в магазина. Нима можеш да видиш, че те са такива. Това не може да бъде видяно в човека”. Много религии, различни духовни методики призовават към това.

Откъде да знаем кой се намира в такова състояние и кой не? Може би около нас има много такива хора, които се отнасят към останалите с любов? Те по никакъв начин не проявяват това отношение. Те не са длъжни да ни насладят, да ни ухажват, както майката го прави с детето. Но те имат такова отношение – техните поправени вътрешни свойства се намират на такова ниво. И те живеят сред нас.

Затова не трябва да гледаш на този закон като на напълно неизпълним или като на свойство, с което е невъзможно да се живее в нашия свят. Напълно възможно е. И такива хора съществуват, макар външно в човека това да не може по никакъв начин да се забележи.

Ние говорим само за това, как да се поправим вътре в себе си, как да се промени, за да не бъдем пречка по пътя на висшата светлина през нас. Тогава ще започнем да усещаме, че се намираме в нейния обем, че тя ни пронизва, че се намираме вътре в океан от висша светлина.

Хората, преминали състоянието на клинична смърт казват, че това е пълно блаженство... Дори не може да се каже, колко е малко това усещане, в сравнение с онова, което ще можете да почувствате, когато се окажете в тази светлина – наяве, без никаква клинична смърт, не зад прага на смъртта.

Зависи само от това, доколко ще бъде поправен вашият първороден егоизъм. Намиращите се в клинична смърт само за миг се избавят от земния егоизъм и затова се чувстват в такова състояние. Единствено от земния!

А ако говорим за това да се избавиш от общия егоизъм и да се намираш в пълно подобие със светлината – това са съвършено други нива. И това е възможно сега, и е възможно вашият съсед да го е постигнал, а вие още да не го знаете. Тоест това са абсолютно реални неща.

Раби Елазар казва, че трепетът се явява съставна част на това правило – „обикни ближния като самия себе си”. А съгласно раби Акива, всичко е включено в правилото „обикни ближния”.

Но на други места в Талмуда, мъдреците казват, че главното е вярата, тоест излиза, че и трепетът пред Твореца и любовта към ближния са включени в понятието „вяра”.

Излиза, че освен това има и нещо допълнително, един вид нулева степен – вяра („емуна”).

Преди всичко, ние трябва да разберем какво е Цел на творението.

Рабаш изяснява за какво са ни нужни всички съставни. Искаме да поправим себе си, искаме да се намираме във вечно, съвършено състояние, искаме да се възнесем над нашата природа?

Ние действително ли искаме да се намираме във нормалното висше състояние, не в това, временно? Какво конкретно ни е необходимо за това: вяра, любов, трепет – какво?

Преди всичко трябва да помним, какво е Цел на творението. Известно е, че тя се заключава в това, да бъдат насладени създанията. Ако е така, т.е., ако Творецът иска да даде на своите създания цялото благо, което им е приготвил, тогава защо съществуват тези три понятия, три условия: вяра, трепет пред Твореца, любов към ближния? Те са нужни само, за да направят нашите келим годни за получаването на онова благо, което ни е приготвил Творецът.

Излиза, че всичките тези три условия за подобие на Твореца се явяват необходими.

Вярата е необходима, за да вярваме в това, че Цел на творението се явява наслаждаването на създанията и в това, че всеки от нас е способен да постигне тази цел.

По този начин, понятието „вяра” се дели на две части: вяра в това, че има крайна цел и вяра в това, че аз мога да постигна тази цел. Това сега не се намира в моите ръце – нито крайната цел, нито средствата за нейното постигане, но аз вярвам в това. Какво значи вярвам? Очевидно в мен има някакви предпоставки за това: ние не говорим голословно: „Да, вярвам”.

Вярата се явява определената, явна връзка между мен и крайната цел, между мен и средствата за постигане на крайната цел – връзка, във вид на ясно усещащи се сили. Следователно онова, което е в моите ръце се явява сила, а не вяра според разбиранията на религиите в нашия свят. В духовния свят, вяра се нарича свойството Бина, която поправя всичко, държи всичко върху себе си, всичко твори. И това е всъщност свойството вяра.

Вярата е необходима, за да вярваме в това, че Цел на творението се явява наслаждаването на създанията, и в това, че всеки от нас е способен да постигне тази цел. Това значи, че Целта на творението могат да постигнат не само особено надарените хора, а всички създания, без изключение. И те задължително трябва да я постигнат, при това без да имат абсолютно никакви особени свойства и таланти.

Освен това е казано, че самата методика на Кабала се усвоява от човека само в степента на неговия трепет пред Твореца. Значи освен вяра, на нас ни е необходим и трепет (условието „ира”).

Само ако човекът има трепет, тогава всичко, което е необходимо ще влезе в неговото сърце. Тоест трепетът, а по-просто казано страхът, се явява необходимо условие , за да се открие сърцето на човека за възприемане на духовните понятия, които ще му помогнат по-нататък да върви напред. Без страхът това няма да се случи.

Излиза, че вярата дава на човека гаранция за това, че може да постигне целта и да не се отчайва от първите неуспехи. Тя е нужна на човека, за да не се отбие по средата на пътя. Човекът трябва да вярва, че Творецът помага на всички, дори на такива нищожни хора като него да постигнат сливането с Твореца.

Но да се удостоя с вяра, да придобия връзка с целта, връзка със средството за постигане на Целта, увереност, че Творецът ще ми помогне и че аз съм в състояние да придобия вътрешни духовни усещания – аз мога само ако предварително изпитвам страх.

За да се удостоя с вяра, отначало е нужен трепет. Както е казано в Книгата „Зоар”: „Защото трепетът – това е поправяне, включващо в себе си всички поправяния, които Кабала изисква да извършиш и то се явява порта за вярата в Твореца. Съгласно пробуждането на трепета пред Твореца се увеличава вярата в Неговото управление”. Какво е трепет пред Твореца? Човек трябва да се бои от това, че няма да може да достави радост на Твореца (т.е., че няма да може да се уподоби на Него), а не от това, че той самият няма да получи нещо (например, благата на този или на бъдещия свят).

Трябва да извършим такова поправяне, което напълно да ме отдели от резултата на моите действия. Аз действам, знаейки предварително, че:

1. резултатът абсолютно не ми принадлежи;

2. резултатът бива получен от някой, който аз не постигам, не усещам, който няма никаква връзка с мен.

Ако съм в състояние дотолкова да изляза от своето его, че мога да отдавам напълно и изцяло себе си отвън съблюдавайки някакви заповеди (т.е. да извършвам алтруистични действия) с мисълта, че той прави това не заради собствената си изгода.

Той не е в състояние да направи това. Как кабалистите могат да изискват това от нас? Но при тях то се е получило по някакъв начин. Ние им вярваме, че е възможно такова състояние, когато човек действа не за себе си, а отвън и тогава той се влива в Универсума. Ние нямаме такива възможности. Как могат да се появят те?

Съществува само един изход – да се съберат няколко човека, които имат малка възможност да излязат изпод властта на егоизма заедно, в една група. Рабаш така и пише: „Съществува само един изход, единствена възможност”.

Всеки член на групата е длъжен да нивелира себе си спрямо другите. Всеки от членовете на тази група има в потенциал любов към Твореца. Обединявайки се в такава група и потискайки своя егоизъм по отношение на другарите, те създават нова същност. И ако например групата има десет членове, то в тази същност ще има сила, десет пъти по-голяма от онази, която е във всеки поотделно.

Рабаш казва, че няма друг изход, освен всеки от нас, намиращ се вътре в егоистичния свят, да анулира себе си по отношение на друг член на групата. Не спрямо цялото човечество, а спрямо друг член на групата, вътре в когото също съществува определена предпоставка да постигне любовта към Твореца. Именно по този признак ние сме се събрали в тази група.

Тоест тук, вътре в нашия свят има група, в която трябва да се държим по този начин.

Ако всеки от нас работи в групата върху това да отреже себе си от егоизма и да се устреми към другите (тази работа се извършва вътре в човека), то в групата, да допуснем от десет човека, възниква десетократна сила на такъв стремеж от себе си – навън.

И тогава тази сила ще помогне на всеки от нас. Който е имал желание само от една единица, от една човешка сила, в него (във всеки от нас) ще се появи желание от десет човешки сили.

Но съществува условие: когато тези хора са се събрали в група, всеки от тях трябва да мисли как да потисне своя егоизъм, а не как да насити своите желания за получаване. Само по този начин, той ще може да придобие ново качество – желанието да отдава.

Тоест условието на групата е много просто: всеки от своето его – навън. Ако има такива участници в групата, има надежда тя да постигне излизане във висшия свят.

Тогава от любов към другарите, те могат да преминат към любов към Твореца, т.е. човек ще желае да достави радост на Твореца. Излиза, че желанието за отдаване е много важно и необходимо, а да бъде придобито е възможно само с помощта на другарите. И тогава може да се каже, че човек се бои от Твореца, страхува се, чу няма да може да Му достави радост.

Тоест той вече преминава от вярата към трепета, придобива този трепет, този страх. Страх от какво? Страх от това, ще може ли да отдава на Твореца , да бъде подобен на Него? Ще може ли да бъде като обкръжаващото го истинско мироздание, истинският свят? Защото дори този свят, който е извън нас, не е такъв, какъвто го усещаме в нашите егоистични желания, в нашето разбиране: той всъщност е алтруистичен. Ще мога ли да вляза в него?

Този страх се появява само след като човек постигне любовта към другарите. Иначе той не може да се появи, защото ние още нямаме никакви такива съмнения: „А ще мога ли да изляза в този външен свят, ще мога ли да постигна свойството отдаване?”.

Страхът се появява след като сме създали това условие вътре в групата, т.е. всеки от нас е способен да излезе зад пределите на тази група: всички заедно, ние представляваме сега един организъм, който желае да се устреми навън. Само тогава в нас се появява този трепет: „А ще можем ли да постигнем това?”.

Преди постигането на състоянието любов към групата (т.е. частното излизане от себе си по отношение на групата), дори и не съм се замислял за това, да изляза зад пределите на групата в обкръжаващия ме външен свят. В дадения случай, обкръжаващият ме външен свят е именно духовният свят.

И така, фундаментът, върху който може да бъде построено зданието на светостта се явява правилото „обикни ближния”, с помощта на което може да бъде получено желанието да се доставя радост на Твореца. След това възниква понятието „трепет”, тоест човек се бои, че не може да достави радост на Твореца. После, когато в човека вече има порти, които се наричат трепет пред Твореца, той може да се удостои с вяра (тази вяра е вече свойството Бина). А вярата – това е кли, в което може да влезе Шхина (светлината Хохма вече се облича в свойството Бина).

Излиза, че има три правила (три стъпала).

1) Първото от тях е правилото на раби Акива, т.е. „обикни ближния като самия себе си” (работата в група). И това се явява основа на основите, т.е., ако то бъде изпълнявано, никаква сила не може да отклони човека от положението, в което се намира, защото само изпълнявайки този закон, човекът може да премине от любов към себе си към любов към ближния, т.е. от егоизъм към алтруизъм, да почувства, че любовта към себе си му вреди, като най-голямото зло на света.

В степента, в която човекът пожелае да анулира себе си пред другарите, в същата степен той ще започне да усеща, че използването на егоизма е равносилно на това да си сложи ръцете в огъня. Той ще започне да усеща получаването като вреда. Пред него ще се появи явна картина на това, че общият закон на мирозданието е отдаването.

Спрямо него ние се намираме в инверсно състояние и това е нашата беда, нашето зло. Ако можехме да разкрием за себе си цялата картина, бихме видели доколко получаването непосредствено, незабавно ни причинява вреди.

Но ако бяхме видели тази картина явно, егоистично бихме пожелали да се избавим от получаването. По такъв начин ние сме се превърнали в клипа, т.е. бихме поискали да се избавим от злото заради себе си. Нямаше да излезем от злото, а щяхме да станем духовно зли, на по-високо ниво.

Злото е скрито, за да помогне на човека да се избави в крайна сметка от него. Ние трябва да действаме само с вяра вътре в групата.

Затова Рабаш казва: „Първото правило на раби Акива „обикни ближния като себе си” се явява основа на основите. Тоест, ако то не бъде изпълнявано, никаква сила не може да премести човека от егоизма.

След като бъде постигната любовта в групата, ти ще започнеш да разбираш, че отдаването на групата, а не получаването от групата на нещо за себе си, се явява средство за твоето духовно спасение.

2) След това преминаваме към второто правило – трепета пред Твореца. А можем ли ние в крайна сметка, вече от нашето състояние на любов към другарите, да излезем сега към любовта към Твореца, т.е. към външния свят. От вътре в групата – към външния свят.

3) А после ние вече преминаваме към третото правило. Когато излезем във външния свят, т.е. отрязваме себе си от групата, ние създаваме ново кли, което се нарича „вяра” – свойството отдаване спрямо Твореца. Това е екран, намерение, където вече влиза усещането за Твореца, явяването на Твореца. Или както е казал Рабаш: „Ще влезе тук Шхина”, т.е. проявяването на Твореца в човека.

Творецът се облича в човека, защото вече няма никаква разлика между човека и Твореца. Човекът става интегрална част от Твореца, разтваря се в цялото мироздание. Човекът не изчезва, той се разтваря със своите свойства, тоест става също вечен и съвършен.

И всичко това става благодарение на трите последователни действия, които се извършват върху нашето кли.

Първото действие – любовта в групата, когато човекът анулира своя частен егоизъм по отношение на Твореца.

Второто действие – когато всеки от членовете на групата и групата като цяло, излизат зад своите предели в общото мироздание, в обкръжаващата природа. Тоест започват да постигат, когато групата се явява като зародиш („убар”) в обкръжаващото пространство, в Твореца.

И третото – след трепета, в степента на придобиване на вяра в Твореца (вяра – това е свойството Бина) вече възниква кли за получаване на разкриването на Твореца, светлината Хохма.

Трябва да преминем за себе си през тези три етапа. И най-тежкият от тях е първият етап. Необходимо е просто да се преборим със себе си, да наведем глава и да го приемем за себе си. Казано е: „Както волът подлага своята глава под ярема” – така и ние трябва да склоним глава пред необходимостта от правилно отношение към другарите, защото за мен това е единствената възможност да стана подобен на Твореца, да изляза във външното мироздание.

Творецът специално ми е „пробутал” тези хора, колкото и да ми се струват негодни, грешни, лоши. Може би бих избрал други хора – но това няма значение. Той по-добре знае по какъв начин и в каква среда, по отношение на кого, всеки от нас трябва да поправи себе си, излизайки от своето его.

Тоест аз трябва да гледам на групата като на лаборатория, на полигон, като на учебен участък, където провеждам своя опит да изляза от себе си в огромното външно духовно пространство.

• Въпрос: Може ли първото условие за работа в групата да се явява крайна цел? Как може то да бъде предварително условие за работа?

Любовта към групата, към ближния, се явява предварително стъпало. А ти казваш: „А какво е предварителното тук? Всичко трябва да завършва с това”. Не, нищо не трябва да завършва с това.

Първо, защото нашето общо кли, наречено Адам, трябва да бъде в пълно равновесие с Твореца, тоест ние трябва да получаваме от Твореца заради отдаване. В какво състояние? Когато всички се явяваме едно цяло. До това трябва да стигнем, включително и цялото човечество. Все едно, ще ни доведат до това.

Ние желаем да го направим днес. Има малка група, която, да допуснем, се нарича „Бней Барух” и която иска сега сама да стигне да това състояние. Моля, нека стигне сама.

За тази цел тя трябва вътре в себе си да извърши своята работа по отношение на любовта към другарите. След това да излезе от себе си навън – това е второто действие, наречено „трепет”. И вече отвън да създаде третото действие – това е „вярата”. И да стигне до същото състояние, само че вече по отношение на Твореца. А едновременно с това тя, разбира се, ще играе своята роля спрямо останалото човечество.

Но това са трите естествени етапа. Ако постигна вътре в групата само любовта към другарите, то аз практически заменям себе си с останалите. Това ми помага да изляза от своя частен егоизъм, да придобия силата, необходима за излизане от него. Не е задължително да имам десет другари, може да бъдат сто, а може да са и двама, това няма значение. Ако изляза от своето его, това вече е достатъчно, за да започна да работя. Но първо трябва да изляза от своето „Аз”, а след това да работя по отношение на Твореца.

Баал Сулам говори за това в статията „Към завършването на Книгата „Зоар”. Той казва, че по отношение на Твореца можеш да работиш само тогава, когато твоите желания са постоянни, когато твоите решения са неизменни. Всички те вече се намират извън теб, не са насочени навътре в теб. Затова трябва първо да обезпечиш за себе си стъпалото на поправяне, когато си излязъл от своето его по отношение на другия. Вторият изход е вече по отношение на Твореца, т.е. зад пределите на Адам, зад пределите на егоизма.

Защо това се изобразява така, сякаш ти излизаш от цялото? Излез от своето его и край. Защо трябва за излезеш от този кръг? Защото си свързан с всички останали. Работейки върху себе си по отношение дори на един свой другар, ти работиш върху себе си по отношение на цялото човечество.