За важността на другарите

[Ани]

За важността на другарите

23.12.2004

Всички тези статии на Рабаш са посветени само на заниманията в група: на разпространението в групата, на отношенията в групата, на любовта в групата и т.н. По принцип, съдържанието на нашата работа е много просто.

Първо е необходимо да определим каква е целта. Тя трябва да бъде определена точно: целта е отдаването, просто и открито, без каквато и да е прикритост. Духовното, Творецът, сближаването и т.н., всички тези думи скриват истинността на онова, което се намира пред нас. Те са добри за начинаещите, за да не се плашат от тях. А целта - да се постигне отдаване, е обратна на това, което имаме днес.

И тъй като отдаването се реализира само в група, където всеки разбира, че това е необходимост и че цялата задача на Мирозданието се състои в постигане на свойството отдаване. Като пред група, настъпваща в атака: целта е поставена пред нея и групата трябва да постигне това състояние.

Необходимо е да се изградят такива отношения, че това да може да бъде реализирано между членовете на групата и тогава тя ще постигне състоянието „взаимна любов”. Защо е необходима взаимната любов?

Защото тя ще ни доведе до целта – към любовта към Твореца.

Между тези състояния, решения, определения съществуват много други всевъзможни състояния, докато всеки член на групата и цялата група се убедят, че това е необходимо условие и няма нищо друго, нямат друг избор. Включително дотам, че дори да има нещо друго, то няма значение - „ именно това аз искам ” . Тоест трябва постепенно да стигнем до разбирането, че именно това е съвършенството.

Можем много да говорим за науката Кабала . Изучавайки кабалистичните книги, можем да си изясним какво е обучение:

• за постигащите, книгата е инструктор за духовния свят;

• за онези, които се намират в нашия свят, обучението е средство да привлекат поправящата светлина.

Това е за нас. Ние не сме постигащи: все още само желаем в бъдеще да станем като тях.

Значи онзи, който учи, за да разбере какво е написано там – няма нищо да разбере, просто се занимава напразно. Той трябва да учи само за да привлече към себе си поправящата светлина, която да го поправи и доведе до отдаване.

Кабала е практическа наука. Сега, от обучението и от нашата работа, ние постепенно извличаме състоянието на поправяне (1,2,3), а след това пристъпваме към практическа реализация и тогава вече изучаваме Кабала като постигащите.

Сред нас може да има два типа хора: едните са желаещи светлината на поправянето и занимаващи се още и с решаване на тези свои проблеми (1,2,3). И сред нас има такива, които вече са преминали този път и според степента на своето поправяне се намират в усещането за висшия свят. Тe учат от същите книги, от които и ние, но вътре в себе си вече реално усещат стъпалата на постигането, в действие поправяйки своите желания на такива за отдаване и по такъв начин се уподобяват на Твореца.

Независимо от всичко, всяко приближаване към духовното минава през групата. Нещо повече, цялата реализация на нашата работа минава през групата.

Ние изучаваме две състояния на скриване: двойно скриване и единично, след това единично разкриване и двойно разкриване . Между тях е махсомът. Единичното разкриване се нарича „награда и наказание”, а двойното разкриване – „любов”. Всичките четири стадия, които трябва да преминем се реализират вътре в групата, включително последният стадий – постигането на абсолютната и пълна любов.

Аз винаги работя, намирайки се във връзка с другите души, и чрез тази връзка реализирам всички свои поправяния – не с Твореца, а с тях:

• ако се намирам в двойно и в единично скриване от Твореца, то аз се реализирам по отношение на моите другари, чрез тях възприемам двойното или единично скриване на Твореца;

• следва награда или наказание: ако отдавам на останалите – получавам награда, ако ли не – наказание;

• следващото състояние е любов; тя се разделя на моя лична любов към Твореца, на любов от страх (така наречената зависима любов) и обща – съвършена любов (така наречената независима любов). Тя също се реализира по отношение на всички останали като най- последната , най - висша любов – всичките 1 0 0 % на моето поправяне.

Кога се случва това? Когато присъединя към себе си всички останали души, те стават моите келим и аз, вече от това общо кли, се обръщам към Твореца . Тоест нашето поправяне става във взаимодействие с обкръжаващите – с онези, които са като мен, устремени към Твореца. С тях ние създаваме група и вътре в нея реализираме целия наш път. Затова, както начинаещите (такива като нас) трябва да имат група, така и такива като раби Шимон с неговите ученици трябва да бъдат в група, намираща се на нивото на абсолютната святост (святост се нарича свойството Бина).

И при тях, и при нас не е възможно никакво напредване, ако ти си сам, защото тази конструкция трябва да бъде пълна. Адам - това е общата душа. Творецът ни възприема само чрез нея, тоест в степента, в която се сливам с останалите души, готов съм да им отдавам, да се свържа с тях.

Сега не говоря за целия свят – засега за мен тази група се явява представител на всички останали души. На тази тема има особена статия – как да се държим спрямо групата и спрямо останалото човечество. Спрямо останалото човечество – просто неутрално и доброжелателно. Спрямо групата, аз извършвам всички действия, които искам да отработя по отношение на Твореца.

Творецът ни възприема само чрез нашето отношение към групата, защото Той възприема Адам, който е в нас.

Възниква въпросът: „Как да оценя важността на другарите, които се явяват членове на групата, тоест как да се отнасям към своите другари?”.

Например, човек вижда, че неговият другар се намира на по-ниско стъпало и иска да го поучава да се държи по- добре, тоест да изглежда по-добре, отколкото е. Излиза, че този човек вече не може да бъде негов другар, защото го вижда в качеството му на ученик, а не на другар. Ако пък човек вижда, че неговият другар стои на по-високо стъпало и има какво да се поучи от него, да усвои от него добри качества, тогава той е готов да го приеме вече като рав, а не като свой другар.

Тоест отношенията вече не са като между другари – и в единия и в другия случай.

И само когато човек види, че неговият другар се намира на едно и също ниво с него, тогава те действително могат да станат другари и да се „слеят” един с друг. Когато казваме „другари”, ние подразбираме, че те и двамата се намират в едно положение. Ако имат сходство на възгледите, идеите, то те могат да решат да се обединят и заедно да се стремят към общата цел.

Да допуснем, че има двама другари, чиито идеи са сходни. Тоест те разбират в какво се заключава техният живот. Стигнали са до това, че имат една и съща цел, разкрили са един на друг своите планове, своят възглед за света, за живота и са видели, че по това си приличат. В този случай вече може да създадат група.

Както се случва в нашия свят: има двама другари, чиито идеи са сходни и те ръководят заедно обща печеливша работа. Ние също ръководим печеливша работа – искаме да постигнем Целта на творението, за нас това е изгодно, за нас е печалба, за нас това е целта.

Ако те чувстват, че силите им са равни, тогава всичко е наред – делят печалбата поравно. Но ако единият от тях чувства, че е по-добър от другия, че носи повече ползи, то той, в съответствие с това, ще иска да получи и по-голяма част от печалбата.

Той в никакъв случай не иска да отнеме, да открадне от своя другар – просто иска да получи своята част справедливо, според това, което е вложил. Може да се случи и обратното – ако влага по-малко, то той е съгласен и да получи по-малко.

Но всичко е напълно различно, ако говорим за любовта между другарите, когато те се обединяват, за да има пълно единство между тях, тоест, когато всички те трябва да бъдат абсолютно равни.

Не може да има никакви сметки, че някой сам по себе си е по-голям, а някой е по-малък, че влага повече или по-малко, или че трябва да получи повече или по-малко. Ако те извършват заедно някаква работа, а резултатите не делят поравно, тогава това не се нарича единство.

Тук можем да определим наистина ли желаем единна група по принос, по потребление и по оценката, която правим един на друг, и според отношенията между нас.

Всичко, абсолютно всичко трябва да бъде поравно, така че да бъде невъзможно да се отличи никакво отдаване и получаване между другарите, колкото и те да им се струват различни в техните очи. Един се занимава с едно, друг – с друго. Един може да работи няколко часа, а друг няколко минути или дни – не е важно кой влага в нещо повече, а кой по-малко.

Ако в групата съществува усещане, че един дава повече, а друг по-малко или че един получава повече, а друг по-малко, то в тази група няма единство, това вече е изкривяване и нарушаване на единството.

Групата може да бъде много силна, нейните членове могат да си помагат един на друг и да постигнат огромни, като че ли сплотени действия, но ако няма равенство, то тази група не е единна и това означава, че тя не се отнася към Твореца. В такава група има вътрешен дисбаланс, който изобщо няма да я доведе до точката на контакт с Твореца.

Когато става дума за любовта на другарите, то разбира се, всичко онова, което ще придобият заедно, те и ще делят поравно и тогава, в тях ще възникне любов и съгласие. Тоест никога никой не трябва да прави сметки, кой е свършил повече или по-малко и кой получава повече или по-малко.

Всеки от членовете на групата трябва да смята, че той самият е най-незначителен от всички, тогава ще може внимателно да се вслуша в мнението на останалите. Ако пък човек смята, че е над другите, то той няма да може да възприеме каквото и да е от тях, тъй като в дълбините на душата си ще има мисли, че все едно знае по-добре от тях. Освен това членът на групата трябва да се отнася към своя другар така, сякаш е най-великият човек в своето поколение.

И тогава групата ще оказва на човека благоприятно въздействие и той ще напредва към целта. Защо? Защото той ще получава от всички впечатление за величието на целта и това ще му въздейства максимално, защото ще смята, че всичко, което чува от тях, се явява безпрекословна, неоспорима, абсолютна истина, редом с която просто не съществува нищо друго.

Ако той постави себе си под такова въздействие на групата, в него ще се появят огромни сили и увереност, абсолютно щастие от това, че се намира сред тях и тогава за него няма да има нищо сложно в извършването на каквито и да е действия на отдаване. Всичко зависи само от това, доколко ще може да отмени своя разум и да приеме решението на групата за величието на целта, за онова, което трябва да прави в този свят.

Но как мога да смятам, че моят другар е по-добър от мен, когато ясно виждам, че е обратното – аз съм по-талантлив от него, имам по-добри качества от него? Има два начина да преодолея такива мисли в себе си.

Първият е: ако вече съм избрал другаря, това е всичко – вече гледам на него от позицията „вяра над знанията”

Ако групата вече съществува и Творецът ме е довел в тази група, то аз трябва да се отнасям към всички като към посланици на Твореца – Той ме е поставил при тях, с тях аз трябва да работя, трябва да ги приема като най- добрите.

Аз трябва да гледам на тях от позицията на „вяра над знанията”. Колкото и в моите усещания, в моя анализ да ми се струват непоправени (в каквото и да е), аз трябва да ги възприемам като абсолютно поправени – само така.

Тоест аз виждам едно, но вярвам, че моят другар е много по-добър отколкото ми се струва.

Вторият начин е по-естествен: ако съм избрал другаря, то аз се старая да видя само хубавите му черти и не забелязвам лошото в него.

В какво е проблемът? Избрал ли съм или не съм избрал? Като правило, при нас се получава така, че ние не избираме и тогава трябва да приемем всички, които вървят с нас по посока на същата цел като абсолютни праведници, като най-добрите, които могат да съществуват на тази земя.

В „Мишлей” е казано: „Всички прегрешения ще прекрои любовта”. Защото, както е известно, ние охотно виждаме недостатъците на децата на съседа и не ги забелязваме в собствените си деца, тъй като любовта ни към тях скрива недостатъците им.

Дори и ако ги виждаме, ние като че ли зачеркваме, изтриваме това, защото любовта покрива недостатъците . Ако погледна своите деца отстрани, ще видя с очите на психолог всичко, но ако превключа и погледна на тях като баща – няма да видя нищо лошо, а само онова, което е хубаво. Такава е природата – човекът не вижда недостатъци в себе си, в своите роднини и близки (ако те наистина са му роднини и близки).

И обратно, вижда недостатъците на съседите, на чуждите, защото това му доставя удоволствие – той се издига в собствените си очи и егоистично се напълва.

Опитайте се да кажете на човека нещо лошо за неговите деца – той веднага ще възрази и ще започне да разказва за техните хубави черти.

Възниква въпросът: „Защо това е така?”. От своя баща Баал Сулам съм чувал, че в действителност всеки човек има и хубави и лоши черти, затова и съседът и бащата казват истината и за своите деца, и за децата на другия. Но съседът не изпитва онази любов към чуждите деца, която изпитва бащата, чийто очи закрива любовта и той иска да види само хубавите качества на своите деца.

При все това, бащата също вижда истината, макар и не цялата – просто не забелязва лошите качества на своите деца. Той може да се съгласи с това, че ги имат, но все едно не ги възприема като лоши – той ги обича, и лошите им качества също, защото получава удоволствие от децата, от това, че са негови деца.

Така че любовта към другарите изисква да виждаме само хубавите качества на другаря и да не забелязваме неговите недостатъци, както в собственото си дете. Естествено, че във всеки от нас има много отрицателни качества. Забранено ни е да виждаме тези качества един в друг. Ако ги виждаме, значи не се обичаме помежду си. Затова, ако видиш някакъв недостатък в другаря, това означава в крайна сметка, че този недостатък не е в него, а в теб, тоест в твоята любов към него, и затова ти виждаш неговите лоши качества.

Защото лоши качества има във всеки. А дали хората имат лоши качества в Гмар Тикун или не? Кой е казал, че нямат?! Имат, просто всички те се покриват от абсолютната любов. Страничният човек не става по-добър – винаги можеш да видиш в него колкото си искаш лошо, ако самият ти се спуснеш от нивото на любовта. Ако се издигнеш на нивото на любовта, ще виждаш в него само доброто.

Тоест всичко зависи от получателя, а не от обекта, към който трябва да се отнасяш с любов.

Същото е и по отношение на Твореца. Можеш да говориш за Него, че Той е Абсолют и Съвършенство, а колко претенции имаме към този Абсолют и Съвършенство, колко не Го обичаме, меко казано? А защо да Го обичаме, ако всичко лошо е от Него? В степента, в която съм недоволен от своя живот, аз Го ругая, ненавиждам Го.

Следователно няма значение дали Творецът е абсолютен или не - има значение само моята оценка. Същото се отнася и за другарите, за Него, за всички. Тоест не трябва да чакам, докато някой се поправи или се случи нещо с него. Не трябва да оценявам нещо извън себе си като несъвършено. Ако ние виждаме несъвършенство – то говори само за това, че нашите келим, нашето отношение към света, към Твореца са непоправени.

Първоначално ние отработваме тези отношения в групата, във взаимното движение един към друг от страна на всеки спрямо неговите другари.

• Въпрос: Какво тогава означава „еднакво”? Да допуснем, аз виждам, че моят другар не се справя с нещо или нарушава някакво правило в групата, означава ли, че не го обичам?

Хубав въпрос. Ако ние говорим само за това, че е необходимо да се обичаме помежду си, то аз трябва ли да си затварям очите за всички проблеми с моите другари и да казвам, че това е, защото не ги обичам или има такива недостатъци, които все пак трябва да видя?

Въпросът е друг – какво значи „трябва да видя и не трябва да видя”?

Виждам ли или не виждам?

Необходима е правилна постановка на въпроса. Има група, в нея има другари, които са устремени към целта. Целта е отдаването. Групата – това са хора, които са се събрали заедно с желанието да постигнат тази цел, да постигнат отдаване и са приели правилото да стигнат до взаимна любов, която ще ги заведе до любовта към Твореца.

Ако тези условия са налице в моите другари, то аз си затварям очите за всичко друго, освен за това. Мога да си затворя очите за това, че той е паднал, че се е издигнал, има всевъзможни проблеми с израстването в рамките на тези условия, за които сме се договорили, на основание на които съществува групата. Ние сме заедно, всички преминаваме през променливи състояния, но ако всички те са устремени към нашата обща цел – аз ги обичам, не забелязвам никакви недостатъци. Разбирам, че това не са недостатъци, а разкриване именно на онези непоправени наши свойства, които, поправяйки се ще разкрият още по-голяма любов.

Ако виждам, че другарят ми е изпаднал в слабост – намира се по пътя към целта, пълзи и изведнъж се е обезсилил, аз трябва да го взема на своите рамене (той иска да върви, просто няма сили). Но ако напълно се отклони от нашата цел, някъде встрани от нашия път и отдаването, взаимната любов и Твореца вече не са негова цел, тогава не мога да го гледам всепрощаващо. Напротив, трябва колкото може по-бързо да се избавя от него. Колкото може по-скоро да се спася от него!

И на това основание, ние трябва да внимателно да следим кой се намира в нашата група.

• Въпрос: Как мога да забележа, че другарят ми „пробива дупка в лодката”, ако не виждам неговите отрицателни качества, а само положителните?

Не можем да не видим отрицателните качества на другаря, не можем да не ги видим. Ние ги виждаме, но те се покриват от любовта.

Не мога да не видя, че моето дете постъпва неправилна. Аз не го поощрявам, а го оправдавам. Но ако то извърши някакви прегрешения и лоши постъпки, то вече няма да го оправдавам – тогава ще предприема някакви особени мерки.

При това в нас има любов към детето, но въпреки това отиваме към крайни мерки, а откъде може да има любов към такъв човек, който не се намира на същия път като нас? Любовта възниква вследствие на това, че ние сме избрали една цел и за да я постигнем трябва да се обичаме помежду си. Аз не обичам някого, защото така ми се иска – трябва да постигна любовта, защото това е необходимо за постигането на целта.

Затова не може да има естествена любов. Моята любов се явява следствие на това, че ние заедно вървим към една цел. А когато той не върви заедно с мен към тази цел, между нас веднага възниква чувството, противоположно на любовта – ненавистта.

• Въпрос: Какви трябва да бъдат отношения между мен и онези, които се намират извън групата?

Ние трябва да се отнасяме с любов, всепрощаващо и с разбиране само към членовете на групата, защото само те съставляват за мен обществото, онази душа Адам Ришон, от която постигам целта – отдаване на Твореца и сливане с Него. Никакви други хора извън групата не се намират заедно с мен в придвижването към целта, в приближаването към нея и затова отношението към тях не е възможно да бъде наречено отношение на любов.

Любовта е следствие от общото разбиране на целта, желанията, плановете – от всичко, което е в моя живот. Любовта е следствие от подобието на свойствата, от подобието на целите. Според определението, не мога да имам такова подобие с другите извън групата – те не се стремят към същото, затова и не мога да имам с тях отношения на любов, прощаване и оправдаване.

• Въпрос: Когато говорим за любов, се има предвид някакво мое вътрешно отношение към другаря ли? Когато е извършил нещо нередно, трябва ли да носи отговорност за това , защото и родителите наказват?

Любовта не може да бъде само една права линия, тя трябва да бъде построена върху страха, върху трепета, върху взаимната отговорност и групата строго трябва да поддържа тази посока.

В коментарите на Книгата „Зоар”, Баал Сулам обяснява, че преди да бъде постигната любовта, се постига страха. Страхът от това, че ако не постигнем правилната любов, ние няма да постигнем целта. Само върху такъв страх може да се базира правилната любов.

• Въпрос: В групата съществуват закони. Ако някой ги наруши, мога ли да накажа другаря си?

Задължително. Не това, че ще го накажеш – тук работата не е в наказанието, а в поправянето на положението, в което сме влезли. Защото ако някой прави нещо лошо, възможно е не той да го прави – зависи още и от това, че не сме му подействали правилно и не сме му дали достатъчно впечатления. Така че тук няма осъждане – някой е лош или добър.

Както е в тялото – ако ни боли някой орган – лекуваме го и не се отнасяме с него като към нещо несъществено. Обратно, знаейки, че без него нищо не можеш да направиш, трябва или да го лекуваш, или да го отстраниш. Ето такова отношение трябва да има към всеки – тоест стремеж не към наказание, а към поправяне, ако това е възможно.

А ако другарят просто е загубил целта, тогава бързо трябва да бъде отстранен от групата. Той се смята за страничен, като чуждо тяло, което предизвиква зараза в организма, която може да доведе до смърт. Такъв човек трябва веднага да бъде изведен от групата. Има се предвид група, която действително се движи към целта и е длъжна да мисли и да се грижи за това.

• Въпрос: Вие казахте, че на раби Шимон също му е била нужна група. Такъв човек, на такова ниво, работи с душите на целия Адам Ришон, и в същото време му е нужна група! Как да си обясним това?

Ти не можеш да разбереш какво прави раби Шимон в своята група, на такова ниво, на което се намира цялата тази група. Но ние виждаме, че дори раби Шимон, само благодарение на своите ученици, намирайки се в съюз заедно с тях, чрез тях е могъл да напише Книгата „Зоар”. Това не говори, че без тях той е малък човек, а заедно с тях голям – това просто говори, че дори великият кабалист не винаги може да изрази онова, което иска, ако е сам. Той е длъжен да го изрази чрез другите, за тази цел му е нужно кли, чуждите свойства.

Но освен това, те действително са били сериозна група, ако може да се каже „били са”, защото такова духовно състояние съществува и сега – няма време в това, което ние определяме като „групата на раби Шимон”. Макар те да се намират в Гмар Тикун, там също съществува продължение на степените на всеобщата любов, защото цялото човечество още не се намира в Гмар Тикун. То трябва да стигне до него, а докато не отиде, има работа за всички кабалисти, дори за най-великите, които са постигнали върха на своите стъпала. Но своето най-последно стъпало, те не са постигнали, защото ние още се намираме в междинно състояние, а има хора, които все още се намират в най-ниското състояние.

Само след като всички души едновременно, живеейки в този свят, постигнат най-висшия свят, най-висшето стъпало, само тогава ще можем да говорим за другото състояние, когато няма да бъде необходимо да се стремим към любовта. Ще възникнат други стъпала, за които не знаем и не можем да си представим как се осъществява подема по тях. Ще стигнем дотам и ще видим, какво трябва да правим по-нататък.

• Въпрос: Непонятно е как може да се постигне такова състояние – на равенство и важност. Защото, ако другарят е равен на мен – как може да бъде важен за мен? Аз го виждам всеки ден, в различни ситуации – как мога да го възвеличавам?

Как може да бъде и равен и важен? Той е важен за мен заради постигането на целта. Без него аз няма да мога да постигна целта!

А детето защо е важно за родителите? Без него те са никои и нищо. Нима то им дава нещо, носи ли им някаква печалба, освен усещането, че просто това е много скъпо за тях същество?

Защо другарят става скъпо за мен същество? Защото без него аз няма да постигна най-скъпото в живота. Отначало той става за мен средство за постигане на Твореца, а след това започвам да виждам, че това не е средство, че това всъщност е кли, което става подобно на Твореца. Тоест тук възниква нещо по-голямо – осъзнаването на това, че кли в поправения си вид ми се представя като Твореца.