I - 2.4.1.2. Още за „Началото” ни Вселената.

[Ани]

I - 2.4.1.2. Още за „Началото” ни Вселената.

От друга страна в средата на XX век, например Голд, Бонди, Хойл и Нарликар представят серии от теории за стационарния космос, в които се застъпва възгледът, че вселената винаги е съществувала, а материята се създава непрекъснато, за да се поддържа плътността на разширяващата се Вселена. Скоростта на създаване на нужната материя е невероятно малка - „един атом на кубически метър за 10 милиарда години!” [5].

Това означава, че „няма истинска възможност тази теория да бъде проверена чрез наблюдения” в рамките на нормалните измерения на времето от жителите на планетата Земя. А Бог непрекъснато свидетелства за своето управление на създадената от Него Вселена - локално и глобално с Природните явления и чрез фината настройка на Вселената. Това го обясняват (ако не може да се счита, че го доказват) българският физик академик Божидар Палюшев [4а] и английския професор Д-р Джон Ленокс [6], и двамата преподаватели по философия на науката съответно в Лондон и Оксфорд.

Според академик Палюшев, „от гледна точка на типологични съображения могат да се изведат някои конкретни частни диференциални уравнения, описващи възможния вид на космологичния член в уравненията на Айнщайн от общата теория на относителността (ОТО). Но този космологичен член не се разглежда като константа, а като функция на мястото в пространство-времето и на метриката му. Полученият по този начин вид на космологичния член може да се използва за получаване на различни класове решения на уравнения на Айнщайн в ОТО за глобално или местно управление на природните явления. Това съответства на влиянието на т. нар. в математиката начални и крайни условия за решение на уравнения. Едно такова уравнение (37) Божидар Палюшев е посочил в [4а], стр. 510, в което космологичният член се разглежда като функция на мястото „х“ и на метриката ,,g” на пространството от вида ламбда λ (х, g). В посоченото уравнение (37) фигурира и тензорен оператор G, чиято форма се определя също от топологичните особености на пространството. Според физика Палюшев уравнение (37) показва в явен вид свободата на Твореца да изменя по свое желание вида на космологичния член λ (х, g), с което Той (Бог) може да управлява глобално и покаяно Собственото Си Творение - Вселената и Природните явления. В опит за критика към българския физик, негов колега е споменал, че „уравнение (37) му напомняло уравнението на Уилър - Де Уит от космологията” [4а], стр. 511.

Б. Палюшев разкрива възможността за влияние върху глобалната и локални физическа структура на материалната вселена чрез ефективна промяна в структурата на физическия вакуум, посредством влиянието на информационното торсионно поле (виж за невероятните свойства на торсионните полета на стр. 44-50) и което се описва с влиянието върху космологичния член в уравнения от общата теория на относителността на Айнщайн.

Според Б. Палюшев добавянето на космологичния член е всъщност е най-голямото достижение на Айнщайн, предугадил десетилетия напред появата на новата линия (направление) в научното познание, която представлява най-радикалната промяна в историята му, надхвърляща мащаба на промяната на възгледите ни, произтичащи от самите теории на относителността.

Въпросното влияние върху космопогичния член е описано с помощта на уравнение (37), „изведено в рамките на осем аксиоми на коригирания вариант на теорията на торсионните полета” [4а]. Най-важният извод от този вариант, описан в [4а] с, че торсионното взаимодействие е израз на специфична форма на физичното поде, което пренася информация от особен тип без осезателното присъствие на измерима в опита енергия. Това уравнение разкрива фактически една реална възможност Творецът да въздейства върху физическия свят посредством Словото Си (информационен торсионен сигнал), т.е. посредством информацията, заложена от Него в торсионното поле, което ние не познаваме по принцип.

Оказва се, че в коригирания вариант на теорията на торсионните полета нестационарността на вселената се свежда не само до нейното динамично разширение, но също така и до възможността ги да промени радикал но своята структура чрез взаимодействието от страна на външен за нея фактор - Словото на Бога като торсионен сигнал. Това е едно НАУЧНО ПОТВЪРЖДЕНИЕ на казаното в БИБЛИЯТА, Новият Завет, Светото Евангелие от Йоан, 1:1-3: „В началото бе Словото; ... Бог е източникът на информационния торсионен сигнал, с който Той може да управлява, да видоизменя Творението Си. Човешкият разум обаче не е в състояние да разкрие смисъла на информацията, заложена в торсионното поле което Бог създава чрез Словото Си, нито да разкрие как тази информация влияе върху Творението чрез видоизменението на космологичния член от уравнение (37) в [4а]. И това е така, защото за да получи някакво точно решение на това уравнение, човек трябва да познава граничните (начални и крайни) условия, които се определят всъщност от Самия Творец чрез Словото на Бога. По този начин реалната „Вселена” придобива вида на „интелигентно моделиране”, която се пише с главна буква „В”.

Д-р Ленокс коментира в [6] следното:

„Никои учени твърдят, че ние не бива да търсим причина за началото на Вселената, тъй като такава (т.е. причина) няма”. Но дори и атеистичният диалектически материализъм е приел, че няма следствие без причина. Тяхното твърдение се основава на възгледа, че „тъй като всяка верига от разсъждения трябва да започне отнякъде, бихме могли и да започнем със съществуването на вселената”. Но този възглед или мироглед е разновидност на току що (по-горе) споменатата теория за стационарния космос, за която бе пояснено, че не може да бъде проверена чрез наблюдения - основен метод на изследване, използван от светската наука.

А цитираният (в [6]) (от Д-р Джон Ленокс) Е. Тритън [80] пише: „Нашата вселена е просто едно от нещата, които от време на време се случват”.

Към оценката на Д-р Ленокс, че такова твърдение не звучи достатъчно научно, може да се добави следното: Според диалектическия материализъм „случайност е това, което може да се случи, но може и да не се случи“, т.е. това е вероятност, която съгласно едноименната теория (на вероятностите) в математиката заема стойности между 0 и 1 (нула и единица) P{t} = 0-:-1 или между нула и 100%. Следователно, наличието на елемента случайност, респективно вероятност, е самоопровержение на този възглед, противоречаща сама на себе си идея, защото няма никакво детерминира не (определение, гаранция) за твърдения, свързани със случайност. Д-р Джон Ленокс и философът Кийт Уорд намират също за твърде странно „да мислим, че има причина за всичко, освен за това най-важно от всички неща - съществуването на самата Вселена“.

А по повод на възгледа на Питър Аткинс за самоорганизация на време пространството във Вселената Д-р Ленокс обяснява: Аткинс не приема хипотезата за Бог като причина - като Творец на Вселената. Аткинс нарича самоорганизацията на времепространството „космически връзки за обувки”, като я свързва с противоречащата сама на себе си идея за човек, който се опитва да се изправи, като се дърпа за връзките на обувките си.

И относно тази хипотеза на Питър Аткинс философът Кийт Уорд от Оксфорд заключва: „Между хипотезата за Бог и хипотезата за „космически връзки за обувки” няма конкуренция. ... - които се опитват да се издърпат за връзките на обувките си, са завинаги обречени на неуспех“

Д-р Джон Ленокс отбелязва също:

„Нито вселените, нито сладкишът на леля Матилда се самосъздават или обясняват”.

„Науката не може да отговори на въпроса защо има Вселена”.

На този въпрос може да отговори най-добре нейният Създател. И този отговор сдаден чрез Библията, Старият завет, първата книга на Мойсей „Битие”, глава 1 и 2.

Според Д-р Джон Ленокс има твърдения, на които можем само да се чудим. Например, че „теорията или законите извикват нещо в съществуване”. Законите, които ние откриваме, сами по себе си не могат да предизвикат нищо. В света, в който аз живея, простият аритметичен закон, че 1+1 = 2, сам по себе си никога не е сътворил нещо и със сигурност никога не е добавил пари в банковата ми сметка. Ако аз сам никога не внеса пари в банката (причината за да има пари в банковата сметка) и просто оставя законите на аритметиката да произведат пари в сметката ми, ще си остана банкрутирал до края на живота си (следствието - няма пари в банковата сметка).

Има известна ирония в някои исторически факти по отношение на мирогледа на хората за развитието на светската наука [6]:

- през XVI век някои хора - теисти са се съпротивлявали на напредъка в науката, защото е изглеждало, че нейното развитие застрашава вярата в Бога;

- през XX век някои научни идеи за начало срещат съпротива на а т е и с т и, понеже заплашваш да подкрепят вярата в Бога.

Нека се спомене още веднъж, че НЯКОИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ И ИЗРАЗЯВАТ НЕ САМО НАУЧНИ, А И ЛИЧНИ УБЕЖДЕНИЯ И СВЕТОГЛЕД, КОИТО ПРОТИВОРЕЧАТ НА ДРУГИ ТАКИВА.

Например в някои светски науки има противоречиви твърдения, поради факта, че познанието е ограничено.

Може би затова Д-р Джон Ленокс казва, че „науката винаги е до известна степен приблизителна” [6], с.28.

Но Учителят Петър Дънов - Beinsa Douno е казал, че „в противоречията се крие нещо велико”.

С противоречията ограниченото познание непрекъснато се коригира, попълва, тъй като то се придобива с много труд и пот в сравнение с неограниченото знание на Божествената наука, респективно на Бога.

За тази противоречивост на светски науки любознателният читател може да прочете например в книгите „Творил ли е Бог с еволюция?“ с дълбока аргументация на професор Д-р инж. Вернер Гит от Германия [5] и „Погребала ли е науката Бога?” на професор Д-р по философия от Оксфордския университет Джон Ленокс [6], където има „критичен анализ на съвременни мисловни схеми” на твърдения на светска наука и теология, натурализъм (сроден с материализма) и теизъм.

Тук само ще се спомене отново, че отговорът на тези въпроси - заглавия на интересни книги е „не”.

В ранните времена на съвременната наука учени като немския астроном Кеплер (1571-1630), английските физици Ню то и (1642-1727) и Максуел (1831-1879) са вярвали в разумния Бог - Творец, чийто замисъл е Космосът (Вселената).

В някои пови направления на съвременните науки тази вяра на учени е вече като убеденост [4] и [12], защото има факти (процеси, явления и събития), които говорят за съществуването на Твореца.