Предговор

[Ани]

ПРЕДГОВОР

Човек, докато е жив, трябва да се учи и нравствено усъвършенствува, и неговото усърдие тук, на земята, да няма граници. Какво му готви бъдещето, той почти не знае, миналото смътно познава и донякъде настоящето. Мъчи се той да отгадае какво ще стане след един век, но съзира, че не е по силите му да предвиди далечните съдбини. При все това, човек трябва да се стреми да разсее мрака, що покрива хоризонта, ако не иска да стане жертва на изненади. За да може човек да проживее добре живота си, трябва да знае какво е длъжен да прави и какво да не прави. За да може да живее така, той трябва да разбира, какво представлява той самият и какъв е светът, който обитава.

А на това са ни учили мъдри хора от всички народи в света, дълбоко познание и откровение можем да почерпим от браминската, будистката, санскритската, конфуцианската книжнина, Библията, Евангелието, от религиите и от всички нови мислители и учени от нашата планета.

С тази книга искам да обърна вниманието на читателя върху същността на духовното учение за целта и смисъла на човешкия живот, което великите Учители на човечеството са донесли за хората като скъп дар от Бога, за да ги повдигнат към ония висоти, където е предназначението на човека. Всички те са заявявали, че не учат свое учение. Пророците започваха своите слова с израза: „Така говори Господ“. А Исус Христос заяви: „Учението, което Аз уча, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил“. Това е учението на великата Бяла Ложа на Всемирното Бяло Братство, глава на което е Христос. Към това Братство принадлежат всички мирови Учители, основателите на религии и някои от големите философи, поети и учени мъже. Учението на великите Учители в своята езотерическа част е тъждествено. Съществуват несъществени различия само във външните форми и образност, приспособени според степента на развитието на тези, за които е било дадено.

И докато хората, споделящи представите, според които човек прилича на запалена свещ, която гори и догаря, не виждат никаква цел и смисъл в човешкия живот, хората на духовния мироглед са направили живота си подвиг за осъществяване на неговата цел. Те гледат на тялото като на инструмент на духа - така цигуларят си служи със своята цигулка.

Мнозина със здрав разум казват: човекът трябва за узнае отде е дошла душата му, за какво е дошла и де ще отиде след смъртта на тялото. Сократовият апел към човека: „Познай себе си!“ (и то не като тяло, а като дух и душа) не е нито пръв, нито ще бъде последен. И докато философите от агностическата школа, начело с Хербърт Спенсер и Дюбоа Раймонд заявяват, че човек е обречен на вечно незнание върху основните въпроси на живота, много философи гностици, пророци, светии и мирови Учители освен че твърдят противното, но са посочили и методите, чрез които човек може да достигне това познание - чрез усъвършенствуване и развитие на нови познавателни сетива и способности у себе си, за което безспорно се изиска време и много усилия.

Великите Учители на човечеството, пророци и светии, като пратеници на Небето, са донесли на нашата земя, както Прометей дари на хората огъня, отломки от онова велико и обширно знание, което се преподава в небесните университети, за да се подтикне човечеството чрез него към съществени завоевания по пътя на еволюцията на човешката душа, на човешките общежития, на човешката култура.

Според учението на тези Учители човек е семе, родено от Великото дърво на живота (Бог), което съдържа в себе си в латентно състояние всички сили и качества на своя родител. Както орехите се раждат и отронват от многоклонатото орехово дърво, както желъдите падат от вековния дъб в земята и при благоприятни условия за растеж (почва, влага, топлина и светлина, след десетки години, етап след етап) стават пълен образ и подобие на своя родител, така човешката душа има своето предопределение за вечността. Човекът, за да достигне пълния разцвет на своите сили, е преминал през много фази, през много етапи, постепенно е развивал силите и дарбите си от положението на дивак до съвършен човек (гений по ум, светия по сърце, герой по воля).

А че разумният, истинският човек е Божествено семе, син Божи, явствува от следните цитати от Библията:

„След това рече Бог: да сътворим разумния човек по Наш образ и по Наше подобие.“ (Битие 1:27)

„Богове сте вий и синове на Всевишния сте всички.“ (Псалом 82:6; Ев. от Йоана 10:34 - 36)

„Образът“ е човекът - семе (физическият), а „подобието“ е разумният (истинският) човек в разцвета на своите сили. Божият план - да създаде човека по образ и подобие Свое, не е бил осъществен веднага. Бог е създал човека само по образ Свой, а човекът е оставен да придобие подобието Божие в себе си в процеса на дълга еволюция, в много последователни прераждания на земята (а след това и на други планети и слънца), където при различни условия на живот, той ще разкрива различните страни на своята богата на сили, знание и дарби Божествена същина. Във всеки нов живот той ще продължава своето дело.

За да развие своите заложби, човекът ще измине един много дълъг път на еволюиране към „върха“, към най-горните стъпала на „стълбата“. Пътят върви по спирала, която обикаля върха - път с най-малък наклон, но изискващ много сили и постоянни усилия.

За да се изкачи душата на истинския човек към върха, по Корана му трябват 70 000 години, а по Будизма -510 прераждания. Еволюцията на човечеството е направлявана и коригирана от изпращани от небето за въплъщение духове от ранга на Мировите Учители, които под различна форма са упражнявали своето водачество. Едни от тях са били царе, други - велики държавници, трети - философи, основатели на школи, но най-често те са се проявявали като проповедници сред народа. Такива Мирови Учители са Мойсей, Рама, Кришна, Зороастър, Орфей, Платон, Питагор, Сократ, Буда, пророците Исая, Иеремия, Мохамед, Беинса Дуно и много други. Такива великани, имената на които се вписват със златни букви в писаните и неписаните страници на човешката история, е имало през всички векове и между всички по-големи народи. Има ги и днес. Те обикновено са основавали тайни школи, в които са преподавали на по-напредналите свои ученици знания и правила, чрез които да ускорят своето развитие, и са им откривали отломки от великото тайно знание, за да владеят закони и сили, чрез които да помагат на болни, да укротяват природни стихии, да се излъчват из тялото си и да странствуват съзнателно, където пожелаят, или където ги зове някаква нужда (виж I Поел. към Коринт. 5:4). Думата ни е за така наречените „посвещения“, въпрос, който само мимоходом споменаваме. Добилите посвещения са помощници на Учителя, които той е подпомогнал да се облекат в по-голяма морална чистота, да добият по-дълбоко знание и да получат магическия жезъл, за да може той и с тяхна подкрепа, успешно да извърши мисията, с която е бил натоварен.

Новият човек, който иска да стане ученик на Миров Учител трябва строго да спазва следните правила:

Да престане да върши зло.

Да убие скверните си желания и пороци.

Да задуши завинаги греховете си.

Да се освободи напълно от амбицията за власт, защото тя ще го погуби.

От тази гледна точка мъдрата книга е едно истинско съкровище, в което, след като надникне читателят, силно се надявам, че ще пожелае да стане по-добър, по-мъдър и по-здрав.

Ние усещаме на всяка крачка нужда от верен и мъдър приятел, а такъв приятел, надявам се да бъде тази книга, защото когато и да се обърнем към него, той ще ни помогне с полезен съвет, с мъдро назидание или с вярно правило; с други думи ще имаме пред себе си една постоянна пътеводна светлина. Тази светлина ни пращат великите Учители и мъдреци.

И всичко това ни се дава със скромност, присъща на мъдростта, без да се наранява нашето самолюбие и без да се излага на страдание нашата гордост.

Една ръка се дига да ни покаже правия път, по който трябва да вървим и като изпълним своята длъжност, изчезва, без да чака от нас хвала или благодарност.

Следователно тази книга е подобна на духовно огледало, в което, оглеждайки се, всеки читател ще види доброто в себе си и ще гледа да го умножи и да се освободи от всичко отрицателно, което намери в себе си.

И затова по своето съдържание тя не е нито роман, нито повест, а един оживителен извор на всичко добро и благородно, което краси човека. Тя трябва да се чете бавно и с размишление, насаме или заедно с идейно издигнати приятели, които искат да бъдат полезни не само на себе си и на своя народ, но и на цялото човечество, към което принадлежат, за да има право всеки от тях да се нарича нов, истински човек.

В заключение ще кажа, че целта на тази книга е да подкрепи истинския човек на кръстопътя на живота, да му помогне да открие скритите в себе си сили и да го убеди да не се лута из мъглата на миналото, нито да се отдава на мечти за бъдещето, а да извлича полезен урок от всяка минута. Целта на този труд е да покаже човеку, че не трябва да чака благоприятен момент, но да го създаде и затова съзнателно отстраних от книгата си всичко, което може да поведе човека към скептицизъм, отчаяние или песимизъм и предпочетох това, което внушава само добри чувства и желание да станем един ден и ние нови, истински човеци.

П. И. Димков