Изповед и новораждане

[Ани]

ИЗПОВЕД (ПОКАЯНИЕ) И НОВОРАЖДАНЕ

I. ПОКАЯНИЕТО е искрено признание и открито изразено съжаление за извършен грях или престъпление.

За да разберем неговата същност, какво се цели с него и на кого може да бъде проповядвано, ще дадем няколко примера от Новия Завет. Исус Христос в притчи представя два образеца на покаяние: в лицето на митаря и в лицето на блудния син. С това Той ни даде психологическата основа на покаянието.

У митаря е подчертано дълбокото му съзнание за греховност и смирената му молитва: Господ да му помогне да излезе от това състояние.

Блудният син, като вкусва от горчивия резултат на своето безумие, започва да търси изход от угнетителното състояние, в което се намира и го открива, завръщайки се в бащиния дом. И той със смирение („Приеми ме като един от твоите слуги“) и готовност изповядва греха си („Съгреших и пред небето, и пред тебе“). И какъв е резултатът? Той е облечен в „най-добрата премяна“, дават му обувки и пръстен. Нозете са емблема на добродетелта (те вече не са боси), а ръцете — на правдата (те са вече украсени). Пръстенът при това е белег на власт. Бащата дава външен израз на своята радост - събира се на тържествена трапеза със своите приятели. (Тази форма на радост символизира новото доверие, с което се ползува покаялият се пред небето.)

„И Исус проповядваше благочестието на Царството Божие и казваше: времето се изпълни и приближи Царството Божие. Покайте се и вярвайте в благовестието.“ (Марко 1:14-15) Покаянието и вярата са тясно свързани. Истинското покаяние е предшествувано от размисъл, от осъзнаване на греховното състояние и от разкаяние, т.е. от скръб, от душевна мъка. Но ако спрем дотук, ако това разкаяние не се развие в едно дълбоко желание да излезем от това състояние на греховност като сторим всичко, за да го изкупим („плодове достойни на покаяние“), процесът не е завършен и може да завърши с отчаяние.

Изповедта и покаянието облекчават съвестта на грешника и му дават надежда, че следвайки занапред Господните заповеди, той ще може да получи помилване и опрощение на греховете. Затова „не си правете илюзии“. Бог не може да бъде излъган: това, което човек е посял, това ще пожъне.

Изповедта на греховете е от значение при покаянието, при условие, че бъде направено от благочестив свещеник, който може да схване състоянието на покаяника и да го упъти как може да се справи със своите слабости, как може да се освободи от гнета на закона на плътта, който у различните хора се проявява в различни нюанси. Нали така правим и когато сме болни — търсим компетентен лекар.

На имащия склонност бакалин да мами, изповедникът ще препоръча всякога да дава малко в повече и да прави благодеяния, за да се претъпи неговия егоизъм и да свикне да дава от себе си. Защото, за да се освободим от дадена слабост, не трябва да се борим с нея, а да потърсим нейния антипод — добродетел и нея да развиваме. Греховете и слабостите са нощни сенки, хвърлени при месечина. Те изчезват с изгряването на слънцето. Който обича да лъже, ще се упражнява да говори истината; егоистът ще култивира в себе си закона за жертвата с даване и щедрост.

Как в отсъствие на свещеник религиозният човек може да се изповяда сам пред Бога? В Талмуда е дадено следното правило: намери си тихо и скрито местенце (за предпочитане при някоя рекичка) седни, успокой се, съсредоточи се и смирено си прочети молитвата (за християнина най-добре „Отче наш“). Ето и самата Господня молитва „Отче наш“:

„Отче наш, Който си на небето, да се свети Името Твое, да дойде Царството Твое, да бъде Волята Твоя, както на небето, така и на земята; хлябът наш насъщен, който ни даваш всеки ден, дай ни го и днес; и прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и когато сме в изкушение, избави ни от лукавия, защото е Твое Царството и Силата и Славата във вековете.

Амин“

След това започни със съкрушено сърце да си изказваш греховете, като след всеки един, хвърляй в рекичката по едно камъче с думите: „Моля Ти се, Господи, прости ми го“. И накрая завърши пак с молитвата „Отче наш“.

Не се храни със злоба, не се разпалвай с виното на невъздържанието, пази се от лъжа, от лоши думи и от нечисти мисли. Ето какъв пост е угоден на Бога. Нека постят очите ти, ушите ти, езикът ти, ръцете ти, защото всички са съгрешили. От поста изсъхва блатото на греха, страстите отслабват, сладострастието изчезва. Постът, употребяван разумно, усмирява, какъвто и да е бил бунтът на плътта. От нашите грехове се поболяваме, чрез покаянието се лекуваме; но покаяние без пост не принася никаква полза. (По Златоуст)

„Нашите медици рядко се домогват до истината, че много болести произлизат от неразкаяние за греховете. Грехът изсушава жизнените сокове у човека. И обратно, в разкаянието и прошението се крие причината на много чудесни изцеления, засвидетелствувани от учени хора. Във всеки случай дарът на изцелението и способността да се извиква разкаяние са в тясна вътрешна връзка.“

Хилти

„Каква е ползата, ако измъчваме тялото си с въздържание, а сърцето ни е пълно с гордост? Нима можем да се похвалим, ако сме бледи от пост, а сме пълни със завист? Въздържанието и изнуряването на плътта са само тогава добри и спасителни, когато сърцето е свободно от грях.“

Исидор

„Не се срамувай да изповядаш греховете си; не задържай течението на реката.“

Сирах

II. НОВОРАЖДАНЕ. Христос казва: „Никодиме, истина, истина ти казвам, че ако не се роди някой наново, не може да види Царството Божие. Ако не се роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие“. (Йоан 3:3-5)

„Да се съблечете от вехтия човек, от предишното си поведение, което даваше ход на прелъстителните похоти; и да се подновявате в духа на вашия ум. И да се облечете в новия човек, създаденият по образеца на Бога — в правда и святост, хармониращ с истината.“ (Ефисяном 4:22-24)

„Ако се не родите изново, няма да видите царството Божие.“ Това е бъдещето на човечеството. Ако се не роди човек изново, той е осъден на смърт. Старите алхимици са изследвали закона за подмладяването. И сегашните учени изучават туй подмладяване и казват: „Човек може да се роди изново“. Туй раждане е съзнателно. То не е раждане на забрава. При това раждане човек съвършено изменя своето естество. Той забравя всичко старо, съзнателно минава от едно състояние в друго и започва новия живот. Тогава той влиза във връзка с всички живи сили на природата и животът му вече няма да бъде една тя-жест, но едно благо. Обаче, докато дойде до това новораж-дане, той ще мине през такива тежки състояния, каквито човешкият ум не може да схване. Представете си, че вие се намирате в положението на Христа, закован сте на кръста. Какво ще бъде разрешението на вашия въпрос? Да виждаш делото, всичко това разрушено, учениците ви избягали и при вас идват римските войници и ви заобикалят. Ще кажете: „Всичко е свършено!“ Не, не, тази възвишена душа знае, че в света има един жив закон, че не е всичко изгубено. И от този момент започва силата на християнството, но тази сила седеше в самия Христос, а не във външните условия. Всички души трябва да имат тази мощна сила. И аз ви казвам, че онзи, който трябва да се роди изново, не трябва да поставя своето упование на една фалшива почва.“

„Следователно един от важните въпроси, до които човек трябва да дойде, е следният: може ли човек да се роди сам? Самораждането е велика наука. Когато човек сам се роди, тогава ще разбере какво нещо е раждането, тогава ще разбере смисъла на живота. Очаквате ли други да ви раждат, вашата работа няма да върви добре. Очаквате ли на майка си и на баща си те да ви родят, вие ще бъдете в положението на дърво, което всеки може да отсече. За какво ще употребите едно отсечено дърво? Отсеченото дърво се употребява за дъски, за греди, които влизат в строежа на човешките къщи. Тъй щото, докато сам не се роди, човек не може да говори за раждането. Докато не се слее с Битието, човек не може да говори за любовта. Общението между две души, между двама млади, не е още любов. Любовта подразбира преминаване на великата разумна енергия на Битието от едно състояние в друго.“

„Като говорим за любовта като велик космически процес, имаме пред вид онази любов, която ражда живота. Само новороденият, само онзи, който сам се е родил, разбира тази любов. Новораждането е процес на новата култура. Значи само новородилите се хора, само хората на шестата раса ще разбират и прилагат любовта. Хората на шестата раса са хора на свободата, на безсмъртието. Те са носители на Божественото в света, в което няма измяна, нито промяна. И тъй, стремете се към онази любов, която носи истинско знание, истинска свобода на човека. Докато дойде до тази любов, човек ще говори за знание, а ще проявява невежество; ще говори за свобода, а ще проявява насилие. Който прилага насилието, той мисли, че нещата стават по механически начин. В механическите действия няма развитие, а проявите на любовта подразбират развитие. Дето любовта присъствува, там има растене и развитие. Да забиеш един гвоздей, това е механически процес, в който няма никакво развитие. Със забиване на гвоздеи нищо не се постига.“

Беинса Дуно