Jump to content

Петър Дънов и Родопа планина. Зоя Начева


Recommended Posts

ПЕТЪР ДЪНОВ И РОДОПА ПЛАНИНА

Хроника за Дъновския род

Зоя НАЧЕВА

Учителят Дънов остави безспорно трайна и дълбока бразда в българския културен и мистично-религиозен живот, създаде школа и го последваха хиляди от цял свят. Но на малцина е известно, че името му е свързано и произлиза от стария устовски Дъновски род. В публикации на редица изследователи от Смолянския край като Анастас Примовски, Анастас Саламбашев, Христо Гиневски, както и на проф. Петър Ников - виден изследовател на църковно-религиозните борби, на “Известия на Варненското археологическо дружество” и др. този факт е в различна степен отразен като преобладаващо е засегнат Варненския период от живота на бащата на Петър Дънов - Константин Дъновски, тъй като запазените сведения за живота на фамилията в Устово са твърде оскъдни. Но това е разбираемо като се има предвид, че след преместването на семейството във Варненския край, в Устово остава само женската челяд от рода, която приема съпружеските си фамилии и така името Дъновски изчезва от тукашните регистри.

От публикуваната в сп. “Духовна култура” (София, 1920 г., год.1, кн. 1 и 2, стр. 114-133) статия на д-р Петър Ников става ясно, че Константин Дъновски е роден на 20 август 1830 г. в Овчарската махала на Устово (дн. квартал на гр. Смолян).

Pamporov_001.jpg?fbclid=IwAR13yxPI3jKBzl

Бащата на Константин Дъновски - Доньо, е преселник от Северозападна Македония (от областта Полог). След завладяването на Албания от турците през 1478-79 г. много албанци се преселват на север. Една част от тях идва в Родопите (Ахъчелебийска околия). С тези бегълци идва и бащата на Константин Дъновски - Доньо. Той имал брат на име Димен, който бил поп в маданските села със седалище Яневска махала. По време на потурчването (около 1710 г.) поп Димен бяга със семейството си и своя малък брат Доньо в Устово. По-късно Доньо се оженва за девойка от Устово. От брака им се ражда момче - Константин Дъновски. Майката е от прочутия овчарски Забилски род. С признателност самият той пише по-късно за нея, че именно тя е спомогнала за неговото духовно израстване и склонността му към мистиката и окултното знание.

Малкият Константин Дъновски учи първоначално в килийното училище при църквата “Св. Никола”. После родителите му го изпращат да учи в Пловдив в гръцко училище, а след това продължава в Пазарджик при известния български учител Никифор х. Константинов Мудрон. Получава добро за времето образование, владее турски и гръцки език, църковно песнопеене и др.

Едва 17-годишен става учител в устовското килийно училище, където успоредно с преподаването на гръцки език постепенно въвежда и български език. Реакцията на гръцките духовни власти не закъснява и той е принуден да се премести в Горно Райково. Там също не остава за дълго. Преследванията и заплахите от страна на гръкоманите принуждават родителите му да го изпратят при неговия вуйчо Йоргаки Забилев, установил се 3-4 години преди това във Варна като първи българин бакърджия (медникар), със свой собствен дюкян. Така при едно свое пътуване до Устово на 17 дек. 1847 г. той отвежда със себе си младия Константин, който напуска родното място, за да свърже съдбата си с Варненския край.

През 1854 г. Константин Дъновски предприема пътуване до Атон в Света гора през Солун. Във фонда на Петър Пампоров в Държавен архив - Смолян, е съхранено “Едно откровение в Солунската черква Св. Димитрий, дадено на отца Константина Дъновски през юношеството му в гр, Солун, на 10 април 1854 г.”1)

От него става ясно, че там той среща един стар свещеник, който му предава това откровение. Тази необикновена среща става след като неочаквано бил спасен от явна смърт. Поради повреда в парахода Константин заедно с още десетина души пада в морето. Една част загиват, а той е сред спасилите се от бедствието. Затова приема откровението като знамение. Старият свещеник се обръща към него с думите: "...Драгий ми синко, ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, а от начина на вярата в Исуса Христа. И не мисли, че всички ония, които са и колкото са в Света гора, че са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мирът... Заради това, послушай съвета ми: да си идеш там на мястото, гдето ти е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, прагът на чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залогът, който ще ти връча и ще бъде за уверение като от Бога.. ”

Тези слова той приема като едно откровение, което му определя и неговото бъдещо призвание - да се завърне в отечеството си и “да се отдаде на служение на своя народ чрез служението на Всевишнего Бога.”

На връщане от Солун поради започването на Кримската война (1853-1856 г.) заминава за Балчик. Там престоява две години, след което се завръща в Хадьрджа (Николаевка).

През 1857 г. е ръкоположен от Варненския митрополит Порфирий за свещеник в село Николаевка, като преди това още като учител се оженва за дъщерята на Атанас Чорбаджи - Добра. Скоро е повикан за свещеник във варненската църква “Св. Богородица” и оттук нататък трайно свързва името си с пробуждането и възраждането на българския дух в този край. Влиза в контакт с будни влиятелни българи и започва да въвежда българския език в църквата, нещо нечувано в тази крепост на елинизма.

На 14 февруари 1865 г. отслужва първата божествена служба на славянски език в църквата “Св. Архангел Михаил”. Константин Дъновски скъсва напълно с гръцката Цариградска патриаршия и се присъединява към провъзгласената от Иларион Макриополски самостойна Българска народна църква. В негово лице варненските българи се сдобиват със свой български свещеник, а по този начин и със своя църковна община, което ги обособява като самостоятелна национална единица и вътрешно свободен народ.2)

По време на Руско-турската война 1877/78 г. Константин Дъновски се намира 7 месеца в затвора като опасен елемент.

Връща се за известно време в родния край, но в Устово по това време е нямало място за свещеник, поради което служи известно време в Карлуково (дн.Славеино) и в Горно Дерекьой (дн. Момчиловци). След като не успява да се устрои на постоянно място в Устово, се връща отново във Варна.

Pamporov_002.jpg?fbclid=IwAR13yxPI3jKBzl

След освобождението свещеник Константин Дъновски изпълнява енорийска служба в епархията до 1898 г., когато е пенсиониран. Умира на 13 ноември 1918 г.

От брака на Константин Дъновски с Добра Атанасова се раждат три деца: двама сина - Атанас и Петър, и една дъщеря - Мария. Атанас става военен и умира в София през 1918 г. като полковник.

Петър Константинов Дъновски се ражда на 11 юли (ст.стил) 1864 г. в с. Николаевка, Варненско, където по това време живеят семейство Константин и Добра Дъновски.

Първоначално малкият Петър учи при баща си, а през 1872 г. постъпва в основното българско училище, което е открито на 11 май 1860 г. След Освобождението учи в петокласната мъжка гимназия във Варна. След това завършва на 25 юли 1886 г. Американското научно богословско училище в гр. Свищов. Отива в село Хотанца, Русенско, и учителства в местното училище две години. През м. август 1888 г. заминава за Америка и там се записва в подготвителния семинар по теология към факултета в Ню Джърси, щата Медисън, където изучава английски език и теология. На 15 октомври 1890 г. завършва семинара и се прехвърля като редовен студент във факултета по теология в Бостън (1891-1893 г.). На 7 юни 1893 г. се дипломира. През учебната 1893 -1894 г. се записва да следва едногодишен курс по медицина и го завършва на 3 февр. 1894 г.

В Америка Петър Дънов се запознава с окултните науки и оттук започва неговото духовно израстване. По това време там теософското общество е в своя разцвет (основано е през 1875 г.). Многостранните му търсения на познания в различни области дават възможност да получи знания и в областта на редица науки като френология, хиромантия, хирология, физиогномия.

Pamporov_003.jpg?fbclid=IwAR13yxPI3jKBzl

След като се запознава с окултните учения, Петър Дънов се завръща в България през 1895 г. на 31 годишна възраст. През 1896 г. издава книжката “Наука и възпитание”. В нея той излага своята духовна програма. Счита, че науката и възпитанието са двата основни метода, чрез които предстои да се извърши великата духовна реформа в умовете и сърцата на хората. Само чрез наука умът може да се разшири, а чрез възпитание сърцето може да остане чисто. Новата епоха, която иде, се нуждае от хора е широки умове и чисти сърца, готови да схванат новите идеи и да ги следват.3) До 1900 г. Петър Дънов живее в уединение и се отдава на дълбоки размишления. В резултат на тази своя работа във вътрешен план получава посвещение и приема духовното име Бениса Дуно.

На 6 април 1900 г. призовава своите ученици на среща във Варна. Първоначално това са Пеню Киров и Тодор Стоименов от Бургас и д-р Миркович от Сливен.

От 1901 г. Петър Дънов започва в продължение на 12 години да обикаля цялата страна. Изнася множество беседи и лекции, неуморно събужда и подготвя своите последователи от цялата страна. По време на тези обиколки той изследва българите като френологическа форма, за да проследи развитието на усвоените вложени възможности, докъде те са йерархирали на този етап.

През 1904 г. Дънов се преселва в София, където са и част от неговите последователи. Съборите постепенно прерастват в ежеседмично посещение на приятелите в къщата на ул.’’Опълченска” 66. Това е домът на Петко Гумнеров, където Дънов отсяда. Започва да изнася слова през отворения прозорец на стаята. Основават “Изгрева” и заживяват в него като приемат вегетарианството, законите за прераждането и кармата, слушат редовно беседите на Учителя. През 1918 г. основават Бялото Братство като издигат идеята за новия човек и за новата култура. Започват издаването на сп. “Житно зърно”, което продължава да излиза и след смъртта на Дънов с главен редактор Боян Боев. През 1922/23 г. на ул. “Оборище” 14 се построява салон, където Дънов изнася беседи до 1926/27 г., след което е построен салона на “Изгрева” - 1927 г. и беседите продължават в него. През 1922 г. се открива Окултната Школа с лекции пред две групи - общ клас и младежки клас. В нея изнася 7500 беседи пред своите последователи. Учителят Дънов завършва земния си път на 27 декември 1944 г. в София.

Pamporov_004.jpg?fbclid=IwAR13yxPI3jKBzl

Редът в природата според Петър Дънов има своето равновесие от трите закона - закон за гравитацията, който определя и развива материята; закон за мисълта, който развива ума до точката на съвършенство; и закон за “биоса” - живота на душата, който пък е въпрос на духовното присъствие във висшите и нисшите полета. В нисшите полета човек може осезаемо да не прилага будността на Духа, но не може без неговото присъствие, ако иска да се осъществява. Дори и най-обикновеното цвете проявява своя “биос”. От този Божи план се развива цялата Природа. Човекът в този план е воден от еволюцията като закон за цел от нисшето към висшето, за да осъществи основната тенденция - сътвореното от Бога да живее у Бога4).

Целият този еволюционен процес винаги ще бъде съпровождан от основните тенденции - закона за Правдата, закона за Любовта, закона за Мъдростта, закона за Истината. А до каква степен осъществяваме тези закони е вече въпрос на еволюционен етап. Важното е, че човекът и природата никога не са лишени от тези направления. Ако истината я няма като изказ в природата, то я има като пулсация. Проявата на любов може да се види както в растенията, така и в животинския свят. Нищо в природата не е лишено от нито един от основните принципи. Има ги навсякъде в света, но те като предназначение за самосъзнание се носят от човека. Затова е видимо присъствието на един общ закон, наречен Братство. Това повелява и Дънов на своите ученици: “Създайте помежду си братство на съприкосновението - от инстинктивното до съзнатото”.

Материята се превръща в енергия според физиците; енергията преминава в светлина; светлината се кондензира в мисъл; мисълта преминава в любов; любовта е един плод на Духа; Духът - проява на Твореца. Това е схемата, която Петър Дънов дава и част от нея вече се доказва от достиженията на съвременната физика и психология, което свидетелства за реалността на мисълта и нейния двигател Духа5).

Излъчванията, които Великото Всемирно Братство дава, според тезата на Дънов, се проектират в човека в четири лъча - светлина, живот, любов и свобода. Лъчът светлина действа в ума с пулсация той да намери пътя; животът - в душата, за да се постигне целта; любовта - в сърцето, за да обедини живота. И накрая - свободата действа в Духа, за да концентрира силите. Тези четири лъча създават зародиша на Шестата коренна раса. Усвоявайки и прилагайки ги в живота, според Дънов, ще живеем в онзи Град на слънцето, където всичко е в хармония с Божеството. Това, според съвременните теософски схващания, е недостатък в дъновите прозрения, тъй като според него Свободата внася хармония, но тя е само условие, а Духът е, който освобождава. Той може да освободи човека от веригите - от най-нисшето му царство до най-висшето и да го направи царствено свободен6).

Един от най-подчертаните белези на това, което слагат като символика Дънов и неговите последователи в своето учение и в своето утвърдено общество, това е триъгълникът с котва в него, вписан в окръжност с надпис: “Глава на твоето слово е истината”. (Теософията има наслов “Няма религия по-горе от истината”.) Емблемата пък на Дъновото общество е живият кръг (както и при теософите), в който е вгърнато: “В изпълнението Волята на Бога е спасението на човешката душа”. Вътре има пентаграма и върху нея са нанесени петте добродетели или изисквания, които трябва човек да постигне, ако иска да получи освобождение - лъчите на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, на Истината и на Добродетелта. Петте добродетели са съпроводени с будното око, символ на всемирното знание, а триъгълникът, в който е вписано окото, изразява Божията същност. Изобразена е вечно горящата мисъл - птицата Феникс. Има нож, чаша и ключ. Дървото според В.Толев е на живота, тъй като плодът от Дървото на доброто и злото вече се яде. Чрез Дървото на доброто и злото човек трябва да вложи принципа на развитието си и чак когато стигне своето съвършенство, той ще може да вземе плода на вечността - на безсмъртието, което ще осъществи Шестата коренна раса. Във всички досегашни легитимирания във видимия и невидимия свят човек се ражда и умира. В Шестата коренна раса обаче той ще посегне към плода на вечността и безспорно тогава в седмата ще познае безсмъртието. Ще отпадне и пластиката на материята - възможността да я събира и пръска.

Самата пентаграма служи като образец за паневритмията. Това е една ритмична игра, която се изпълнява от групи от по пет двойки. Образува се мистична верига - пет лъча, които изхождат от общ център. След това в паневритмичния кръг се играе упражнението “Слънчеви лъчи”, като композицията вече е от дванадесет лъча. Паневритмията е един всемирен танц на душевна енергичност и на вземане на прана и святост от света на природата, защото човек трябва да се види в природата, не вън от нея. Но има и друга страна - да влезем в оная природа, която Бог е сътворил у нас с Диханието Си, за да се освобождаваме от властта на обстоятелствата, защото за Него те не играят роля.

Паневритмията в своята основа е мистично и волево действие. Въпрос на душевна присъственост, която, разбира се, има своето влияние. Тя води началото си от много стари религии, от Индия. Петър Дънов я въвежда като обредна формула, придружена с песен и съпровод на инструмент - цигулка, китара или друг инструмент. И тук той е безупречно точен в идеята си, защото тази съвършена човешка потреба не само сближава хората, но и прави по-осъществима хармонията им с природата.

Самият Дънов казва: Моят ум е само проводник за великото и грандиозното, което иде отгоре, от Бога. Словото, което говоря, не е мое. То е мисълта на разумните същества, които стоят зад мене. Те не са едно. Те са хиляди и милиони.”

Безспорен е приносът на Дънов като сътрудник в пробудата на човечеството и като етап от неговото развитие, който даде възможност на мнозина да направят своя избор по пътя към светлината. Този път поема и Петър Пампоров - негов първи ученик и последовател от Смолянския край.

_____________________

1) ДА-Смолян, Ф.698, оп.1, а.е. 242

2) Ников, П. Иконом Константин А. Дъновски. сп. “Духовна култура”, София, 1920, год. I, кн. 1 и 2, с. 114-133

3) Кралева М. сп.”Сила и живот”, бр.1, 1992 г.

4) Толев, В., сп.”Нур” 1/98, с.69;

5) Толев, В., сп.”Нур” 1/98, с.70;

6) Пак там

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...