Вътрешна духовна криза

[Ани]

ВЪТРЕШНА ДУХОВНА КРИЗА

На втората учебна година (1909/1910) аз вече се разколебах вътрешно в православната християнска църква.

Аз вече не можех да вярвам сляпо в църквата и в това, което ни се предава чрез тълкуванията на Отците и на Църковните събори. Когато изучавахме Стария и Новия завет, аз забелязах, че с всички църковни тълкувания се цели да се оправдаят убийствата във време на война, революция и т.н. Казано е: “Не убивай” в 10-те Божи заповеди. Тълкувателите, обаче, казват, че може да се убива, когато правителството ти заповяда, за защита на отечеството и т.н.

Новият завет е още по-категоричен по отношение на убийството. Не само нямаме право да убиваме, но нямаме право и да мразим, да се гневим, защото убийството е резултат на омразата между хората и народите.

Това беше първото основание да престана да вярвам в православието, което всъщност се е продало на държавната, светската власт от III в. след Христа. Второто основание е противоречието между живота, който води висшето духовенство, и учението, което проповядва. Като хористи по Великден ние пеехме рано сутринта на първо Възкресение - в Екзархийската църква в Шишли. Присъстваха няколко владици и ние хористите. Трапезата, която видях тогава с най-всевъзможни месни продукти и спиртни питиета, деликатеси и лакомства, ми показа ясно, че има голямо противоречие между думи и дела на православната църква в лицето на висшето духовенство. Аз видях, че тези духовни водачи не вярват в Духа, в Любовта, а в материята, в яденето и пиенето. Т.е. те са идеалисти на думи, а материалисти на дела.

Третото основание - противоречието между науката и християнската православна църква, когато тя тълкува Библията по буква, а не търси дълбокия символичен смисъл на библейския текст.

Аз престанах да вярвам в това, в което досега вярвах, т.е. в православната вяра. Но в душата си аз чувствах, че в Евангелието има нещо възвишено, Божествено.

Почнах да се запитвам: Какъв е смисълът на живота? Защо живея?

Понеже обредите и церемониите черковни изгубиха за мене смисъл, аз престанах даже да вярвам в този Бог, в който досега вярвах. Остана една вътрешна вяра в природата, в разумността и целесъобразността на всичко в природата. С други думи, аз станах пантеист, започнах да виждам Бога в природата, в законите на природата, зад които се проявява Бог.

Изгревът на слънцето за мен беше велик символ на разумността в природата. През пролетта аз ставах рано и посрещах изгрева на слънцето. И първото ми стихотворение, което писах, беше химн на слънцето.

“Привет о, слънце о,живот,

Привет о, царю дневни,

Ти кой строши наший хомот

На тма вериги черни. ”