Военна служба - в 21 полк. в школата за запасни офицери - Княжево. На македонския фронт при завоя на р. Черна. Пленничество в Сърбия

[Ани]

ВОЕННА СЛУЖБА - В 21 ПОЛК. В ШКОЛАТА

ЗА ЗАПАСНИ ОФИЦЕРИ - КНЯЖЕВО.

НА МАКЕДОНСКИЯ ФРОНТ ПРИ ЗАВОЯ

НА Р. ЧЕРНА. ПЛЕННИЧЕСТВО В СЪРБИЯ.

След завършване на средното си образование аз бях призован да отбия военната си повинност. Като млад войник аз постъпих в 21 пехотен полк, откъдето всички, завършили средно образование, изпращаха в школата за запасни офицери - Княжево. Запознавайки се с идеите на Толстоя, изложени в съчиненията му, след духовния преврат в него (“Изповед”, “Моята вяра”, “Царството Божие”, “За живота” и др.), аз бях възприел идеята, че всеки, който иска да следва учението на Христа за Любовта, не може да служи като войник, да се кълне, че ще убива във време на война. Аз знаех, че духоборите в Русия се отказват от военна служба, както и много младежи - последователи на Толстоя, а също и квакерите в Англия. Те са подлагани на затвор и даже мъченическа смърт за своите убеждения. Истинският последовател на Христа, на Евангелието, на учението на Любовта, според което Бог е наш Баща, а всички хора са братя без разлика на вяра, народност, раса, не може да убиват своите братя. Но, за да може да се откаже от военна служба, той трябва да бъде готов да понесе всички страдания, мъчения и даже мъченическа смърт. Това не всеки може да го направи. Сам Толстой съветва младежите, които не са готови да се жертвуват, да не се отказват, макар че единственият изход да престанат войните е отказът от военна служба, отказът на всеки войник да убива братята си. Но тази мисъл трябва да завладее съзнанието на човека и да го направи готов за самопожертвуване. Аз бях чел за изтезанията, на които са били подлагани отказалите се от военна служба в Русия (напр. Евдоким Никитич и др.) На големи изтезания са били подлагани, както квакерите в Англия, които се отказвали от военна служба, така и духоборите в Русия. Някои са били наказвани за отказ от военна клетва и военна служба на много години затвор, заточение в Сибир, каторга и пр. Аз не бях готов и не се реших да се откажа от военна служба и постъпих като млад войник в 21 пехотен полк, откъдето бях изпратен в школата за запасни офицери в Княжево. Там, завършилите школата, след 1 г. държат изпити по теоретични дисциплини и практични - стрелба и завършвайки школата, биват произвеждани първо в офицерски кандидати и старши подофицери, а после офицери от запаса (подпоручици, поручици и пр.). Като преподаватели в школата бяха офицери от действуващата армия, най-способните.

Няма да описвам живота в школата за запасни офицери. Това беше най-мъчителното за мене обучение, да се уча как да убивам сам и да командвам цял взвод или цяла рота да убиват масово “враговете”, т.е. моите братя от други народи. Но беше военно време. Да се откажеш да изпълниш своя “дълг към Отечеството” във военно време, това значеше да бъдеш застрелян. България вече беше въвлечена във войната на страната на Германия през Първата световна война. След завършване на школата бяхме произведени офицерски кандидати и изпратени на южния фронт да попълним загубите от убити офицери. Аз бях изпратен в 7 рота, 21 полк, източно от завоя на Черна в 1917 г. (...) след големи сражения, в които полкът е претърпял големи загуби - в ранени и убити войници и офицери. Когато отидохме на фронта, имаше затишие от двете воюващи страни, което продължи много месеци. Срещу нас имаше сръбски и френски войници. От време на време имаше малки престрелки. И двете страни се готвеха за решителни сражения, от които щеше да зависи на чия страна ще бъде победата.

Положението на нашия фронт не беше розово. Войниците не бяха добре облечени, добре нахранени, както германските части, които бяха наблизо. Духът беше паднал, защото войниците, връщайки се от отпуските у дома, виждаха неправдите, лишенията, на които са изложени техните семейства -жени и деца. Имаше скрито недоволство, което отначало се прикриваше, а после вече не можеше да се крие.

“Празна раница не пази граница”. Снабдяването с храна, дрехи, обуща не беше задоволително. Злоупотребите, кражбите в тила не можеха да се скриват. Войната на страната на Германия не беше по сърце на народа. Земеделци и комунисти вече настройваха войниците против войната, още повече, че ние виждахме - снабдяването на германските части беше по-добро.

Вътре в себе си борбата, раздвоението се засилваше. Аз бях решил, за да успокоя себе си, че няма да стрелям и даже носех револвер, но патрони не носех. Ако ме убият, ще ме убият, но аз сам няма да убивам. Като взводен командир аз не носех пушка, а само револвер. Минаваха месеци - от 1917 г. Затишието продължаваше на фронта, обаче всички чувствахме, че се готви настъпление от “враговете”.

За мое щастие, готвачът на офицерския стол беше вегетарианец. И аз можех да се храня без да употребявам месна храна, понеже той приготвяше вегетариански ястия за мене и за себе си. В разговор с войниците, когато бивахме на почивка, аз не можех да скривам своите убеждения и открито казвах, че убийството не е в съгласие с Евангелието, че то е грях, разбира се, не на всички, но на по-близки.

Носех си Евангелието и I серия беседи: “Сила и живот” от П. Дънов, в които също се изнася чистото учение на Христа. Първата световна война бе най-голямата трагедия на културното човечество в 20 век. Християнски народи воюваха цели 4-5 години с благословията на православната, католическа-та и евангелска църква. Срам и позор за всички “християнски” свещеници, пастори, епископи, владици, папи! Това ли е учил Христос? Това ли е “християнската” култура? Това ли са последователите на Евангелието, християните, които четяха молитвата “Отче наш” и спокойно се убиваха в сраженията едни други. Всъщност първата световна война 1914/18 г. беше изпит за всички “християнски” църкви - православна, католическа и евангелска и те не издържаха изпита си. Най-културните, цивилизовани европейски народи четири години се избиваха, милиарди се харчеха за най-модерни оръжия за унищожение, цветущи градове се превръщаха в развалини и за какво?

Съдбата на света беше почнала.

В началото на 1918 г. в англофренските войски на македонския фронт, заедно със сръбските, почнаха генерална офанзива. Нашите войници не искаха да се бият и напуснаха фронта, те вече чувстваха, че е безсмислено да воюват. Пък и едва ли можеха да удържат, даже да бяха се били. Още в първите сражения беше ясно, че иде развръзката.

Нашата 7 рота от 21 пехотен полк беше разположен така, че десният фланг, близо до завоя на р.Черна, беше зает от 7 рота и аз се случих на десния фланг на ротата на една височина - вдясно от мен имаше дълбок дол и аз нямах връзка. Аз съобщих на ротния командир, че сръбски части ни заграждат, настъпват отдясно и ще пленят цялата дружина, ако не се вземат мерки о време. Получавам заповед - да стоя до край със взвода си. Виждах, че войниците от дружината отстъпват, прибягват назад един по един, но аз трябваше да стоя на поста си. Беше ми почти станало безразлично, като гледах сражението. Желаех някак, в известни моменти, да си замина от този свят. Покажеш ли се от окопа - куршумите хвърчаха. Но аз бях твърд в своето решение: аз сам няма да убивам.

Скоро сърбите изскочиха иззад скалите и ни обградиха. Повечето войници от взвода бяха се изтеглили назад. Само аз бях останал със 7-8 войници. И когато ни заобиколиха, войниците разбраха, че е безсмислено да се сражават. Когато дадох револвера и ножа, аз си отдъхнах. Остана само сухарната торба с една книга на немски: “В хармония с безкрайното”, която аз

си я носех. Сръбският подофицер, който прибра оръжието ни, се отнесе човечно към нас, като смъмри сръбските войници да не псуват. А те бяха озлобени, защото нашите окупационни войски са вършили насилия и неправди. Той не пожела да вземе часовника ми и пари, даже ме посъветва да ги скрия, “защото измежду нашите има всякакви хора”. Аз бях пленник на сърбите с няколко войници и бях изпратен към щаба на сръбския полк, а оттам в Солун - Макри. Нашите войски не желаеха вече да се бият. Те напуснаха фронта.

В Солун бяхме около 110 души офицери и войници -хиляди. След няколко месеца пребиваване в Солун бяхме преместени в Ниш и задържани близо 2 години заедно със 100 000 войници, които през тези 2 години работиха, за да изкупят грешките на нашите управници.

В Солун - предградието, ние, офицерите, бяхме отделно от войниците. Според международните конвенции офицерите не бяха задължени да работят физическа работа. На тях се плащаше половин заплата и цял ден те можеха да разполагат с времето си. Лагерът беше вън от града, ограден с телена ограда.

По-голяма част от офицерите играеха по цял ден карти, пушеха, не знаеха как да използват разумно времето си. Някои се опитаха да бягат. Една малка част използваха времето си по-разумно. Аз си носех една книга на немски и речник и се заех да превеждам книгата: “В хармония с безкрайното” от Ралф Уалдо Трайн, ученик на Емерсон. И други няколко имаха по някоя книга. В Солун аз се хранех със смокини, маслини, зехтин като вегетарианец. Когато ни преместиха в Ниш, пак вън от града, аз се снабдявах с млечни продукти, а обработвах една част от градината - за зеленчуци.

В Ниш ние влязохме във връзка със сръбски социалисти, които ни снабдиха с книги от Маркс, Енгелс, Ленин и др., а също и с речници. Там пак времето разумно използваха една по-малка част от 110-те офицери.

Учихме езици - сръбски, френски, немски, четяхме книги, с каквито ни снабдяваха сръбските социалисти. Аз се примирих с положението, като си казах, че това е наказание справедливо, за да изкупя вината си за моето участие във войната.

Много месеци минаха, докато чрез Международния червен кръст в Женева, влязохме във връзка е нашите родители и близки в България. Моите родители мислили, че аз съм убит и се зарадвали, когато получили моите писма, че съм пленен и жив. След войната в кратко време са починали сестра ми и брат ми. Но те през всичкото време - 1¹/₂ г., нищо не ми писаха за тях. Едва когато се върнах в България през 1920 г., аз се научих за тяхното заминаване.

Близо 4 години отидоха за военна служба, следване в школата за запасни офицери в Княжево и участие във войната - на фронта при завоя на р.Черна и пленничество - от 1916 до 1920 г.

Много силни и разнообразни преживявания имах през това време. Чувствувах се виновен, че участвах във войната и затова по-леко пренесох пленничеството, защото го смятах като справедливо възмездие или наказание за моето участие на фронта. Но Провидението ме запази, макар че куршумите хвърчаха отляво надясно, когато аз лично докладвах на ротния командир, че сме заплашени от обграждане и пленяване. Може би, защото реших да не стрелям сам и защото в душата си бях убеден противник на войната, аз останах жив и се върнах в България, след като освободиха всички пленници - български войници и офицери. Животът е велика школа, в която се учим от радостите и страданията; за всичко се плаща по закона за правдата. Войната и всяко убийство е престъпление. “Който вади нож, от нож умира” - казва Христос. Истински ученик на Христа не убива никога.