Jump to content

3. Мадам Хейли


Ани
 Share

Recommended Posts

3. МАДАМ ХЕДЛЕЙ

Л.Т.: Но съдбата взе надмощие. Какво се получи? Получи се една траурна телеграма, че баща му, на мистър Сноудън Хедлей, внезапно умира. И те трябва да отидат. Той имал брат, та заедно да го погребат. И като почна главоломно приготовление да напущат вече апартамента, защото ще заминат след туй за Америка. Тя като почна да плаче: „Аз не мога без нея!”

Тя много ме обикна. На няколко пъти се спираше колата, да се прегърнем и пак да плачем, докато се разделим. Но преди да заминат, мистър Сноудън Хедлей каза на нея: „За пръв път ще слезеш на крака, ще отидеш в patisserie - насреща имаше сладкарница, patisserie - и ще попиташ мадам, че имаме едно българче тука и търси квартира. Да посочи някой адрес.

И тя, както е тука rue „Des freres voisin”, тука e rue „De ponthieu”, тя посочва на rue „De ponthieu” - има един магазин за кученца. Най-скъпите кученца седят на витрината на копринени възглавнички и се продават много скъпо на американки, англичанки и прочее.

И мадам каза: „Аз отгоре над магазина имам нещо като стая, хубава, направила съм нещо като килер. Аз мога да мебелирам набърже, да прибера Вашата българка тук. Ще мебелирам всичко ново: легло, одеяла, чаршафи, всичко. И 250 франка, 240.”

И се съгласих. Аз влизам в нея стая вече. И си поръчвам и пиано, защото следвам пеене. Пианото - с договор. Ако само една чертичка се получи на пианото, аз трябва да платя. В договора, тъй, както съм го приела, така трябва да го върна. И качвам пианото горе, над магазина.

Тези кученца вечер с голям камион ги изнасят извън Париж. Сутрин ги донасят и парфюм пръскат постоянно, да мирише на хубаво.

Аз сядам да си опитам гласа и да си уча моите упражнения. И по едно време като се чука на вратата ми. Идва мадам и казва: „Спрете, спрете! Погледнете от прозореца!”. Отвън има митинг, задръстена е цялата улица. Защо? Защото кученцата, не свикнали да слушат пеене, и като се изправили на възглавниците, и викали: „Ау, ау, ау, ау”, и хората се трупали, и се получило митинг, задръства се улицата.

Ами сега, какво ще правим? А мистър Хедлей и мадам Хедлей заминаха. Кученцата накрая свикнаха с пеенето, упокоиха се.

Сега, от прозореца моя, който гледаше към rue „De ponthieu”, забе-лязах, че на същата улица има само жени (няма мъже). Наредени две по две, две по две, две по две, наредени на дълга опашка на улицата, на тротоара и докато чакат, някои плетат, някои разговарят и влизат в една голяма врата. Викам, чакай да вляза, да видя какво е туй чудо и всеки ден, тъй към обед. Отивам и гледам.

Това било едно здание, построено от един италиански богаташ милиардер, богаташ, за самотни жени, никакви мъже. И аз се наредих. И като влизаме, тъй, тъй, тъй, тъй, то било само за вегетарианско ядене. А отгоре пък и салон за концерти и стаи. Ама това става долу. Като влизаш, така, има парапети, но виждаш вече къде отиваш. После, тъй, има и една черна дъска, на нея с тебешир пише какво ще бъде яденето днес. Записано.

Аз сега всичко не разбирам и още много завалено говоря, още с грешки, французкия език и те се смеят, но аз търпя. И когато стигнем на другия ъгъл, виждаме тави, тави, тави, ей високо, не можеш да вземеш ни една тава. Взимаш една тавичка, всички взимаме. След туй продължаваме да слагаме в тавичката чинии, чинии за супа, туряш в тавата. Зависи какво ще си поръчаш. И завиваме вече там, където са печките. С бели шапки жени, всичко е бяло. Аз сега не зная на френски как да кажа, викам: ,, Ça! [Това!]” и посочвам, и сипват ми. А най-накрая стигам до една така площадка със стъпалца, седнала една, на картонче ми ударва една дупка, аз да платя и после вече влизам в салона.

Масите са голи, няма никаква покривка, защото ги мият с eau de Javel: белината те наричат eau de Javel. Заливат масата цяла с белина и тя прави: Фъш, фъш, фъш! Щото съм отивала вече и друг път, и съм видяла. Туряш си тавичката на масата и почваш да се храниш. Като се нахраниш, оставяш я и си излизаш. Така започнах аз там да се храня.

В.К.: Какво забравихте да кажете?

Л. Т: Да не Ви тежи?

В.К.: Не, казвайте.

Л.Т.: А мистър Хедлей всеки ден ме пита: „Как сте? Как минахте деня?”, нали.

На обед трима се хранехме. А тя, българската еврейка, беше много красива. И идваше жена всеки ден да й прави на цялото тяло масажи, и на лицето, нещо я тупаше, правеше й косата и тя ставаше толкова красива, че аз трябваше да я бутна, да видя дали е жива. Толкова красива ставаше.

И когато седнехме да се храним, той ме пита: „Как мина?” Аз й казвам на български: „Кажи му ...”. Те си говореха и на немски, и на френски, и на английски, знаеха много езици. „Кажи му, че малката българка не е дошла за удоволствие в Париж. Вие я развеждахте в най-големи удоволствия, в най-скъпи ресторанти.” Къде ли не ме водят. „Но тя е дошла да учи. Тя трябва този глас да го обработи и да получи диплом.”

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...