9. Член на семейство Депорт

[Ани]

9. ЧЛЕН НА СЕМЕЙСТВО ДЕПОРТ

Л.Т.: Как стана да влезна в семейството на monsieur Депорт, французкия Шуберт? Ето как.

Той, като ни нареждаше и видя, че съм болна, ми обърна малко внимание, щото много красиви момичета, много - англичанки, американки, чак от Румъния, от България - бяхме само две: аз и мадам Попова, но тя беше много възрастна, лицето й имаше с много бръчки, от Пловдив беше.

Той каза, че ще има концерт от собствени композиции в „Салгомон палас”, в голяма зала - 6000 души събира. И ни покани да присъстваме. След концерта трябваше да минем в друга зала, да го поздравим.

Понеже той беше голям пианист, си пазеше магнетизма на ръцете, беше турил един секретар до себе си, той да си подава ръка, да не му отнемат енергиите. Той само седи, а другият подава. И като минаваме да го поздравим, той каза: „Вие застанете тука, вие застанете отсам.”

И мене ме тури отсам. Тези, които са сложени „тука” - идете си. А тези, които са сложени „отсам” - да останат. А чакаха коли отвън. Качи ни на коли и ни покани в дома си на голяма вечеря.

Влязохме, седнах там на едно ъгълче и една се обади: „Абе знаете ли къде се намира тази държава България?” Пък друга се обади: „А-а, то е някъде в Абисиния, а те там са диви, ходят голи.”

Аз като станах права, пък не знам добре френски още, правя много грешки. А те умират от смях. „Как смятате, викам, да нападате моето отечество? България не е в Абисиния. Аз как знам, че вашият Людовик XIV имал 50 слуги за носните си кърпички, а вие да не знаете за България!”

Това им направило много силно впечатление. Щото ние бяхме загубили войната, плащахме репарации. И по едно време monsieur Desportes [Депорт] излезе с madame, неговата жена и след малко се върна, прегърнати и двамата, и казаха: „Запазете тишина! Ние решихме тази вечер с моята жена да поканим малката българка да стане член на нашето семейство!”

Това е нещо много обикновено в Париж.

Аз рекох, че се шегуват.

- Ура-а-а!, взеха да ръкопляскат и аз си отидох след приема в мойта квартира.

На сутринта - то не било шега - пристигат с колата, заедно с дъщеря му Ивон Депорт²⁶, имам я тука, която взе първата „Награда на Рим” - Premier Grand Prix de Rome от папата: три години на папски разноски във Виа Ватикана, при папата, да усъвършенства своите композиции.

Световна премия беше. Затварят ги един месец в двореца Фонтенебло. Ще Ви кажа как се получава тоз конкурс после. Нищо, в скоби ще кажа, те ме заведоха във Фонтенебло. То е, нямам думи да кажа. Само парковете, езерата, а вътре, дворците са сега, вътре правят конкурс. На обед ги викат с гонг. Всеки си има апартамент. От цял свят. Дават им, един месец ги държат. Трябва да напишат през това време, един месец, една литургия, едно действие от опера ще композираш, един секстет или квартет, или това, всичко туй за един месец ще го композираш. Само затворени и ги викат на обед с гонг.

Моята Вовон [Ивон] (аз я наричам „моя”, щото най-напред заедно спяхме в една стая) 5 пъти се явила, 5 пъти я късаха. Защото една година взел един флейтист наградата. И това, нея година, на масата, както се хранехме, тя каза: „Maman, аз се записах пак.”

Тя като взе ножа, майка й, че като стана, че като го размаха, крещи: „Не, ти ще ни съсипеш с твоите конкурси! Не виждаш ли, че те късат?”

- Не, аз искам да видя късмета на малката българка.

Дадоха й номер 102. Аз избродирах с червени конци 102. Нея година тя взе първа премия. И замина във Виа Ватикана. Сега е много голям човек в музиката. Нейното име е във всички афиши, нейни произведения се изпълняват. Мен ми каза и Венцислав таз година.

И когато бащата композираше, и тя композира. И ме викаха да изпея, каквото са написали, а тя отваряше вратата и казва: „Остави я сега, аз пък искам да опитам моя композиция.”

Аз пък печелех от това, защото те не ми свирят мелодията, ами ме карат веднага да я пея. А това е школа за мене. Нали аз се уча от това. Сега аз се отклоних от това, от главната линия на разказа си.

В.К.: Ставаше въпрос, че Ви приеха в това семейство. Вие вече сте приета в семейството на композитора.

Л.Т.: Приета съм. Дойдоха сутринта и почнаха. Аз викам - те не ми обръщат внимание. Отварят ми гардероба, отдолу са дървата, щото нямам парно отопление. И почват да хвърлят в куфари и пълнят колата.

Изпразниха стаята и ме закараха най-напред в rue „De Noel”, Porte de Versailles - там е техният апартамент в Париж. А, всички, които имат собствени апартаменти...

Най-напред спях с Вовон в една стая, но после ми дадоха на тавана

- има цял таван с парно, мебелирана - да бъда пък самичка в стая. Но най-напред с Вовон спях. И от Париж до Мерикур²⁷...

Сега, бащата на monsieur Депорт е бил нотариус. И селяните не могли да му плащат във франкове, му давали и земи. И затова Мерикур се намира на третата буква на Сена от Париж. С кола отиваме.

Вилата им (дадоха ми най-хубавата стая за гости).Почва градина, само цветя, с желязна врата. Слизаш две-три стъпала, към Сена отиваш - почва зеленчуци, само зеленчуци - друга градина. Пак две-три стъпала отиваш към Сена - само дървета: бадеми, какви ли не ябълки, круши. Пак две-три стъпала - почват ниви, до Сена. Най-накрая са орехи, техни орехи.

Туй всичко - от баща му, нотариус. Неговата жена донесе голяма зестра на monsieur Депорт: в Довил [Deauville] цяла вила с парк и с пазач -семейство живее там, да пази.

Тази вила беше мебелирана в най-висок стил. Сега, понеже дъщерята, освен че е пианист-виртуоз и композитор, е и голям художник. И знаеш как рисува: не картини, ами със стълба.

Например, ако влезеш в Мерикур, където е гаражът на колата, тя и там нарисувала изгрев слънце на морето. Със стълба рисува. Столовата в Мерикур, отсреща сега тая стена, цялата да бъде една картина. Представлява, ето тука е масата, тази стена. Дълга маса, насядали красиви жени и Шуберт свири и пее на китара.

Всички стени в Довил бяха рисувани. В стаята, в която ме туриха да спя, над главата ми беше грамаден паун с разперена опашка. Целите сервизи бяха от сребро, не обикновени.

Те за имения ми ден ми подариха златна перодръжка, ама от чисто злато. И когато да тръгваме, последната година вече, като си получих диплома за Париж, аз влязох в салона да драсна една картичка на баща ми и турих перодръжката на рояла, и вече не я видях - забравих я.

Във всяка вила рояли имаха - пиана, рояли. В Мерикур - пиано, в Париж - роял, в Довил - роял. И даже даваха вилата на американци за два месеца по двадесет и две хиляди [22,000] на месец, с всички мебелировки вътре, даже и солничката за сол - всичко.

А след като си отидат американците и платят тази голяма сума, отивахме ние в Добин с кола и се получаваха чудесни есенни дни, и там правехме ний последен курорт.

Тъй че в стаята, в която ме туряха да спя, беше над главата ми голям паун и всички, такива - картини - няма, самите стени са рисувани, даже и гаражът за автомобили. Вътре тя е влязла и със стълба е нарисувала прекрасен изгрев на слънцето, както излиза от морето - вътре, дето е колата. Много даровита беше.

Тя е моя връстница, с шест месеца по-голяма. Тя обичаше един младеж - Жак Дюпон, също пианист-виртуоз. Неговият баща беше импресарио на най-големите артисти в света, които посещават Париж. И прави големи реклами. Когато синът му изнасяше концерт в Париж, цялата tour Eiffel, Айфеловата кула, вечер се осветяваше: цък - тъмно, пак цък -тъмно. Това много пари струва. С лампички, като цъкне, се чете надпис голям, със светещи лампички: „Концерт Жак Дюпон”. И пак угасне - пак „Концерт Дюпон”. Рекламата ту светваше, ту изгасваше. Това много пари струва. Бащата го правеше. Сега, не знам дали тя се ожени за него, щото аз напуснах Париж и се върнах вече в България, но тя се среща непрекъснато с Венцислав, защото концертират заедно и е професор в Държавната консерватория в Париж.

Сега и винаги ми праща много здраве. Ако искам да отида в Париж, жива е.

В.К.: Колко време изкарахте там - 4-5 години?

Л.Т.: В Париж четири години и половина.

______________________________

26) Ивон Депорт / Yvonne Desportes, 1907-1993, пианист, композитор

27) Мерикур (Mericourt) - село (община) във Франция, регион O-de-France, департамент Pas-de-Calais, район Lens, кантон Avion.