Jump to content

287. Как и защо съм се родила


Ани
 Share

Recommended Posts

287. КАК И ЗАЩО СЪМ СЕ РОДИЛА

Л.Т.: Сега, когато още първата ми среща с Учителя брат Христо ме въвежда, аз казвам (Още не ми е казал да седна, още сме прави), целунах Му ръка и Му казах: „Как съжалявам, че по-рано не съм Ви познавала. Щях да избегна много грешки и страдания в моя живот.” А Той каза...

В.К.: Учителят.

Л.Т.: Да. „Не е било време да не сме се познавали. Преди осем хиляди години твоят глас е работил в светилищата и храмовете, като жрица си пяла и като весталка в Моите окултни школи.”

Аз се почудих.

„И дала си обет пред Бога, и си го нарушила. И затова сега бързаш да се върнеш, да не пропуснеш представлението, което сега ще се дава на земята.”

Той за пръв път ме вижда. Той даже позна какво е моето раждане. Моето раждане не е обикновено. Сега може да затворите магнетофона, да Ви кажа.

В.К.: Не искате да го заснема?

Л.Т.: Не искам да го снемете.

В.К.: Добре, затварям. Значи Учителят Ви казал, че ти си вързана по-скоро за Него.

Л.Т.: Значи Той знае даже и за това нещо. „За да не изпуснеш представлението, което ще се дава сега на земята, да не изпуснеш Мене” - това ми каза.

В.К.: Той сега вижда, че майка Ви е била бременна с Вас, че маха гардероба и получава, и пометва, и Вие се раждате.

Л.Т.: И тогава не е имало родилни домове. Баба ме изражда.

Моята баба е прочута в Сливен, тя има една тайна и с нея си замина. Тя лекуваше епилепсия. И когато си замина, всички питаха: „Министър ли погребват?” То файтони, то коли дойдоха на такива хора, които тя ги е лекувала, на погребение. Всички се чудеха: такова погребение не е било.

Аз помня това погребение, щото бях малко момиченце и моята майка ми каза: „Чеденце, ще ти дам, ще ти вържа парички в една кърпичка, ще отидеш при черквата „Свети Димитър”, на площада. И там има много файтончета. Ти ще спреш и ще кажеш: „Чичко, на ти парички и ме заведи, там пише адреса.”

И ме заведе при баба, при нейната майка. Точно това направих. Баба беше вече облечена, готова и се качихме на файтона и я докарах при мама.

Тогава беше военно положение. И на другата сутрин баба не става от леглото. И седнала до стената така и не е в съзнание. А нямаше лекари, всички бяха по фронтовете. Извикахме, в съседство имаше един лекар, който лекуваше само животни, ветеринарен лекар. Той каза, прегледа я: „Крушата чака да падне, не я бутайте, тя така ще си издъхне.”

И на другия ден я погребахме. Тя дойде на гости, за да си замине в нашия дом. Затова Ви казвам, че тя имаше тази тайна да лекува епилепсията. И тя ме е извадила от майка ми.

В.К.: Тя е била баба-акушерка.

Л.Т.: Да. И тя ме е гледала.

Когато баща ми пристига от Виена, й казва на майка ми: „Няма вече да си отида без тебе, много ми липсваш там.” Защото той получи стипендия, държавна, да следва текстилно изкуство в Чехия. .Детето ще го оставиш на майка си.” И тя се съглася. Добре, ама като събрали багажа вечерта и легнали, тя почнала да плаче. Той я попитал защо плаче. „Как ще го оставя това детенце! Без него не тръгвам, върви си сам.” И сутринта, заради моето прибавяне в пътуването, с пет минути закъсня влакът Сливен - Зимница. Защото моят вуйчо отишъл да търси, да прибави на паспорта моето име, а то нямало нужда, щото аз съм била бебенце, малко. Завили малко гащички, пелени в една торба, а целият род в Сливен излезли на гарата да изпращат. Защото тогава да отидеш в странство било рядкост. И закъснял с пет минути влакът, който отива от Сливен до Зимница. И от Зимница вече се качва на големия влак за София.

Майка ми ми казваше, аз имам снимки в Пратера във Виена. Водят ме, добре, ама аз кажа: „Е, е” - да ме вдигнат и краченцата ми се уморяват. И баща ми казвал на майка ми: „Защо го взехме това черепче, казва, виж как ни пречи.”

И тогава имало детски градини и са ме давали сутрин, идваше мадам Фани и плащали на нея да ме заведе, да ме занесе на ръце в такава детска градина. И най-малкото бебенце, което е било в тази градина, съм била аз, защото по-големите момиченца са сядали на клозетчета, а на мене ми даваха гърненце, мъничко.

И когато напущаме вече чужбина и се връщаме в България, те направиха специална снимка, че българчето, в чест на заминаването му, туриха ме учителките до себе си. И, това мама ми го каза, щото аз бях мъничка, и ми подарили възглавничка от пух, че като пътувам, да ми турят главичката върху възглавничка, на мекичко.

И първите ми думи не бяха български. Аз не можех да говоря български, а само немски. Песнички, и сега ги пея даже, помня ги.

И когато майка ми излизаше и оставах при баба в Сливен, аз я дърпах за ръчичка и казвах й на немски, и плачех. А тя не може да ме разбере и малките дечица ни наричаха немци. А после почнах да уча български. Първите ми думи бяха немски.

В.К.: Вие сте свързани с оня народ и с Европа.

Л.Т.: Даже баща ми, когато да ме вдига от земята, да ме вземе, той пушеше. И пада от цигарата, точно тука огън от цигарата и ми изгаря ръчичката. Сега то е чак тука на ръката ми - вижте колко години минаха.

В.К.: Една педя.

Л.Т.: Имам белег, да.

В.К.: От китката е отишло чак горе до лакътя.

Л.Т.: Е то се движи, да. Сега, това не е свързано с Учителя, но важно е, че Учителят всичко знаеше, като че ли е бил. Защо ми го каза, още в първата среща, за помятането на майка ми? Всичко знае.

В.К.: Да.

Л.Т.: Велик Учител, велико нещо. Той ще прочуе България. Поради Него българският народ ще се издигне.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...