1.3. Д-р Георги Вълков Миркович. - В: Табаков, Симеон Киров. Опит за история на град Сливен.

[Ани]

1.3. Д-Р ГЕОРГИ ВЪЛКОВ МИРКОВИЧ

Симеон Киров Табаков

В: Опит за история на град Сливен.

Т. 2, Политически, духовен и икономически вървеж на сливенци от старо време до днес.

София: К-т Историята на град Сливен, 1924, с. 230-238.

За да завършим периода на българското революционно движение, ръководено от външни организации между българските емигранти в Белград, Влашко и Русия, като епилог на което може да се счита Бузлуджа, ще дадем някои бележки за двама от първите организатори и предвестници на българските комитети, с огнища в самата България - Д-р Георги Миркович и Анастас х. Добрев. Д-р Миркович не е само революционер, Като истинско чадо на времето си, той е работил в разните отрасли на пробуждането ни. Ето защо, ние го виждаме още като черковен деец, директор на гимназия и инициатор за отваряне на училища, публицист и филантроп, а в областта на науката и специално медицината - въводител на хомеопатията у нас.

Д-р Миркович се е родил в 1825 г. през месец март в Сливен. Баща му Вълко, по произход от близкото на Сливен село Стралджа, се е занимавал с обущарство и търговия с вълна. Майка му Койна е била от преселените в Сливен работни българи из разсипаното от кърджалиите село Раково. В 1830 г. малкият Георги, заедно с много свои съграждани и с родителите си, се преселва във Влашко, в основаното от сливенци заселище Берязка (до Плоещ), но не след много завръща се в Сливен и постъпва на учение при известния тогава учител Кешиша. Оттук, жаден за по-добра наука, той отива в Котел, дето се е славил неговият съгражданин Сава Доброплодни - по-късно директор на Сливенската полугимназия. Заедно с Д-р Миркович в Котел на учение при същия учител са били и Сливенците: Иван Карапанчев и X. Лука х. Данчев. Това е било около 1840 г.

След три години той се връща в Сливен и напразно настоявал да продължи учението си в Цариград. Баща му го оставил на дюгеня си на Аба-Пазар да продава вълна и „чисти ямурлуци”. Минало се година или по-малко, в Сливен пристига писмо от Д-р Селимински, който току-що се настанил на медицинска практика в Букурещ и се заема да работи за славянското възстание на българските младежи. В горното си писмо той искал да му се изпратят двама сливенски ученика, които да заминат за Русия, като стипендианти.³⁵

Още в 1846 г., 4-и окт., Д-р Селимински изпратил от името на българската община в Букурещ едно прошение до Порфирий Успенски, влиятелно лице пред руския Свети Синод, за приемане на 12 българчета в Киевската семинария като стипендианти.³⁶

Малкият Георги постъпва в Киевската семинария през 1847 г., след големи молби към родителите си, които не го пущали да иде толкова далеч. Събрали се там всичко на всичко 4 българчета: Георги, Драган Цанков, Сава Филаретов от Жеравна и Иван Кишелски от Котел. Управител на пансиона, в който са живели, бил някой си Крайчев.

Спомените на Д-р Миркович от тоя пансион са едни от най-неприятните. там владеело ужасна мръсотия, лошо хранене и безпорядък. От време на време идвал да ги преглежда игумена на един киевски манастир, Хрисант, по народност българин (вероятно същия киевски архимандрит Хрисант за когото е реч в горнята забележка). Същото правил и друг българин, бившият пловдивски митрополит Натанаил, който по това време бил вече в Духовната академия, пак в Киев. Последният е полагал бащински грижи към изложените на изтезания млади българи в тоя пансион.

Повечето от възпитаниците там се разболели, а Д-р Миркович, след дълги изпитни, едва сключил година от постъпването си там, напуща Киев и стига в Цариград, дето желаел да продължи учението си. Тук го сварва новината за смъртта на баща му, идва си в Сливен и след като си взема пая от наследството (10 000 гроша), отива обратно в Цариград и постъпва в прочутата гръцка гимназия на Куру-Чешме. Скоро напуснал и това училище и довършва среднето си образование в католическото френско училище в Бебек, дето останал много доволен и се надъхал със спиритически убеждения. От там в 1851 г. той потеглил за Франция и постъпва в медицинския факултет на Монпелийския университет. За другар е имал единствен друг българин, Д-р Вичо Панов от Шумен. На първо време той прекарвал мъчително, благодарение неакуратността на един българин в Цариград, чрез когото му изпращали пари от Сливен и заминава да следва пак медицината в Пиза, вероятно по внушение на Д-р Селимински, но скоро се връща в Монпелие, дето довършва науките си в 1856 г. с теза върху хигиената. Като студент бил е награден от Наполеон III, защото ведно с другите си колеги е лекувал из околните села и давал наставления за предпаза от върлующата тогава холера във Франция.³⁷ Това било през Кримската война.

От Монпелие Д-р Миркович се завръща в Сливен и бил повикан за градски лекар в Ст. Загора. Стоял там една година и се връща отново в Сливен, отдето пък заминал за Браила, Букурещ и др. влашки градове в които имало богати сливенци, за да събира от тях помощи за български учители и училища в родния си град. Събрал е около 600 минца помощи и отива в Цариград през 1859 г. - тъкмо в разгара на черковното ни движение. От тук нататък ние го виждаме и на политическото, революционно поле.

Воден от идеала да види България независима от фанариотското духовенство и от съображения да се сплаши последнето, щото по-скоро да се реши въпроса за автономното ни черковно управление, Д-р Миркович прегръща идеята за „уния” с папата. Работил е с Драган Цанков начело, и е бил един от членовете на българската депутация до папа Пий IX в

Рим, дето са водили и Йосиф Соколски да бъде ръкоположен за глава на бъдащата ни униатска черква. Останалите членове на депутацията са били: Д-р Цанков, Боре и Рафаил Дякона (от Стрелча). Д-р Миркович притежава медал от папата по тоя случай, но и до смъртта си се червеше от поведението на Йосифа пред папата и кардиналите. Псувните му, разправяше Д-р Миркович, не са за изказване. Йосиф е бил тип на Бай Ганю от най-циничен калибър.³⁸

В 1861 г. през лятото, след като униатското движение изиграва ролята си, Д-р Миркович заминава за Влашко, дето го повикват за директор на Белградската ни гимназия, след смъртта на известния Дим. Мутев. Там остава до 1864 г., до което време е бил и градски лекар, а след тая година заминава за Браила и остава там по народните ни работи до 1866 г., като същевременно е практикувал и професията си.

През това време ставаха важни за политическото ни развитие събития: основа се в Букурещ революционен български комитет. Дунава постоянно се кръстосва от български емигранти, а не рядко изпращани от Влашко български чети се срещаха с турски войски край Балкана. Д-р Миркович искал да използува това раздвижване, пренебрегва богатите доходи от професията си във Влашко и се завръща в Сливен към края на същата 1866 г. Тук той заварва поляка Садък-паша (Чайковски), който е бил тогава на квартира в Сливен с целия си „казашки полк” (казак-алай). Д-р Миркович скоро се сближил с него и се споразумяват върху един народополезен план, а именно: учредяване на „главни” български училища във всеки вилает по едно. По тоя въпрос Д-р Миркович се явява пред министрите Али паша и Фуад паша, но понеже планът бил удобрен с условие, щото тия училища да бъдат смесени (турски и българки), целият този въпрос заглъхнал. По тая работа Д-р Миркович загубил цели 6 месеца в лутания и тичания нагоре-надолу. Съдействувал му и един френски банкер, но напразно.

След това той бил повикан за градски лекар в Русчук, но додето бъде удобрен от турските власти, той се замесва в новите революционни приготовления след избиването на X. Димитровата чета. Участието му в това движение е почивало на една опасна хитрина, на която сам Д-р Миркович щял да стане напразна жертва. Някой си Манол Иванов от Ст. Загора, другар на Миркович от време на унията, известен адвокат на гърци и турци в Цариград, устройва една мнимо шпионска тайфа, която уж имала за задача да шпионира българското революционно движение и да представя на турските власти фалшиви рапорти и чрез придобити по тоя начин турски възнаграждения да подържа организирането на нови български чети. По тоя начин Д-р Миркович влиза в съгласие с Манола и заминава за Влашко (Браила, Плоещ и т.н.), за да съставя фалшиви „истински” рапорти, които изпращал на Манол Иванов в Цариград, а този последния ги представял на Али-паша (министър на Вътрешните Работи), за да го заблуждава. Работата била тъй тайна и заплетена, че даже българският революционен комитет във Влашко щял без малко да погуби Теофан Райнов от Карлово, като набеден шпионин и заместник на Миркович. Последният пък по това време след като се научил, че не бил удобрен от властите за градски лекар в Русчук, напуснал Влашко и се запътил за Ломпаланка, дето се спира пак като лекар. Друг агент на цялото това шпионско бюро бил Кършовски. Фалшивите рапорти, изпращани от Миркович из Влашко били в смисъл, че българите се канят да минат Дунава с големи чети, ако Турция не издаде по-скоро фермана по черковния въпрос. Преувеличението е било очевидно и Али паша изпраща свои хора да проверят изложеното в рапорта. (Един от тайните агенти на Али паша бил евреина Шнайдер и С-ие с когото Манол Иванов е бил в много деликатни връзки по горното предприятие). Манол сам отива във Влашко, а от там заминава за Виена, отдето дава свой рапорт до Али паша. В него се потвърдявали първите донесения на Миркович. Последният уверяваше, че тъй скроените рапорти станали главната причина за по-скорошното издаване на фермана от 1870 г., 28-и февруари.

В Лом Д-р Миркович става душата на истинското там революционно движение. Даже участвувал в сформируването на чети и става жертва на един донос от страна на Софийския митрополит Доротей. Последният съобщил на Видинския паша, че Д-р Миркович, под булото на професията си, освен че помага на разни бунтовници, но е и истински комита. Предателството станало чрез устата на някой си Васил Ганчев, мним хъш в Берковица. Според г. Заимов (Мисъл, кн. VI) Д-р Миркович бил предаден чрез устата на някой си Брайко (ясакчия на Доротей), обаче, както ни разправяше самият Миркович, Брайко е бил заточен по същата афера в Диарбекир.

Във Видинско Д-р Миркович бил познат под името Мирча и е организирал възстание в целия Видински санджак.³⁹ По доноса на владиката Доротей⁴⁰ Д-р Миркович е бил арестуван и закаран във Видин. Илия Цанов му бил адвокат d’office и едва е сполучил да го отърве от бесилката.

В 1869 г. бил осъден на вечен затвор и препратен през Русчук, Сливен и Цариград в Диарбекир. Пътувал е пеш, обкован във вериги. През Сливен е минал в 1870 г. и бил прекаран през самата чаршия.

Брат му Руско, който е бил един от сливенските първенци, измолва тогавашния сливенски мютесарифин Джевид-паша да позволи, щото изнуреният от път и изтезания „доктор-комита” поне до Цариград да иде с кола.

В Цариград той бил затварян в тесни и мръсни килии, дето след няколко време се разболял и бил пренесен в болницата по настояването на един чужденец-лекар.⁴¹ От Цариград, още не оздравял, Д-р Миркович, отново турен в окови, трябвало да пътува 25 дена пеш до Диар-Бекир. Там той заварил повече от 150 души български затворници все по политически причини и от разни времена. Между тях имало много сливенци, между които и такива затворени до живот за обира на Али-ефенди в Сливен (1859 г.). От там сполучил да избяга заедно с другаря си сливенеца Таню Стоянов.⁴²

Част от затворените българи измрели, защото животът и порядъкът в тия зандани Д-р Миркович не можеше да характеризира освен с набръчкване на челото си при израза „ужасия”! За окаяното положение на Миркович там и на другарите му, интересна е дописката до в-к „Знаме” от 15-ий дек. 1874 г., бр. 2; после и тая на поляка М-ски, пак до „Знаме” (17 май, 1875 г., бр. 16), дето се засяга и предаването на Д-р Миркович от Доротей.

При всичките лишения и болнавост Миркович и там приложил своята медицина и изцерил много затворници - жертви на изтезанията и мизерията. Един евреин, също лекар, наклеветил Миркович като главатар-бунтовник в Диар-Бекир и властите решават да го махнат от там. Разкарвали го със заптиета из разни села и тюрми на М. Азия и най-после се намерил със свой познат, по народност арменец, който с няколко граждани, също арменци, от града Мардин (Диарбекирско), става му поръчител и се освобождава от оковите след 6 годишни теглила. От страх да не го затворят пак, той стоял в Мала Азия до 1878 г., когато се дава обща амнистия за всички политически престъпници и се завръща в Сливен.

В началото на 1879 г. Д-р Миркович заедно с Д-р Н. Планински и Д-р Д. Минков основават първия български вестник в Сливен - „Българско Знаме”, издаван под редакцията на последния.

Тук през време на окупацията бил е още и „губернски врач” и след това - директор на Сливенската гимназия за една година, а по едно време и управител на местната болница. В 1880 г., през март, ще е бил „председател на клуба на Българите” в Пловдив, тъй като на тоя адрес му е пратена телеграма от 26-и март от княз Батенберг със следното съдържание: „Много съм чувствителен на приветствията на представителите от Източна Румелия и чрез Вас им благодаря сърдечно за техните към мен чувства - Александър.”

Градски лекар в Сливен е бил за кратко, а в 1891-92 г. - държавен лекар по линията Ямбол-Бургас, в качеството си на какъвто е награден от княза с кръст за гражданска заслуга V степен (от 14.11.1892).

В 1894 г. е бил пенсиониран и до смъртта си след това се е занимавал със свободна практика, писателство и с обществени начинания.

По случай 25 годишния юбилей на санитарното дело у нас награден е с медал с корона за гражданска заслуга, като най-стар лекар в България. Освен това, има и поборнически медал.

Като писател и човек на науката, Д-р Миркович е дал доволно много трудове на зараждащата се българска книжнина. Писал е „Българска граматика (една от най-старите) около 1860 г.; „Практическо приготовление за граматиката в основните училища” (1883 г.); „Петър Великий, Екатерина II и Мечников” по Ламартина; „Домашен хомеопатически лекар”; „Предпазителни и лечителни мерки против холерата” (1893); „Униатското движение и Черковния въпрос” (1897 г.); „Вечните истини, от духа В. Хюго” (превод, 1900 г.) и т.н.

В 1891 г. е почнал издаването на спиритическото списание „Нова Светлина”, а в 1893 г. го допълни със списанието „Здравословие” в което проповядваше хигиена и естествени лечителни способи като магнетизма, хидротерапията, масажа, слънчевите бани, а също и хомеопатията.

В 1903 г. вместо прекъснатата „Нова Светлина” почна издаването на списанието „Виделина".

Благият по натура, учен и заслужил Д-р Миркович се помина на 29-и септемврий 1905 г. на 80 годишна възраст, неженен.

На тържественото му погребение в което са взели участие почти всички граждани, дружества, учреждения и корпорации в Сливен, по особна програма, изработена от кметството, се казали две прочувствени речи за живота и заслугите му - едната от Д-р Зах. Димитров, директор на гимназията, а другата от Ил. Гудев - кмет на града.

Библиотеката и изданията си Д-р Миркович завещал на народното читалище „Зора” в Сливен, а имотите си - за благотворителни и общополезни цели. Една от заветните му идеи е била основаването на сиропиталище в Сливен.

Като революционер Д-р Миркович е възела между външните ни революционни комитети и тия, основани в самата България, които дадоха епохалния епилог на робските ни усилия.

________________________

35) В тая насока той работил заедно с братя Мустакови и други родолюбиви българи в Букурещ, които се заели да устроят български пансион в Киев за образованието на известно число младежи от България из по-напредналите градове. Писаното от Априлов, че Д-р Селимински се придържал повече о гръцкото възпитание на младите българи, не е вярно. Ср. мислите на самия Д-р Селимински в записките му III. 8., ib. 11; Виж прошението на букурещките българи до Киевския митрополит ib. 49, и до архимандрита Хрисант, пак там, подписано от Селимински, Мустаков и Бакалоолу, ib 52.

36) Запис. Д-р Селимински II. 5-9.

37) Виж „Светлина”, год. XIII, кн. XI и XII, с. 2.

38) За него ср. Раковски в Cestiunea religiosa bulgara, 18-25.

39) По тоя въпрос Миркович разполагаше с много неиздадени записки, предадени на г. Заимов, за които той беше ни упълномощил да ги вземем от последния, обаче от там те отишли у г-н Д. Страшимиров. В едно предсмъртно писмо побелелият старец много се тревожеше за съдбата на ценните си записки.

(Бележка на Вергилий Кръстев: Те са публикувани от Стефан Каракостов в „Диарбекирски заточеници”, с. 95-162, което ще публикуваме отделно и то изцяло)

40) Доротей, развален владика, е бил по народност българин, родом от Копривщица. По-известен е с името Дорчо.

41) Д-р Д. Минков разказва, че през 1872 год., когато бил ученик в „Robert College”, няколко пъти посетил Д-р Миркович в цариградския затвор, наречен „Метерхане” и бил поразен от неизказаната нечистота, смрад и развален въздух на тоя затвор.

42) Ср. в-к „Знаме", 14 септ. 1875, бр. 27.