Jump to content

1.4. Д-р Георги Вълков Миркович (1928-1905) / Стефан Гидиков-син.


Recommended Posts

1.4. Д-Р ГЕОРГИ ВЪЛКОВ МИРКОВИЧ (1828-1905)

Стефан Гидиков-син

В: Той не умира. Сливен на безсмъртните си синове.

София: К-т за въздигане паметник на воевода Хаджи Димитър, 1935,

с. 250-267.

Автор: Стефан Гидиков-син,

племенник на Д-р Георги Миркович и син на Стефан Гидиков-старши,

от майка на име Щиляна, една от дъщерите на Русчо Миркович,

рожден брат на Д-р Георги Миркович

В архивата на по-големия му брат, Русчо Вълков Миркович, се намери черновката на една недовършена автобиография, в която между другото дава сведения за произхождението на родителите си.

„По предание знам, че баща ми Вълко Мирков произхожда из селото називаемо Ченгене-Сарай, близо до село Стралджа, Ямболска околия, разорено, както съм чувал, по времето на кърджалиите. Днес на мястото му се съхраняват някои развалени остатки от здания съзидани в предишни времена от тухли и вар. От това се проумява, че реченото село Ченгене-Сарай е било голямо, с хора богати, както турци, тъй и българи.

Дядо ми Мирко, ако и да е бил земледелец, но същевременно е бил и търговец, който се занимавал него време с манифактурни стоки, които разнасял по околните тамо села и заобикалял панаирите, като носел стоките си на коня, без да е имал отворен дюкян някъде. За такъв дюкян е служела къщата му в селото Ченгене-Сарай.

Дядо ни умрял в називаемото Голямо чумаво, което мисля да се е случило около края на 18 век или в началото на 19. По казването на баща ми той останал сираче на около 14-15 години и наследник на добър имот, но като нямал настойник, парите, които имало заровени в земята, една част отровили и присвоили неговите най-близки роднини, а други заровени не можал да намери. Други движими и недвижими имоти, като се оборили и прахосали, най-после с една малка част пари дошел баща ми тук в града (Сливен) и постъпил при едного художника да учи изкуството да шие калеври и папуци.”

Чрез това си „художество” и чрез търговията баща му Вълко отворил дюкян, прибрал на работа слуги, замогнал се, оженил се за една сливенка, която се поминала, а след туй повторно се оженил за една вдовица на име Койна Русева, бащата на която бил от с. Раково, тогава в Сливенска околия, а сега в Котленска. Баща му бил честит с това второ венчило, „защото тя беше много старателна на работата си и като по него време в Сливен се работеха доста много аби във всяка почти къща, майка ми, като трудолюбива, е изработвала по-множко аби от които получаваха добра полза и от друга страна баща ми, като непрестанно се занимаваше с художество и търговията си, препитаваха къщата си добре и му оставаше нещо за капиталец”.43

Дядо Вълко, тъй добре поставен материално в тогавашните времена е отвъдил доста плодовито семейство - четире сина и две дъщери - от които Нойко, Костадин и Стефана са умрели преди Освобождението, а само Иванка, Русчо и Георги доживели годините след Освобождението.

Георги се е родил в гр. Сливен на 10 март 1828 г. В по-раншните печатани биографични статии е поставена 1825 год., а в едни негови собственоръчни бележки пише: „Роден съм в 1826 или 1827 год. през март”. Обаче горнята дата е отбелязана в дипломата му от медицинския факултет в Монпелие и трябва да се смята за най-вярна.

Още от малко дете е трябвало да бяга с родителите си в Ромъния през голямото преселване на българското население от Сливенско и Ямболско след руско-турската война на 1829 година.

„Баща ми, пише дядо Русчо, с всичката ни фамилия, като оставя тук къща, лозя и други имоти, потегли за Анхиало и от там по море излязохме на Галац. Понеже тогава беше се появила чумава болест, пазихме 20 дни карантина и влязохме в града, като наехме къща. След някой ден баща ни отиде в Браила и понеже турците се изселваха из Влашко по условията за сключване мира с Едирненския трактат, той с някой наш сродник купиха една доста добра къща за 2500 гроша и тъй се преселиха в Браила на своя къща.”

От тия цитати трябва да се разбира, че дядо Вълко със семейството си се установил в Браила, а не в Берязка. Навярно там ще да е стоял до завръщането си в Сливен.

По собствените бележки на д-р Миркович, в Сливен той се учил по гръцки до 1846 г. Доколкото се знае, тогава там е бил учител видният грък Цукала, а също и българинът Димитър Кешиша, който също е преподавал на гръцки. С българския език младият Георги е бил запознат може би от Сава Доброплодни, който е бил по него време учител в Котел.

В Летописа на Българското книжовно дружество (днес Академия на науките), в книга шеста (1905 г.) е поместен поменик на д-р Г. Миркович по случай смъртта му в който четем: „Жаждата за знание се появила у него още в детинство. Поради това той напуща бащиния си абаджийски дюкян и на 1847 г. заминава за Киев”. В тоя град по инициативата на д-р Селимински, братя Мустакови и други родолюбиви българи в Ромъния е бил устроен български пансион за отбрани младежи из България, на които да се даде образование и възпитание в славянски дух. Между изпратените из разните градове българчета да следват в Киевската семинария са били Драган Цанков от Свищов, Сава Филаретов от Жеравна, Иван Кишелски от Котел. Между тях попада и нашият Георги от Сливен. Пансионът се е завеждал от някои си Крайчев като управител, но толкова лошо, мръсно и безпорядъчно, че въпреки контрола упражняван от българина Хрисант, игумен на един киевски манастир и бащинските грижи на друг българин от Киевската духовна академия, по-сетне пловдивски митрополит Натанаил, Георги е намерил по-пригодно да напустне Киев в 1848 г. и да отпътува за Цариград. Там го сварва новината за смъртта на баща му, отива в Сливен, прибира наследството си от 10,000 гроша и се връща в Цариград, дето постъпва в прочутото тогава гръцко училище Куру-Чешме в което заварва като ученик Вичо Панов от Шумен с когото свършват по-сетне доктори по медицина в Монпелие.

Миркович се отвратил много скоро от гръцката просвета и преминава във французкото католическо училище на лазаристите в Бебек. Там останал много доволен от уредбата, чистотата, добрата храна и отличната метода за възпитание. Особено влияние упражнил над него калугеринът Рене, човек с голяма култура, с благи обноски, с широки познания и отличен възпитател. Той бил със спиритически убеждения и от тук почва заинтересоваността на Георги към тия проучвания.

През 1851 г. той заминава за Монпелие, Франция и постъпва в медицинския факултет. Единствен другар българин му е пак Вичо Панов. Разчитащ на наследството си и на обещаната подръжка на брата си Русчо, който вече бил заможен търговец, младият Миркович прекарал седем месеца в извънредно парично притеснение, поради забавянето на една парична пратка чрез фирмата Александър Екзарх в Цариград. В това време случайно на един панаир в Монпелие той присъствува на сеансите на един магнетизатор с една сомнамбулка44, която с ясновидството си откривала разни тайни на минувачите. Крайно заинтересуван, той отива в къщата на сомнамбулката, за да я разпитва как са близките му в Сливен, защо не му пишат и пращат пари и др. т. Тя му казала, че скоро ще получи писмо и известие, но че парите - ще му се броят по-късно. И действително след няколко дни получил писмо от брата си и парично известие, но поради формални пречки парите му били изплатени по-късно. Туй сполучливо ясновидство му направило силно впечатление и е способствувало да се заинтересува още по-силно в окултните явления.

Студентският си живот Миркович прекарвал извънредно икономически. Изтеглил останалите пари от наследството си и ги вложил в една спестовна банка. Ведно с друг беден студент обзавел тъй пестеливо живота си, че прекарвал месечно с 50 лева. За да не харчи за отопление и осветление, учил уроците си в библиотеката на факултета, дето се е ползувал и безплатно с хартия за писане. За да избегне плащането на такси за редовен студент, първите години продължавал да бъде само слушател. Но подобреното материално благосъстояние на брата му позволило на последния да поеме изцяло подръжката му. Георги не се поддал на увещанията да отиде в Пиза (Италия) за евтина диплома, bon pour I’Orient, а по съветите на брата си останал да довърши медицината в Монпелийския университет.

В 1856 г. получава докторат с тезата: „Du regime еп general a I’etat hygide et morbide”. (За режима изобщо при здраво и болно състояние), издържана публично на 30 юний и която очудва със своите здрави и проникновени мисли и с голямата ерудиция.

В последните дни на студенчеството той взема живо участие с другарите си при върлуващата тогава холерна епидемия във Франция, да обикаля селата, за да лекува и дава съвети за предпазване. За тая си заслуга е награден от Наполеон III със златен медал.

Завършил науките си, връща се в Сливен и става волнопрактикуващ лекар през 1857-8 г.

В родния град борбата против гърцизма, начело с учителя Добри Чинтулов, е била в пълна сила. За да се подържат българските училища е трябвало парични средства и д-р Миркович отива в Букурещ, Браила и други румънски градове между родолюбивите сливенски богаташи и сполучва да събере 600 минца помощи.

През 1858-9 г. е градски лекар в Стара-Загора, престоява една година и към втората половина на 1859 заминава за Цариград.

Борбата около църковния въпрос е в разгара си, обаче нищо решително не се предприема и турското правителство се колебае между патриаршията и искането на българския народ за черковна независимост. За да се тури край на това неопределено положение се поражда идеята за Унията.

Ето как д-р Миркович описва в своята брошурка „Униатското движение по черковния въпрос” създаването на Унията:

„Изискваше се да излезе някой измежду нази, който като е разбрал и изучил достатъчно българския въпрос, да е още вникнал и схватил добре турската политика него време, за да може да предизвика в наша полза намесването на някоя силна покровителка. Този человек беше Д. Цанков. Нему се пада най-голяма слава по разрешението на черковния въпрос: без него тоя последния дълго време щеше да тропа на едно място. Драган Цанков беше в това време учител на българчетата във френското училище на Бебек в което беше директор един калугер лазарист на име Боре, отличен дипломат. Види се, че Д. Цанков е можал да привлече вниманието му върху подобрението на нашето черковно положение. Не е никак странно, че като сполучлив начин за разрешение на нашия въпрос се е представила пред тях на първо място Унията, т. е. припознаването на папата за глава на българската черква.”

Както Миркович, тъй и Цанков са считали черковния въпрос по-скоро за политически. Отчаяни от упорството на гръцката патриаршия, от колебливото държание на турското правителство и от опозицията на Русия, униатското движение се явява като една решителна маневра, чрез подкрепата на силна Франция, да се ускори разрешаването за българската черковна независимост.

„Ако днес имаме самостоятелна черква, пише по-нататък в брошурата д-р Миркович, то трябва да се благодари на униатите с Д. Цанкова на чело, които с вестник „България” и подкрепени от силните деня, французите, с дързостни статии стреснаха българина от летаргията му и чрез успеха на Унията принудиха и най-противните дипломати да му признаят черковните правдини.”

Ето с какви възгледи и помисли докторът и неговият другар са се движили при учредяването на Унията.

Начело с Др. Цанков, Боре, Йосиф Соколски, дяконът Рафаил, д-р Миркович отива в Рим при папа Пий IX, който ръкоположил за глава на Унията дядо Йосиф. Впечатленията от невъзпитаността на тоя последния и неговите обноски в Рим са лоши.

В 1860 г. Миркович отива във Влашко и става директор на българската гимназия в Болград (Бесарабия) на мястото на поминалия се Д. Мутев. Изпълнявал е едновременно и длъжността градски лекар.

Има отпечатано „Слово въз нуждата на учението и възпитанието”, изложено от д-р Мирковича, директорът на българското централно училище и изречено от ученика Д. Грекова във време на наградите 1864 г. юний 30”. Напуща отпосле Болград и се премества в Браила като лекар. Тъкмо по него време революционните движения и кипежи между изселените българи в Ромъния вземат все по-ярък израз и докторът взема участие в образуването през 1866 г. на революционния Букурещки комитет. Същата година той се завръща в Сливен дето намира и се запознава с полския емигрант Чайковски, който под турското име Садък-Паша командува казашкия полк (казак-алай), съставен от българи войници. В едни свои бележки Миркович пише следните редове:

„Още в 1860 година, когато изхвърлихме името на патриарха в Цариград, аз бях и следвах да бъда там като един от най-деятелните дейци по черковния въпрос до през лятото на 1861 година в която заминах за Влашко.

На 1864 година, когато се оттеглих от Болград, останах в Браила по причина на народните работи до 1866 година, време в което се състави назоваемия Букурещки български комитет. В същата тая година аз си дойдох в Сливен и останах почти цяла година. В Сливен аз намерих в това време един паша на име Садък-паша или Чайковски, родом поляк.

Негово превъзходителство, ако и да беше турски службаш, обаче хранеше в сърцето си българофилски чувства. Като се запознах с него, той ми вдъхна една добра и благородна идея за общонародната цел, като ми обеща, че ако я поставя в действие, да ми спомогне, доколкото е възможно, като ми даде препоръчителни писма както до Али-паша, министър на вътрешните дела и садразамин, тъй и до Фуад-паша, министър на външните дела.

Идеята беше следующата: да се състави един проект по такъв начин, който да представи на тогавашното турско правителство, че е по-сходно, полезно и сгодно за нас, българите, както и за него, да имаме тук в страната главни училища за възпитание на нашите младежи, отколкото да ги пращаме в чужбина и да се завръщат с разни мнения. Когато пък са тука възпитани те ще добият еднообразна местна отхрана.

За да се постигне целта не се изискваше, освен правителството да ни позволи да имаме право за всеки вилает да събираме един особен данък за поддържане на тая вилаетска школа. Идеята, както видите, не беше за изхвърляне, още повече, че тя се поддържаше от человек, който имаше значително влияние между турците и който явно казваше , че за нас най-доброто нещо е учението и доброто възпитание.

Спомогнат и насърчен от Садък паша за сполуката на делото аз с радост приех да съставя казания проект и да отида през пролетта на 1867 г. да се представя в Цариград през знаменитите гореказани министри. Които действително ме приеха много ласкаво и ми дадоха много добри надежди, че ще се сторят да се съобразят с просбата ми, като подложат проекта ми на разглеждане. Тъй той незабавно се изпрати в Дунавския вилает до Митхад-паша, който, като го удобри, пожела, щото школите да бъдат смесени от турци и българи - нещо, което българите не искаха. Като мненията бяха тъй противоположни от едната и другата страна, то делото се възложи на една особена комисия за решения, която и до днес го решава. Тъй вършеха турците, когато не им понасяше.

Понеже от никъде, при големия натиск от желание, не можахме да си спомогнем, то начнаха да се появяват вълнения. Тъй в същата година през лятото се появи Тотю войвода в Балкана като бунтовник. В края на същата година се подаде едно анонимно писмо, уж от един комитет из средата на Балканския полуостров, което описваше разни злоупотребления и злини от страна на турците и искаше равенство. Това писмо се препрати както на всички чуждестранни посолства, тъй и на самата Висока Порта.

При всичко туй годината се измина без никакво последствие и на другата година се появи Хаджи Димитър, който също не направи голямо впечатление на турското правителство. Трябваше, следователно, общата наша деятелност да бъде под един и същ режим, именно да продължава да повдига подобни бунтове всяка година. Подобно нещо готвехме за 1869, когато бяхме предадени от живеещия в Берковица софийски митрополит Доротея в ръцете на турското правителство.”

Горните цитати са заети от едни собственоръчни кратки бележки на д-р Миркович, намерени в архивата му. Но той написа подобни спомени и за своето участие и премеждия, както в усилията за осъществяване на дадената от Чайковски идея за чисто български главни училища, така и за замисането си в революционното дело в Ломско и Берковско.

В тия подробни автобиографични спомени, написани под вид на отговор на Стоян Заимов за неверни негови исторически сведения и които се съхраняват ведно с цялата му архива в Народната библиотека в София, се разкрива, че анонимното писмо, за което се споменава по-горе е в същност адрес-изложение и е написано от самия Миркович, а връчването му на чуждестранните посолства и Високата порта е станало чрез софийския владика Доротея, който се е намирал тогава в Цариград.

Още от времето на Унията, Миркович е имал за другар някой си Манол Иванов от Стара-Загора, способен и виден адвокат на гърци и турци в Цариград, с широки връзки между българите, един от видните епитропи на българската църква във Фенер. Той е играл роля в момента, когато Иларион е бил готов да се постави начело на униатското движение. Чрез него Миркович се запознава с владиката Доротей, именуван още и Дорчо, българин от Копривщица, много духовит и умен, но с крайно развален характер и с амбицията да стане екзарх на българската църква. Интригант, безскрупулен, лукав, той прибягва до всички простени и непростени средства, за да заздрави своето положение и да придобие голямо доверие пред тогавашния велик везир Али-паша, с услуги против собствената си народност.

След избиването на Хаджи Димитровата чета черният кабинет на Али-паша се заема да организира една добра истинска служба за действията на българските революционери отсам и оттатък Дунава. На главния шпионски агент, евреина Шнайдер, се възлага да намери подходящ за целта българин, който, ползуващ се с пълното доверие на българите да може да ги шпионува незабелязано. Такъв той намира в лицето на Манола. Този приема възлаганата му мисия, но с прикритата и опасна задача да изкористи хитро мнимото шпионство в полза на българското освободително движение, чрез фалшиво съставени рапорти до турското правителство в които със заблудителни и измислени сведения и имена да създаде преувеличено впечатление, че в страната се готвят големи възстанически и четнически действия.

Манол поверява тая своя мисия на Мирковича и иска неговото мнение и съучастие.

„Ето, казва той, случай да може някой да спомогне на народността си. Сега е време да преобърнем силата, която е против нас, да бъде за нас. Стига да има двама или най-много трима да работят в един дух, в едно направление, със сърдечна любов и искреност, нищо повече. Аз взимам тука всичката грижа и отговорност, стига да имам поне един верен и достоен човек във Влашко, който от време на време да ни рапортира, според което предварително се съгласим и споразумеем.”

Миркович възразил, че това е една много рискована игра, която може да им костува главите. Но в името на родолюбието и за да се бие турската държава с нейните собствени камъни по главата, Манол убедил доктора да се възприеме без колебание тоя проект, като главната отговорност поема Манол, понеже е на топа на устата.

Най-после Миркович се съгласява да се наеме със съставянето и изпращането на скроени рапорти из разните градове на Ромъния. В тях ще се подчертава, че движението, което се подклажда от българския революционен комитет в Букурещ е от чист български състав, без никаква външна подкрепа и подбуждение; че то има агенти из всичките главни румънски градове, които освен грижата да улесняват във всяко отношение българските емигранти, още и събират помощи за подготовката на една голяма революция в България, в случай, че черковният въпрос не се разреши до една година, или ако Портата не благоволи да постави тоя многочислен народ в нейната империя под едно привилегировано управление, за да влезе и той в рода на народностите.

За да изпълни свободно тая си задача Миркович поискал само да бъде снабден с едно официално писмо от турската власт, да не му се пречи от полицията да се свижда и среща с разни и всякакви личности, за да проучва и докладва. Поисква и получава разрешение за градски лекар в Русчук, за да бъде близо до Ромъния.

Така подготвен Миркович заминава за Влашко, отгдето изпраща до Манола исканите съчинени рапорти за брожението на българския народ и подготовката на революционния комитет за изпращане чети и организиране на възстания, ако не се разреши час по-скоро българския черковен въпрос и дадат правдини на народа, и то били тъй умело преувеличено изтъкнати, че до голяма степен тия рапорти са допринесли, между всички други стекли се обстоятелства, за по-скорошното издаване на фермана от 1870 год. за създаването на Българската екзархия.

С това Миркович счел мисията си свършена.

Във Влашко агенти на Манола остават Кършовски и Теофан Райнов, а Миркович отива в Русчук да заеме длъжността си градски лекар. Но Митхад-паша не се съгласява и му предлага да се настани на практика в Лом или Видин. Той се установява в Лом.

В тоя край той заработва за повдигане революционния дух на населението и организиране на едно възстание, което ще има за предимство освен другото и близкото съседство на сръбската граница. Но едно обстоятелство заставяло доктора да бъде извънредно предпазлив: близкото съседство на софийския митрополит Доротей, който прекарвал доста време в Берковица. То изпълвало с лоши предчувствия душата му.

За да потвърди истинността на получаваните рапорти пред Али-паша, Манол предприема в свръзка с подготовката на едно възстание в Берковско и Ломско, организирането на една възстаническа чета. Тая задача възлага на някой си воевода Васил Ганчев, снабдява го с 1000 турски лири и го изпраща от Цариград за Берковица, като иска и съдействието на Миркович. Но тъй като Манол държал в течение на тия си планове и владиката Дорчо (Доротей), докторът поглежда подозрително на тая работа и взема всички мерки да няма никаква намеса в едно дело, в което има пръст владиката. Той предчувствувал, че тоя последният ще го използува чрез предателство, за да се препоръча пред Високата порта като най-подходящ кандидат за екзарх.

Тия предчувствия се напълно оправдали от всички по-нататъшни маневри и действия на Доротея спрямо него. Той прави всичко възможно да го замеси документално в подготвянето на чета и възстание.

Изпратеният воевода Васил Ганчев не бил на висотата на възложената му роля и скоро станал оръдие подкупник в ръцете на Доротея. В измислените си списъци за четници и възстаници той поставя и името на доктора при всичко, че тоя избягвал да има всякаква свръзка с него.

За да може да вплете Мирковича в престъплението „бунт против турската държава” владиката прибягва до измислени писма от Маноля до доктора, а също се домогва и до услугите на своите слуги без да се стъписа да пожертвува на амбициите си един прост и наивен българин на име Брайко, роднина на един от слугите, който също отива на заточение заедно с доктора.

Всичко това долно предателство, от което пострадаха не малко българи из него край, Доротей извършва, за да спечели в очите на великия везир благоволението му при разрешаване въпроса за екзарх.

Когато всички разпити на арестуваните лица по готвеното възстание в Берковско не дали явни и несъмнени доказателства за виновността на Миркович и благодарение голямата му и на време проявена негова предпазливост и предвидливост, а също и познанството му с управителя на Видинско, Азис-паша, и умелото застъпничество при разпитите на Илия Цанов, той отървава главата си от въжето и може би е щял да бъде напълно оневинен и пуснат на свобода от затвора, ако подстрекателството на Доротея не продължило под предлог, че имало доказателства за виновността му. Това е повлияло да бъде той откаран в железа заедно с Васил Ганчев и още един трети затворник през Русчук, Балкана, Сливен, Одрин за Цариград. С това откарване се е целяло да се продължат в турската столица разпитите и изтезанията и да може да се достигне до смъртна присъда, все по подстрекателството на Доротея.

Организираната от Манол Иванов хитра „шпионска” мрежа от която докторът, предвиждащ лошия й край, рано се отдалечи, но все пак плати тежка дан, скоро породила съмнение у Али-паша и били поставени шпиони да следят главните участници. Неочакваната смърт на Маноля, а по-сетне на Али-паша, че и на Доротея, туря край на тая история и до известна степен облекчава и несигурната съдба на Миркович.

Най-късият път от Видин до Цариград е бил по Дунава през Русчук и от там през морето. Но докторът бил нарочно преведен през родния му град Сливен, за да бъде изложен на унижения и да направи впечатление на своите съграждани. Пътуването е било много мъчително, особено през Балкана, дето са ги съпровождали около 60 души пеши и конни заптиета. Тримата, натоварени с железни вериги, са вървели пеш и обвързани помежду си. Заповедта била в туй тежко положение да ги прекарат през чаршията на гр. Сливен. Но тогавашният мютесариф Джеват-паша бил благороден по душа турчин. Той бил познайник на доктора и на брата му дядо Русчо, с голяма почит тогава между турците. Той заповядва да ги заведат до затвора по най-пряката и безлюдна улица, позволил да се снабди докторът от брата си с пари и дал нареждане на стражарите, които ги карали към Одрин, да бъдат внимателни и по-меки.

В Цариград им вземали всички вещи, дори и палтата и ги поставили в „полозите” на затвора. „Полозът” е тъмна, тясна гола дупка, дето затворникът стои в тъмнината без постелка и завивка на голата земя и не се свижда с никого, освен с надзорника, който му донася сух хляб и паница вода, веднъж в денонощие. Ни тютюн, ни книга, нито дори сол се позволява. Денем и нощем в тъмнина и сам, затворникът в „полоза” е жив-мъртъв. Цели три месеца д-р Миркович е живял тоя мъчителен живот и само от време на време дохождали да го разпитват, без да вземат мерки да облекчат положението му. Едва на четвъртия месец, съвършено болен и съсипан, бил отведен в една болница и настанен в отделна стая и то благодарение, че лекарят се случил грък - християнин и се отнесъл към своя нещастен колега много внимателно. Добрата храна и подобрена обстановка възстановили здравето му; така прекарал още три месеца в болницата.

През това време великият везир Али-паша се поминал, а не след много и неговият противник Кабръзлията. Тази неочаквана смърт повлияла достатъчно да смекчи надзора и тежкия режим в затвора и да се даде голяма надежда за по-добри условия на политическите затворници. И действително при новия велик везир Махмуд Недин паша, преместили ги в новия затвор Медетерхането, до Ат-Мегдан.

Разбира се, че и там затворническият режим си е оставал тежък и непоносим. В същия затвор лежал и Светослав Миларов, който е поканил доктора да избяга през прокопания зид на затвора, отдето и наистина се спасиха Миларов и други затворници, но докторът отклонил тоя риск, като е очаквал скорошно разглеждане на делото му и оправдание. Но въпреки многократно даваните молби до сменяващите се велики везири, нищо решително не последвало. В архивата е запазена черновка на последното му заявление до министра на външните работи Рашид-паша, с което моли да му се реши по-скоро участта.

След цели пет години в затвора45 и година след горното заявление, дохожда заповед да бъде заточен с още трима политически престъпници на доживотен затвор в Диарбекир. След двадесет и пет дни мъчително пътуване пеш от Самсун до Диарбекир, там ги поставят в общия затвор, ведно с най-лошите разбойници и убийци на Анадола, в едно отделение, в което се намирал и нужникът. Лошата миризма, мръсотията, изобилието на бълхи, въшки, мухи, комари, скорпиони и разни други гадини били непоносими.

В Диарбекир по него време имало около стотина души заточени българи, освободени от затвора под гаранцията на человеколюбиви диарбекирци. Те всички дошли да ги видят и да им обещаят застъпничеството си пред гражданите, да освободят и тях от затвора под поръчителство, но това се оказало отначало доста мъчно, поради пуснатите слухове, че тия били главните комити.

Благодарение на своята лекарска професия докторът най-после успял да се освободи под поръчителство от затвора и да се обзаведе доста добре. Но изглежда, че интересът и завистта на друг местен лекар, чрез интриги пред пашата, успели да го изместят от Диарбекир. Изпращат го на заточение в по-отдалечен град Мардин, дето и довършил заточението си до деня на амнистията. Това преместване било в негова полза, защото там намира едно добро население от турци, халдейци и арменци католици и той, като лекар придобива едно много добро положение откъм познанство с видните семейства, клиентела и прехрана. Той успял дори да закупи много имоти, които, след като се завърна в отечеството си през 1888-1889 г. нотариално подари половината на Марденската арменска католическа община и половината на Халдейската община за бедните.

През Сръбско-турската война една част диарбекирски заточеници, начело с Черковски, с когото докторът е бил в близко приятелство и са водели кореспонденция, успяха да избягат. Те са поканили и Миркович да ги придружи, но той, предвиждащ, че настъпват в скоро време големи събития между Русия и Турция, предпочел да ги изчака търпеливо, отколкото да приеме риска на неизвестността. И действително, скоро Освободителната война турна край в мъките на заточените и затворени българи. Тъкмо в надвечерието на войната и неговият брат Русчо с множество сливенски граждани, беше заточен в гр. Боло, Мала-Азия.

Завърнал се в родния си град, той става „губернски врач”, след това за една година директор на Сливенската мъжка гимназия. Заедно с д-р Н. Планински и д-р Добри П. Минков основават в 1879 г. първия български вестник в Сливен „Българско знаме”, със собствена печатница под същото название. Временно е бил и управител на местната болница.

През 1880 г. ще да е бил председател на „Клуба на българите” в Пловдив, защото на тоя адрес княз Батенберг му праща телеграма с дата 26 март със следното съдържание: „Много съм чувствителен на приветствията на представителите на Източна Румелия и чрез вас им благодаря сърдечно за техните към мен чувства.”

Бил е след това градски лекар в Сливен, но за кратко.

В 1891-1892 г. става държавен лекар по линията Ямбол-Бургас и е награден за тая служба с кръста за гражданска заслуга V степен.

В 1894 г. е бил пенсиониран и от тогаз насетне се е занимавал със свободна практика и то почти безплатно, за близки, познати и бедни.

По случай двадесет и пет годишнината на санитарното дело е награден с медал с корона за гражданска заслуга, като най-стар лекар в България. Има при това и поборнически медал, както и медал от папа Пий IX, при ходенето му в Рим с униатската делегация.

Д-р Миркович вземаше участие и в политическия живот на България след Освобождението, особено през време на Съединението и в размирните времена след детронирането на княз Батенберг, но с едно достатъчно широко и примирително отношение към настъпилите събития.

Той беше народен представител във Великото народно събрание по избирането на княз Фердинанд, както и по-после в едно от обикновените народни събрания. Но политическите борби в своите крайности го отвращаваха и той се отдаде на своите духови занимания.

Още в 1860 г. Миркович написа и издаде „Българска граматика”, а в 1883 - „Практическо приготовление за граматиката в основните училища”. По-сетне състави и издаде книгата „Петър Велики, Екатерина II и Мечников по Ламартина”. От него има и следните съчинения: „Домашен [х]омеопатически лекар”, „Предпазителни мерки против холерата” (1893 г.), „Униатското движение и черковния въпрос" (1897 г.), „Вечните истини, от духа на Виктор Хюго” (превод, 1900 г.).

В 1891 г. започва редактирането на списание „Нова светлина” в което прокарва, като пръв пионер в България, учението на спиритизма и окултизма.

В 1893 г. към това списание прибавя и списанието „Здравословие”, в което проповядваше и популяризираше водолечение, слънцелечение, хигиена, масаж, животен магнетизъм, внушение за лечебни цели, както и [х]омеопатическата метода за лекуване. Излязоха пет годишнини от „Нова светлина” и три годишнини от „Здравословие”.

В 1903 г. като продължение на „Нова светлина” се почна сп. „Виделина”.

Д-р Миркович беше член на „Българското книжовно дружество”, сега Академия на науките. В кн. VI на „Летопис” е поместен поменик за него с биографични бележки.

Д-р Миркович се помина в гр. Сливен на 29 септември 1905 г. Родният му град, уважаващ неговите големи заслуги във възродителното дело на българския народ, като революционер и просветител, му направи извънредно тържествено погребение, по особена програма, изработена от общината, с участието на много граждани, дружества, учреждения корпорации. Животът и заслугите му се изнесоха в две прочувствени речи - едната от директора на гимназията д-р Зах. Димитров, другата от кмета на града Илия Гудев.

В архивата му, предадена на съхранение в Народната библиотека в София, са запазени писма: от И. А. Богоров (Париж, 1856 г.); от Г. Черковски (Диарбекир, 1876 г.); от Тодор Икономов (София, 1880 г.); от Екзарх Йосиф (Ортакьой, 1881 г.); от Светослав Миларов (Карнобат, 1891 г.); от Драган Цанков (Белград, 1894 г.), с което го моли да постави кандидатурата му за народен представител в Сливен; от д-р Странски (Пловдив, 1885 г.), адресирано до брата му Р. В. Миркович, но отнасящо се и за доктора, по подготовката на Съединението. Запазени са и черновките на писма от д-р Миркович до: „Ваше Всесвятейшество” (навярно до Екзарха, от затворницата на Медетерхането, 1873 г.); до Рашид-паша, министър на външните работи (от затвора, 1873 г.); до Драган Цанков (без град и дата); до същия в Белград, 1894 г. в отговор на писмото му; до г-жа Ценова (в Браила, 1904 г.), позив за създаване приют за бедни немощни в Сливен; до министър Стамболов (1888 г.); до армено-католишки халдейски първенци в гр. Мардин (5 писма 1888-1890 г.) с които урежда дарението си на полски имоти в полза на бедните там.

Библиотеката си и изданията си д-р Миркович завеща на Българското народно читалище „Зора” в Сливен. Една от заветните му идеи бе да се основе в родния му град подслон (приют) за бедни стари и недъгави хора.

Д-р Миркович беше един благ, милосърден, искрен и справедлив човек, въодушевен от великата проповед на Богочеловека: „любов към ближния”. Той понасяше със стоическо търпение страданията и лишенията по пътя на борбата за по-сносен обществен живот.

Той вярваше дълбоко в разумността на мирозданието и в победата на доброто. Той смяташе, че първият дълг на човека е да помага на ближния си при разните неволи на живота. И за това лекуваше бедните граждани безплатно, а отгоре на това помагаше и парично. Неговите [х]омеопатически лекарства, които раздаваше даром, въпреки неверието на закоравелите и ограничени материалисти, на колцина заболели хорица, старци и деца, принасяха облекчение и им връщаха здравето и живота!

Независимо от неговата революционно-просветителна дейност преди Освобождението, значението на д-р Миркович нараства много от неговите научно-философски убеждения, както върху безсмъртието и същността на душата и религиозното отношение в живота, така и върху лечебната ефикасност на безкрайно малките [х]омеопатически лекарствени дози и на магнетическите паси.

С една широко отворена душа за всички нови идеи и изследвания, той има заслугата, че в нашата страна пръв възвести ясното прозрение, че в природата, зад грубата материална действителност, действуват невидими сили и проявления от духовно естество.

В нашата епоха на вкоренени материалистически убеждения, тая заслуга и значение на доктора още не може да се оцени достатъчно, но напредъкът на науките и все по-растящата грамада от добре доказани факти по окултните проявления ще хвърлят в недалечно бъдеще една по-друга светлина върху неговото идейно дело в областта на духовното. Той вярваше твърдо в Бога, в прераждането на душата и в нейното еволюционно усъвършенствуване, а също така и в нравствения закон на живота, че всеки каквото прави, таквоз ще намери - всеки подготвя сам съдбата си.

София, 14 Март 1935 г.

СТ. ГИДИКОВ

Бележка на Вергилий Кръстев:

1. Тази биография на д-р Георги Миркович е най-подробната и е написана от неговия племенник Стефан Стефанов Гидиков, син на стария Стефан Георгиев Гидиков от майка Щиляна, една от дъщерите на Русчо Миркович, рожден брат на д-р Георги Миркович.

2. Ето защо ние включваме два очерка за стария Стефан Георгиев Гидиков, както и за сина му Стефан Стефанов Гидиков.

3. Стефан Стефанов Гидиков събира и подрежда архива за д-р Георги Миркович и го предава в Народната библиотека.

4. Предал е личните писма на Петър Дънов до Георги Миркович, които ние ще публикуваме отделно.

___________________________________________

43) Правим тия цитати от недовършените автобиографически бележки на дядо Русчо, който беше пълен самоук, четеше много и имаше най-голямата библиотека в турско време в Сливен, за да се види, как простичко, но искрено и хубаво предава преживяванията си и спомените от оная тъмна епоха. Оригиналът с другата му архива се намира на съхранение в Народната библиотека, София.

44) Бележка на Вергилий Кръстев: Това е Мадам Гранж, която по-късно му съобщава едно пророчество за България, което ще бъде публикувано.

45) Д-р Добри Минков, виден наш юрист, разказва, че като студент в Цариград е имал случай да посещава доктор Миркович в затвора Медетерхане и да наблюдава крайно лошите условия на живота там.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...