Jump to content

1.11. Доктор Георги Миркович - съосновател на Българския червен кръст / Вергилий Николов Кръстев


Recommended Posts

1.11. Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ - СЪОСНОВАТЕЛ

НА БЪЛГАРСКИЯ ЧЕРВЕН КРЪСТ

Вергилий Кръстев

Роден в гр. Сливен през 1825/26 г. в селско-занаятчийско семейство от баща Вълко, занимавал се с обущарство и търговия с вълна, и майка Койна, преселена из опожареното от кърджалиите село Раково.

След Руско-турската война от 1828 г. и подписания след това Одрински мир през 1830 г. семейството се преселва във Влашко до гр. Плоещ, но се връща отново в Сливен, научило урока си за родната стряха.

Георги учи в родния си град при тогавашния учител Кешиша, а по-късно и при гръцкия учител Цукала - отявлен гръкофил и българомразец, изпитвайки на гърба си побоища и унижения.

През 1840 г. заминава да учи в гр. Котел при Сава Доброплодни и се връща в гр. Сливен през 1843 г. и желае да учи в Цариград, но баща му го оставя в дюкяна да продава вълна, за да научи, че всяко нещо, което се дава трябва да се заработи.

През 1847 г. заминава с издействана стипендия от д-р Селимински за Киев, където постъпва в семинария заедно с Драган Цанков и Сава Филаретов, с последващо полувековно сътрудничество с тях. Тук престоява една год. и незадоволен от лошите битови условия, при което много българчета се разболяват и умират, той напуска Киев с цел да се лекува и заминава за Цариград, където го сварва вестта за смъртта на баща му.

Връща се в Сливен, взима част от наследството си и се завръща отново в Цариград да учи, оставайки русофил до последните си дни, но помни винаги, че онова, което се предлага не всякога отговаря на истината.

Към 1848 г. се записва в прочутата гръцка гимназия на Куру-Чешме в Цариград, но напуска недоволен от гръкоманското обучение и невероятните за описания унижения, които са понасяли българските ученици и се зарича в бъдеще да работи за просвещението на народа си чрез славянското писмо и четмо, което изпълнява впоследствие чрез живота си.

Записва се да учи в католическото френско училище в Бебек -Цариград, което завършва за 3 год. и остава много доволен от обучението. Тук се запознава с монаха Рене, който го въвежда в спиритизмът, останал нему верен до края на живота си.

През 1851 г. заминава за Франция и до 1856 г. следва медицина в гр. Монпелие, издържан от брат си, заможен търговец.

Като студент е бил награден лично от Наполеон III със сребърен медал за положени усилия при лекуване на холерна епидемия.

На 30 юли 1856 г. защитава докторската си теза и получава докторат. Тук се запознава с феномена ясновидство, изпитал лично лишения и глад поради неполучена парична вноска за издръжка от брат му, като му се предсказва, че вноската е забавена поради написания погрешно адрес, което се оказва съвсем точно и накрая изневиделица получава записа с парите, факт, който до края на дните си го е подтиквал да изучава тези неща, отбелязани подробно в неговите впоследствие списания: „Нова светлина” и „Виделина”. Френската култура и просвещение за него е идеал в неговата дейност.

Завръща се в България и е частен лекар гр. Сливен и тук започва голяма битка срещу гърцизма заедно с Добри Чинтулов, заради което заминава в Румъния и събира помощи от богатите сливенски търговци за българското училище в родния си град през 1857-58 год.

През 1858-59 г. е градски лекар в Стара Загора.

Заминава за Цариград в 1859 г., работи като лекар, сътрудничи в списание „Български книжици” 1858-62 г.

Тук през 1860 г. публикува „Кратка и методична Българска граматика” с положителни и възторжени оценки от самия Драган Цанков, издател на в-к „България”, написал в 4 броя рецензии, написал преди него също такава граматика. Тодор Бурмов помества също рецензия в 4 броя на „Български книжици” в 1860 г. Тази граматика е ръководно начало на предосвобожденското методично обучение на българчетата, а второ издание от 1883 г. за основните училища е ползувана дълго време дори и след Съединението 1885 г. поради ясно показани методични правила за обучение.

От 1860 г. заедно с Драган Цанков се включва в униатското движение, което се противопоставя остро на гръцката Патриаршия, която е срещу българското национално-черковно движение за обособяване на национално самосъзнание, български език, четмо и писменост, както и срещу отрицателното отношение на Русия към искането за самостоятелна българска църква, поради това, че тя се застъпва за една имперска позиция да защитава пред Портата интересите на цялото християнство в пределите на Турската империя и така косвено подкрепя Патриаршията.

През м. март 1860 г. една делегация от д-р Миркович, Драган Цанков и Йосиф Соколски пристигат в Рим, приети са от Папа Пий IX, наградени със златен орден и Йосиф Соколски бива признат за архиепископ на българската униатска църква и призната от Портата със специален берат. Това стряска руската дипломация, която до този момент отказва да подкрепи справедливата борба на българския народ за своя национална църква, писменост и език и довежда до промяна на руската политика в полза на българското църковно национално движение.

Според Д-р Миркович, това е бил дипломатически ход от тях в политическата борба между 3 империи и борбата им срещу Патриаршията, който ход се оказва невероятно сполучлив, раздвижил цялата епоха на Източния въпрос.

Руската дипломация става на крака, уплашена от успеха на униатите и организира отвличането на арх. Йосиф Соколски с помощта на П. Р. Славейков и през 1861 г. го заселва в Киев, заедно с всички атрибути на униатската архиепископия и берата на Портата, с което се слага край на униатското движение.

Драган Цанков напуска Цариград, а д-р Миркович заминава за Влашко, където е повикан за директор на гимназията в Болград, работейки и като лекар до 1863 г. Тук прилага свои просветителски идеи в обучението, но влиза в несъгласие с училищното настоятелство, представено от невежи богати чорбаджии и заминава за Браила и е частно практикуващ лекар от 1863-64 г. и остава по народните работи до 1866 г., когато отива в Букурещ и заедно с д-р Начо Планински е един от създателите на Букурещкия таен революционен комитет. След това се завръща в Сливен и се запознава с поляка М. Чайковски (Садък Паша), като създават двамата проект за учредяване на главни български училища във всеки вилает по едно. Защото според двамата най-важното е просвещение за добиване на българско самосъзнание, а политическото освобождение е последица от оформила се национална общност от български език, писменост и национална църква. Д-р Миркович е препоръчан от Чайковски и се среща с висши турски сановници Али паша и Фауд паша, които възприемат идеята му, но го препращат при Митхад паша в Русе, като плана е приет, но с допълнение тези главни училища да бъдат смесени: турски и български още в 1866 г. Д-р Миркович не е съгласен с този план и се отдръпва, а цялата българска интелигенция скача и се повежда полемика траеща няколко години в българските вестници във Влашко и Цариград, довела до изясняване на възгледите им за самостоятелно и независимо българско училище от турци и гърци.

През 1867-68 г. сътрудничи на в-к „Македония” на П. Р. Славейков.

От 1868-69 г. е лекар във Видин и Лом. От края на 1868 г. взима участие в един план, според който трябва да се принуди турското правителство да издаде фермана по черковния въпрос. Затова трябва да се убеди Портата с фалшиви донесения от цялата страна, че се появяват брожения, че ще минат чети през Дунава, подобни като тази на Хаджи Димитър 6-31 юли 1868 г., за да се включат и чуждите консули с рапорти до своите правителства за появили се съобщения за въстания, целта на която е самостоятелна българска църква, призната от Портата. Това се проверява от турското правителство и се убеждава в достоверността на противоречивите съобщения, но опита, който има с българското четническо движение, довежда до промяна в позицията си - това става една от причините за по-скорошното издаване на фермана от 28.02.1870 г. за основаването на Българската екзархия.

Заради обществената си дейност и организирането на революционни движение във Видинския санджак, бива предаден от софийския митрополит Доротей, българин, сестрин син на Найден Геров, гръкофил, туркофил, с намерение да стане доверено лице на турското правителство, за да бъде посочено от него за бъдещ български екзарх.

Окован във вериги, изпратен пеш до Цариград през 1870 г. осъден на вечна каторга, престоял в затвора до 1872 г., а след смъртта на Али паша бива изпратен в Диар-Бекир, но поради лекарска завист е наклеветен от един лекар евреин, че готви бунт и след това е препратен в Мердин на по-затънтено място и отдалечено място. Тук лекува безплатно затворници, заточеници и е освободен от оковите си през 1875 г., за да се справи с холерна епидемия и оставен под гаранция да се движи свободно, за да лекува местното население, където спечелва завидно състояние. Тук остава на заточение, спазвайки едно пророчество на местен пророк, че ще бъде освободен след една голяма война.

След амнистията от 1878 г. се завръща от заточението в гр. Сливен.

Участвува в движението срещу решението на Берлинския конгрес през май 1879 год., довели до създаването на Източна Румелия. Той е главен инициатор за създаването на първото у нас дружество „Червен кръст” заедно с Д-р Начо Планински и е основано на 25.Х.1878 г.

През 1879 г. заедно с д-р Планински издават в-к „Българско знаме”, уводната статия е подписана от д-р Миркович. Назначен е за директор на мъжката гимназия 1879-80 г. и след това за градски лекар и управител на местната болница до 14.02.1879 г.

Активен член в либералното демократично движение, създава благотворително дружество и дава помощи, дава идеята за създаване на Женско благотворително дружество в Сливен.

Назначен за депутат в областното събрание в Пловдив - Източна Румелия до 13.Х. 1879 г., където го сменява Иван Вазов.

Председател е на клуба на българите в Пловдив през 1880 г., градски лекар, убеден съединист с княжество „България”, завръща се в Сливен, участвува с брат си в основаването на комитет „Единство”, заедно със Захари Стоянов за съединяване на Източна Румелия с Княжество „България”.

От 1891-92 г. е държавен лекар в строящата се линия Ямбол-Бургас и от 1894 г. е пенсионер. Политическите борби го отвращават, поради което се оттегля от политическата дейност и насочва вниманието си към просветна и обществено-благотворителна деятелност.

След завръщането на българската делегация начело с митрополит Климент (Васил Друмев) от Русия, той и Иван Вазов русофили, изпращат до Искърското дефиле митрополита на път за Русе с файтони, който преди това е заявил: „Вярвайте и очаквайте скорото примирение наше с Велика Русия”.

През 1893 г. отива в Париж и там се запознава с мадам Гранж, чрез която получава по медиумичен начин едно съобщение, което помествува в неговото списание „Нова светлина”, год. 5, с. 119. Същото с допълнителни бележки включва в списание „Виделина” след 1900 г. В него се говори за идването на млад Вожд56 от българския народ, който се връща в страната след много пътешествия, надарен с Божия сила. „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен вожд, който ще издигне знамето на независимостта на потиснатите страни в едно цяло чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света. Миркович, мой сине, мое скъпо същество, което покровителствувам, вашият Божествен водач, когото вие желаете да познаете, диктува това послание на медиума в Париж, под знамето на истинската светлина.”

През 1899 г. д-р Миркович заедно с Пеню Киров и Тодор Стоименов от Бургас са поканени лично от Петър Константинов Дънов от с. Николаевка - Варна да присъствуват през м. август във Варна на първия събор на духовната верига.

Следващите 1900-1905 год. той е редовен посетител, а през м. август 1905 г. по негова молба на запитване чрез медиум е предупреден да си приключи нещата, защото времето на заминаване за него е предстоящо. И то настъпва на 29 септември 1905 г., когато лично пристига от Варна П. К. Дънов и го освобождава да напусне тялото си, след което е погребан с големи почести от гражданството и обществеността на гр. Сливен.

На много места той с похвала говори за лекарските умения на д-р Миркович, както и за спиритическите му увлечения.57

На следващия събор на духовната верига 1906 г. по молба на приятелите му д-р Миркович се явява чрез П. К. Дънов и разказва за своя нов живот в другия свят след заминаването му от земята.

Според П. К. Дънов спиритизмът се явява, за да докаже, че съществува зад материалната бариера друг свят, който ние не схващаме с нашите 5 сетива. „Спиритизмът и теософията са методи на Бялото Братство, те подготвят пътя му.”58 Едновременно с това и предупреждава, че увлечението към него е вредно и опасно за здравето на човека и живота му, защото се изсмукват жизнените му сили и човек се отклонява от своя път, подложен на заблуди и внушения от сили от нисше естество и архаична еволюция, търсейки у човека място за изява.

Д-р Миркович издава „Нова Светлина”- месечно списание посветено за тълкуване на тайните явления в природата, излиза от 15.04.1891 г. до 15.03.1896 г., съдържащо статии по спиритизъм, хипнотизъм, магнетизъм, сомнамбулизъм, ясновидство, пророчества, прераждане, предчувствия, предзнаменования, съзерцания, опити с намагнетисване чрез ръце, български случки от спиритизъм и пророчества, предаване на мисълта от разстояние, за здравето на човека и жизнената му сила, за източника на болестите, за лечебните средства и безсънието, и за пръв път говори за хомеопатия на 15.06.1892 г., явяващ се и първият лечител с метода на малките и безвредни лечебни дози.

Излиза „Здравословие”, списание за запазването здравето и лекуване на болните по най-безвреден начин, от м. XII. 1892 г. до м. III. 1896 г. със статии по хигиена, хидро-терапия, лечебен магнетизъм, внушение, народна медицина, слънчеви бани, морски бани, пречистване на водата, хигиена на тялото, здравето, болестите, хранене на новороденото дете, правилно хранене, срещу алкохолизма, за неделния отдих и зимната почивка, за профилактиката (предпазителност) професионална и лична, ролята на гнева, страстите, внушение и самовнушение, ролята на облеклото според възрастта, грижа за косата.

През 1902 г. издава „Виделина”, ежемесечно списание посветено за развитието на душата, ума и сърцето с подобни статии от предишните сп. „Нова светлина”. Издава „Домашен омеопатичен лекар” и е първият у нас хомеопат с много наблюдения.

Д-р Миркович завещава личната си библиотека и изданията си от 1400 тома на читалище „Зора”, както и имота си за благотворителни и общополезни цели и 3000 златни лева за сиропиталище в Сливен, като посочва в завещанието си винаги да се иска съвета на своя духовен брат Д-р П. К. Дънов.

Завещава през 1890 г. доста имоти в Мердин, спечелени през заточението си като лекар на католическата и арменската община, на онези, от които е намерил съдействие и препоръчителство в изгнанието си.

Д-р Миркович е Възрожденски просветител, борец за черковна независимост, революционер, Диар-Бекирски заточеник, радетел за демократично общество и предтеча на духовните движения в България, подготвяйки почвата за идването на чакащия за това „Вожд” на светлината, дочакал да се сбъдне и това пророчество.

Настоящият обзор бе подготвен по случай благотворителния концерт и чествуване на съоснователя на „Червен кръст” и благотворителността в България, който е д-р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ гр. Сливен.

Д-р Вергилий Кръстев

П.П.:

1. Този концерт се състоя през м. април 1990 год. в салона на юристите на ул. „Пиротска”. Това бе първият концерт след 45 годишно комунистическо управление след 10 ноември 1989 г.59

2. Обзорът бе набран с дребен шрифт, отпечатан и раздаден безплатно на посетителите на концерта. Изпратен бе и в провинцията.

3. Настоящият обзор бе направен по случай благотворителния концерт за д-р Георги Миркович от гр. Сливен, един от първите 3-ма ученика на Учителя Петър Дънов. А това са Пеню Киров, д-р Миркович и Тодор Стоименов.

4. Д-р Георги Миркович е един от съоснователите на Българския червен кръст. Това са идеи от времето на Наполеон III, когато е следвал медицина в Монпелие във Франция.

5. Той е един от тези, които създават благотворителността в България. Като пример той предварително раздава много неща, вещи, имоти, пари за благотворителни цели.

______________________________________________________

56) Този млад Вожд е Петър Дънов роден 1864 год. Това пророчество ще бъде публикувано отделно.

57) Вж Вяра и съмнение. 30 лекция на Общия окултен клас, 2 година, 17.06.1923. Русе: печ. Малджиев, 1923.

58) Вж Беседи, обяснения и упътвания от Учителя : дадени на учениците от Всемирното Бяло братство при срещата им в гр. Търново през лятото 1919 г. София, [1919], с. 104.

59) Вж Изгревът ... Т. 3. София: Житен клас, 1995, с. 376-377. ISBN 954-90041-2-8.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...