Jump to content

2.4. Отричане на гръцкия патриарх и унията.


Recommended Posts

2.4. ОТРИЧАНЕ ОТ ГРЪЦКИЯ ПАТРИАРХ И УНИЯТА

В: Славейкова, Светослава. Петко Р. Славейков, биографичен очерк.

София: Бълг. писател, 1959, с. 72-80.

В Търново той72 продължавал да бъде ръководител на борбата против тревненските чорбаджии. На 8.V.1858 г. отправил послание „до всичките еснафи в Трявна и до всеки един тревненец в село и в колибите” и ги призовавал на бунт против „тези царски хинаети и селски изедници, тревненски чорбаджии, седжии и каяфи”, но той е сам, „като устранена стена сред морето. Отдето вятър да духне все нея блъска”. Блъскали го чорбаджиите от Трявна, блъскал го протосингелът на Търновския владика Григорий - Милетий - за неговите критики във в. „България”.

В отсъствие на владиката, Милетий го изправил на съд пред пашата и със съдействието на Филан чорбаджия „без много церемонии” го блъснали в тъмницата при убийците. На другия ден гражданите се събрали и отишли да молят пашата да го пусне на свобода.

Милетий настоявал и го принудил да даде „запис”, че няма вече да пише „ни добро, ни зло”.

В 1859 година Славейков започнал да изпраща редица критики във в. „България”, под названието „Книжевни забележавания”, за което съобщава в брой 2 от 1859 г.:

„Наумил съм от новата 1859 година да следвам, кога как ми времето дава и занятията ми допущат, да правя разбор на статиите, които се вместят в двата наши книжевни органа, в „Цариградски вестник” и в „Книжиците”, и то тъкмо в отношение на езика и още понякога в отношение на съдържанието им, ако те се покажат вредителни”. „За да пише човек добре - казва той - не стига да има добро перо и хубава книга. Трябва най-повече да има много разсъждения в духът си, много благородство в сърцето си и в чувствата добър вкус.”

И най-силните таланти имат нужда от едносистематическоизучение, а в лишение от него, необходими са много четение, и много работение, за да може да достигне някой до едно възможно усъвършенствувание.”

В 1860 година Славейков подписал нов договор за учителствуване в Трявна. В Цариград, Търново или Трявна той бил в самия център на борбата. Издавал календари, пишел статии, сатири, писма и прошения, пращал копия за махзари73, събирал подписи и всячески се стараел да раздвижи духовете и да увлече народа в борба.

В началото на март 1860 година в Цариград Славейков взел участие в тайното заседание, дето се взело съдбоносното решение, което учудва със своята смелост: на уречен ден в една мирна демонстрация българският народ тържествено да се отрече от гръцкия патриарх. Събитието станало на първия ден на Великден74. Същия ден, чрез махзар с 1 000 подписа, се съобщило на Портата за станалото в черквата. Министрите посрещнали благосклонно делегацията с махзара. Народът ликувал. Оттогава името на гръцкия патриарх не се споменавало вече в черковната служба.

За да се засили дейността по черковния въпрос, в началото на 1861 година в Цариград се свикал общонароден български събор.

На 24 май П. Р. Славейков пристигнал тук като представител на Враца и Севлиево. Съборът обаче не постигнал никакъв резултат.

На 14 юли с. г. починал султан Абдул Меджит и поради смъртта му настъпило затишие в черковния въпрос.

Временният успех на българите вбесил патриарха, който прибягнал до интриги и клевети, за да убеди Портата, че движението на недоволство у българите е дело на отделни лица, които подбуждат към бунт, а масите са чужди на това движение. Неговите интриги премахнали временното разположение на Портата към българите и състоянието на работите се влошило.

В този опасен момент много българи били тласнати към унията, като към изход от отчаяното положение.

Някои от дейците, начело с Драган Цанков, д-р Миркович, Н. Е. Сапунов, Ваклидов, поп Тодор и др. виждали в унията спасение и освобождение от гръцкото иго.

На 18.XII.1860 година около 200 души отишли при папския нунций в Цариград, монсеньор Брунони, и му подали прошение за приемане католичеството, при условие, че ще запазят славянският език в богослужението и старите обряди. На срещата присъствувал и арменският католически патриарх Хасун, който обещал да посредничи пред папата. Делегацията го помолила да иска и покровителството на Франция.

Още на другия ден турското правителство отговорили на арменския патриарх, че ще признае официално българската униатска черква. Портата гледала с добро око на раздорите между българи и гърци и особено на унията, която би откъснала българите от Русия и би ги поставила под не тъй опасното за Турция французко влияние.

На 25.XII.1860 г. се осветила набързо приготвената в една частна къща униатска черква.

Вестник „България” на Драган Цанков станал орган на униатите. В неговия брой 92 от 1860 г. бил напечатан актът за присъединяване към римската черква.

Бившият игумен на габровския манастир, осемдесетгодишният старец Йосиф Соколски, почти неграмотен човек, който по това време случайно пребивавал в Цариград, бил избран от униатите за глава на тяхната черква.

На 15 март една депутация го завела в Рим, дето папата го ръкоположил за униатски архиепископ на „съединените българи”. Новината бързо се разпръснала в Цариград и смутила българите. Застрашена била целостта на българския народ и на българската черква.

Още преди да дойде на събора в Цариград, Славейков започнал борба против унията. Трябвало на всяка цена да се попречи на раздвоението на народа.

Във вестника на Раковски - „Дунавски лебед” Славейков отправял редица писма до Драган Цанков, в които го нападал и изобличавал, че е отишъл при „папищашите” и се отрекъл от своите.

Под Славейково влияние Ваклидов и архимандрит Макарий се отказали от унията. Старият Соколски бил съвсем разколебан. Важното било както той, тъй и редакторът на вестника им - Драган Цанков - да се отстранят. С тази работа се заел Славейков. Той склонил стареца да изостави всичко и с помощта на русите на 8 юни го отвел в Одеса.

„Във вторник сутринта рано в 7 часа представителът П. Р. Славейков дошъл в българската патриаршия. Влязъл в одаята на Соколски и след 1/4 час излезли заедно с един слуга. Вечерта, като видели, че Негово Преосвещенство не се върна, принудиха се да отворят одаята му... Негово Преосвещенство взел със себе си императорския берат75, златния кръст, енголието76, всичките си антерии, общите пари, които бяха у него и една вехта скуфа. От това, разумява се, че това е бягание или открадвание”.77 След няколко дни мълвата за това изчезване се разпръснала и във вестниците, а в униатския вестник „България” се вдигнала страшна буря от нападки против Славейков. Работата отишла чак до съда.

За това събитие разказва Тодор Бурмов: „Тъй както беше настроен, Соколски с радост посрещна мисълта, която му се внуши - да остави униатската община и да замине за Русия. Заслугата да се внуши на дяда Йосифа тази мисъл принадлежи на П. Р. Славейков, който беше един от народните представители, дошли в 1861 година от провинцията в Цариград. Руското посолство чрез Найден Геров, беше подбудило Славейков да отведе Соколски в Русия.”

Друг съвременник Д. Паничков, разказва:

„Вестник „България” беше запретен в Русия, но аз, като го разнасях из Цариград на спомощниците, все оставях и по няколко вестника от всеки брой в руското посолство. Веднъж като пак занесох вестници, дяконът от посолството ми даде едно голямо писмо за дяда Йосифа, комуто го и предадох. След три дни, един вторник, дядо Йосиф замина за Русия.”

В едно писмо до Н. Начев Паничков казва между другото: „Тогава вапора тръгваше в сряда, а те със Славейков тръгнаха във вторник, 30 май.”

В Одеса Славейков бил приет много добре от българската колония. Той се срещнал с членовете на българското настоятелство и с изпълнителите на завещанието на В. Априлов, с които отдавна бил в преписка. Срещнал се и с Раковски, с когото се познавал от Плевен, когато и Славейков бил секретар на владиката Доротей, а Раковски минал оттам.

След завръщането си от Одеса Славейков отново влязъл във връзка с все още пребиваващия в Цариград Найден Геров, с когото се срещал тайно. По писмата, които си разменяли, може да се следи продължението на борбата против другите водачи на унията.

След дълги увещания най-после Славейков склонил Драган Цанков да тръгне с него за Трявна и там да се установи учител с 10 000 гроша годишна заплата, от които 4 500 гроша щяла да му плати общината, а останалите - русите. Цанков взел парите и тръгнали заедно. Големият син на Славейков, Иван, осемгодишно дете тогава, си спомня как късно една вечер двамата пристигнали в къщи. Цанков не можал да се задържи повече от един месец в това малко село, съвсем отдалечено от света и друга една вечер изчезнало от Трявна.

Ударите, нанесени на унията, успели. Главата на униатската черква бил отстранен; вестник „България” спрял. Свещениците и привържениците на унията се разпръснали и тя загубила съвсем значението си.

Каква е заслугата на Славейков за разтуряне на унията се вижда от писмото на Найден Геров до руския посланик в Цариград Лобанов-Ростовски:

„Известният на Ваше Сиятелство българин Славейков - пише Геров - който съпровождаше епископ Йосиф Соколски при изпращането му в Одеса, съдействува с всичките свои сили също за убеждаване на цялото униатско духовенство да се възвърне към православието и все още работи, и не без успех, за окончателното унищожение на унията на българите със западната черква. При това той не щадил своите незначителни средства да постигне тази цел и сега търпи нужда...”78

Поради непрекъснатите борби с чорбаджиите, тяхната неприязненост и интриги, както и поради честите си ходения в Цариград, Славейков бил повечето без работа. Принуден да си потърси хляба другаде, през януари 1863 година той завел тежкото си семейство от жена, четири деца и пето на път в Ески Джумая, гдето го поканили за учител.

В бр. 40 на в. „България” от 14 януари 1863 г. една дописка от Ески Джумая79 съобщава, че от две години се застроило ново. Недоволни от стария си учител, ескиджумайци поканили П. Р. Славейков, „който се и драговолно отговори, че е готов да дойде и днес-утре се очаква да пристигне. Надяваме се с ръкоплескания от всички граждани да се посрещне и според него всички да се заловим за ръка в знак съединения”.

Отначало Славейков бил доволен от Ески Джумая и дори смятал да остане там завинаги. Но след едно нощно разбойническо нападения на къщата му той решил да напусне този град. Правил опит да се настани в Шумен (Коларовград), но като не успял, преместил семейството си в Търново и скоро след това го прибрал в Трявна. Той постоянно прескачал ту в Търново, ту в Габрово - все по народни работи.

Като учител в Ески Джумая Славейков започнал да издава в. „Гайда”, който с прекъсвания излизал в Цариград всеки 15 дена - от 15 юни 1863 г. до 1867 г. Първият му брой бил приготвен още в Трявна.

В Ески Джумая Славейков редактирал четиринадесет броя от него. В началото „Гайда” е „сатиристический вестник за свестяване на българите”, а по-късно, под натиска на властта, става „вестник за наука и забава”.

„С Гайдата - пише негов съвременник - Славейков застава начело на един свой период, който открива достойно и завършва още по-достойно... Сатирическата „Гайда” на Славейкова се чете на времето си със същия възторг, с който бяха посрещнати първите трудове на самоука писател. „Както казва „Гайдата” на Славейкова”, „както казва Славейков в „Гайдата”, беше станала обикновена приказка. Помня, че нашите учители ни даваха понякога като образци от книжнината и неща не само от „Смесената китка” на Славейкова, но и от неговата „Гайда”...”80

В 1864 година, преди да се установи в Цариград, Славейков бил известно време учител във Варна.

Интересни сведения по установяването на Славейков в Цариград ни дава д-р Лонг в едно писмо от 18.XI.1895 година до Иван Славейков:

„Запознах се с баща Ви в 1860 г. Тогава и двамата бяхме млади хора. Неговата сърдечна доброта, пъргавост, поетичния му темперамент и верен усет за истинското, хубавото и доброто ме привлякоха към него. Завърза се веднага приятелство помежду нас, което никога не се наруши, както и доверието, което имахме един към друг през всичките тези години, пълни със събития. Аз открих гения му в употребата на матерния му език, сладостта, грацията и чистотата във всичко, що излизаше от неговото перо. Тъй като библейското дружество се канеше да преведе и да издаде светото писание на български език, аз предложих на другаря си д-р Ригс, който беше натоварен с тази работа, да се покани баща Ви за сътрудник в това важно предприятие. За тази цел двамата го посетихме през пролетта 1862 година в дома му в Трявна и се споразумяхме с него. Той започна да приготовлява черновката на български на Новия завет и във февруарий 1864 година се присъедини към д-р Ригс, Христодул Костович и мене да редактираме и приготвим за печат превода.

Тази работа, която се извършваше в Цариград, стана причина баща Ви да напусне своето село Трявна и да се установи в голямата столица, за да извърши тази литературна работа през един от важните периоди на българската история”.81

________________________________________

72) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Петко Рачов Славейков (1827- 1895)-поет, публицист, фолклорист, политик

73) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Махзар - публична декларация; донос.

74) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски, на тържествената Великденска литургия в дървения български храм „Свети Стефан“ в Цариград, не споменава името на вселенския гръцки патриарх, а на негово изрича „всякое епископство православних“, което се произнася само от предстоятел (патриарх, епископ или митрополит, или недогматично: ръководител, глава) на автокефална църква. Този ден е известен като Българския Великден.

75) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Берат - акт на султана на Османската империя, издаван под формата на указ или грамота за назначаване на служба, с който се предоставят или потвърждават права и привилегии (най-често от стопански или финансов характер). Бератът носи султанския знак „тугра“ и се подновява (подменя) с възкачването на всеки нов султан.

76) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Енголие, енголпие или панаги - малка кръгла икона носена на гърдите на архиерея. На нея се изобразяват Спасителя, св. Богородица или свещени събития. Тя означава печата на вярата и нейното изповедание от цялата душа и сърце. Панагията произлиза от древните кутии или ковчежета, в които поставяли частици от св. мощи, текстове от Св. Писание и др. Носи се само от епископите.

77) В. „България”, бр. 1 от 11 /24 юни 1861 г.

78) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Архив на Найден Геров. Ч. 1, 1857-1870. София: БАН, 1931, с. 998.

79) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Ески Джумая - град Търговище. От 1573 до 1934 г. наименованието на селището е Ески Джумая.

80) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Вж Бобчев, Стефан Савов. Преглед на Българский печат 1844-1894. - В: Юбилеен сборник по случай петдесетгодишнината на българската журналистика. София: Вълков, 1894, с.37.

81) Арх. ф. П. Р. Славейков , п. XVIII, 5. II.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...